Бюрократични клишета и баналности. Няма да ви стане по-добре от управленска програма на Радев

След неколкократно отлагане спечелилата последните парламентарните избори партия „Прогресивна България“ оповести своята програма за управление на държавата за настоящия мандат. Този документ следва да даде отговори на множество въпроси, които си задават българските граждани относно бъдещите действия на днешните властимащи – на законодателната и на изпълнителната власт. Тук няма да се спирам върху конкретните мерки, предлагани от правителството при определяне на приоритетите в отделните социални сфери, някои от тях смислени, макар в повечето случаи те да имат пожелателен характер. Нито ще оспорвам подхода да се определят срокове за тяхното изпълнение, като се посочват очакваните резултати от въвеждането им. Ще се опитам да оценя съдържащата се в програмата визия за развитие на страната през следващите няколко години.

Очаквано авторите на документа изхождат в своето мислене от перспективата на държавната власт. Този етатизъм обаче по дефиниция поставя гражданите в позицията на обекти, а не на субекти на своя живот. Затова и не е учудващо, че в началото на текста отсъства ясно извеждане на основната цел, която се очаква да бъде преследвана от които и да е управляващи – подобряване живота на гражданите.

За сметка на това се изреждат няколко квалификации относно това за създаването на каква държава ще работи това управление: „силна, модерна и социално устойчива европейска национална държава“, „модерна, социална, сигурна и високотехнологична европейска държава“. В документа липсва като фокус подобряване живота именно на гражданите, макар да е посочено след някои други задачи – изграждане на „силни и ефективни институции“ и „конкурентоспособна икономика“ – постигането на „високо качеството на живот“. Впоследствие се споменава, че държавата трябва „да гарантира благосъстоянието на своите граждани“, но акцентите са върху поддържане на „устойчиви институции“, върху изграждане на „конкурентоспособната икономика“, на защитата от държавата на „националния интерес“, така че България да се съхрани като „силна, жизнена и просперираща национална държава за бъдещите поколения“.

В Програмата няма посочена обща цел пред страната, а са изброени редица желани състояния: „устойчив обществен модел, основан на върховенството на правото, социалната справедливост, знанието, иновациите и отговорното управление на националните ресурси“. Всички те в съвкупност са обявени за такава цел. Сред десетките приоритети със стотици отделни мерки в двайсетте раздела на документа читателят се загубва и не може да си отговори на най-важното питане: кой е основният проблем на българското общество и какво е принципното му решение. За мен и не само той отколе е ниското качество в работата и живота, както и слабата ефективност на усилията на членовете му. Ала тъкмо от неговата перспектива следва да се определят видът, значимостта и последователността, в която да бъдат решавани отделните социални проблеми. Тъкмо повишаването на качеството на живота и ефективността в работата – намерил най-ярък израз в лозунга-диагноза на партията-държава БКП още преди половин век „Качество и ефективност, ефективност и качество“ – е това, от което и днес следва да се тръгне при определяне на приоритетите в държавното управление.

За да си постави реалистични цели едно управление, то трябва да отговори на два ключови въпроса: „къде“ се намира понастоящем страната и да посочи „къде“ иска да бъде в края на своя мандат. В това отношение е полезно да се направи сравнение със състоянието на други страни от „нашата черга“, съседи и останалите членове на Европейския съюз – нещо, което не е направено в програмата. Съответно не са поставени и задачи за евентуалното им настигане или задминаване в обозримо бъдеще, а следователно и напускане на „опашкарската“ позиция, която страната ни заема по почти всички важни показатели, чрез които се оценява състоянието на дадена страна. Мисля, че би било приемливо за всички у нас, ако нашата страна си постави за цел да достигне в обозримо бъдеще поне средните за ЕС стойности на основните параметри на човешкото съществуване.

За да се преследват дългосрочни и обединени от обща визия смислени цели управляващите, е добре да се съобразят с вече натрупания досега у нас реформаторски опит и да извлекат поуки от него. Без изясняване на причините за досегашните провали, а и на постигнатите успехи, няма да е възможно поставянето на реалистични цели занапред. Иначе казано, без анализ на стореното през последните десетилетия след краха на тоталитарния социализъм, перспективите за бъдещи положителни развития не са добри. Има голяма вероятност да се пристъпи към изработване на конюнктурно изработени, недобре обмислени и припряно прилагани псевдорешения на съвременните сложни проблеми.

При запознаването с управленската програма веднага правят впечатление няколко дразнещи читателя нейни особености. Тя изобилства с претенциозни бюрократични клишета и баналности с декларативен характер, като: „Управлението следва да се основава на професионализъм, компетентност, почтеност и равни правила за всички, така че публичната власт да служи единствено на обществения интерес“; „Държавата следва да бъде активен стратегически фактор за развитие на обществото и икономиката, гарант за законност, сигурност и обществен баланс и защитник на националния интерес“ и др.

Подобни изрази се очаква да внушат впечатление за професионализъм, а на практика показват безсилие да се оцени значимостта проблемите, стоящи за решаване пред страната и да се посочат разбираеми и приемливи за гражданите техни решения. Посочени са редица приоритети в отделните сфери на управление, но те са редоположени, а не подредени по важност и обвързани за постигане на обща цел. Изброени са множество мерки в отделните „министерски ресори“, но те се намират почти в насипно състояние. Получил се е „механично сглобен“ текст без обединяваща нишка – посочването на множество „политики“ не може да скрие отсъствието на единна „политика“. Другояче казано: зад словоблудството и уравниловката ясно прозират формализма и дребнотемието в мисленето. Количеството (броя страници) не може да замени липсата на качество на програмата. Декларативността, високомерието и самодоволството на нейните автори не допринасят за повишаване на доверието на гражданите в този ключов документ.

Няма подробно да се спирам върху редица спорни тези, от които се изхожда при предлагането на конкретни мерки за решаване на актуалните социални проблеми. Все пак искам да обърна внимание върху принципно погрешната визия за смисъла на висшето образование, т.е. областта, в която работих десетилетия. В този документ като аксиома се приема тезата, че основната задача на висшето образование е да „подготвя квалифицирани специалисти“ за икономиката. Смятам, че както образованието изобщо, така и това във висшата му степен, е призвано да подготвя личности, които разбират как е устроен и функционира света, така че да могат да се ориентират успешно в него и да изберат свободно с какво, кога, къде и как да се занимават. Да не говорим, че образованието по определение следва да подготвя своите възпитаници да бъдат отговорни граждани, които активно се включват в решаването на обществените дела. Подмяната на тези „вечни“ задачи на образованието с разглеждането му само като средство за подготовка на „работна сила“ и „човешки ресурс“ за производство е израз на технократско и инструментално отношение към сънародниците. Тук, както и на други места в програмата, прозира по същество антихуманно отношение към хората, населяващи страната ни.

Обаче съществува възможност да се създаде смислена програма за подобряване качеството на живота на българските граждани. Тя може да стъпи върху добре известен ориентир – ‚индекса на човешкото развитие’ (ИЧР, Human Development Index) на 'Програмата на ООН за развитие' (UNDP). Това общоприето средство за измерване на нивото на благосъстояние на гражданите е обобщаващ индикатор за оценка равнището на социалното и икономическото развитие на отделните държави, който позволява да се проследи във времето промяната в качеството на живот и да се направи съпоставка на нивото на жизнения стандарт с този в други държави. Въпросният индекс е статистическа мярка, отчитаща стойността на хората в дадена страна: способността им да разгърнат своя потенциал за развитие; дава възможност да се видят тенденциите за промяна през годините на характеристиките на 'човешкия капитал' в нея. Възприемането на този ориентир може да се яви условие за осъществяване на начинания, които биха извадило страната ни от неблаговидната позиция на 'опашкар' в неявната класация за благосъстоянието на хората в държавите, членуващи в ЕС.

Какви са критериите, съобразно с които се измерва степента на човешко развитие във визираната концепция?

На първо място е поставен здравословният начин на живот, като основен показател е вероятната продължителност на живота към момента на раждането. Към него могат да се добавят редица други индикатори за здравния статус на населението, като се посочат индикативни параметри за неговото подобряване, при това разположени във времето.

На второ място, като приоритет са изведени достъпът и равнището на образованието. Тук най-важни показатели са: 1) очаквани години на обучение (15) и средни максимални години на обучение (18); 2) процент от населението над 15 години, които могат да четат и пишат (грамотни са) и да разбират кратък и лесно достъпен текст за ежедневния живот; 3) съотношение на записалите се учащи за начално и основно, средно и висше образование. Разбира се, към тези индикатори могат да прибавят още множество показатели за равнището на образованието в отделните му етапи: предучилищно, начално, основно, средно и висше. Тук могат да се включат и ангажименти за възпитание на учениците и студентите като пълноценни личности и граждани, вкл. тяхното цивилизоване чрез запознаване с постиженията на класическата и съвременната култура.

Третият по ред критерий в Индекса е жизненият стандарт на населението от дадената страна. Главен показател за неговото измерване е величината на ‘брутния национален продукт’ (БНП), т.е. стойността на общата вътрешна и чуждестранна продукция (стоки и услуги) на глава от населението, създадена от жителите на определена държава в съотношение с покупателната им способност. БНП може да се използва и за сравняване на нивата на производителност между различните страни.

Следва критерият икономическо неравенство (Inequality-adjusted HDI), чрез въвеждането на който се цели подтикване на правителствата към предприемане на мерки за преодоляване на социалните неравенства. И тук могат да се въведат конкретни показатели за състоянието на социалните услуги, които държавата предоставя.

На последно място сред водещите критерии в Индекса е състоянието на околната среда. Чрез него може да се проследи напредъка на държавите по намаляване натиска върху природата. Конкретните показатели са: 1) статус на човешко развитие; 2) енергийни системи; 3) производствени цикли; 4) емисии на въглероден диоксид в държавата и 5) техният материален отпечатък. Посочените пет основни критерия за оценка на човешкото развитие могат да станат главни елементи в структурата на една, стъпваща върху хуманистична ценностна основа, управленска програма.

Освен съобразяването политиката на управляващите с Индекса за човешко развитие, бъдещето  на нашата страна има смисъл да се определя и съобразно общочовешките цели, определени в приетата от ООН през 2015 г. ‘Програма за устойчиво развитие за периода до 2030 година’, към която държавата на думи се е присъединила: „изкореняване на бедността”; „добро здраве и благополучие”; „равнопоставеност на половете”; „достоен труд и икономически растеж”; „намаляване на неравенствата”; „устойчиви градове и общности”; „отговорно потребление и производство”; „борба с климатичните промени”; „мир, справедливост и силни институции” и др.

С оглед на специфичната ситуация в съвременното българско общество към общите за цялото човечество цели у нас следва специално да се открои работата за решаване на друг основен проблем: възстановяване на социалната справедливост. Имам предвид да се заявят и предприемат системни и целенасочени действия за преодоляване на всички форми, в които тя е нарушена: икономическа, правна, политическа и морална. Това означава на първо място задоволяване на нуждата от специални действия за реформиране на правораздаването и правоприлагането у нас, от състоянието на които гражданите с основание са недоволни. Към тях следва да се добавят и стъпки за премахване на изключенията при прилагане на обявени в редица закони принципи. Така например в Кодекса за социално подпомагане е заявен солидарният принцип, според който всички бъдещи ползватели на пенсионната система – не само държавни служители, но и военни, работещи в системата на МВР и специалните служби, както и магистрати – следва докато упражняват трудова дейност да дадат своя принос към нея.

Ако посоченото дотук се отнася най-вече до въпросите с качеството на предоставяните от държавата публични услуги, то не по-малко внимание заслужава и другият траен проблем, възникващ при управлението в нашата страна – неговата неефективност. Мнозина съвременни българи сме недоволни от прекаленото раздробяване на мрежата от институции, което води до разпиляване на кадрови потенциал и финансови ресурси. Решението на този проблем е очевидно – нужно е комасиране на неефективните звена в държавата: на общини (над 260), висши училища (повече от 50), болници (над 350), държавни организации (десетки агенции с техните поделения) и др. Прекомерното създаване на подобни структури е резултат от продължило десетилетия екстензивно развитие на страната. Ала то отдавна не отговаря на нуждите на значително свило се в количествено отношение население. Настоящото управление говори за потребността от ограничаване броя на подобни звена, ала продължава да открива нови такива, например филиали на висши училища. То също така няма намерение да премахне законовата разпоредба, задължаваща НЗОК да сключва договори с всички новооткривани лечебни заведения, т.е. и занапред и без това раздутата мрежа от болници ще се разширява. Липсва и заявка за привеждане в съответствие със закона на броя на съществуващите общини, голяма част от които не отговарят на изискването за налично на тяхната територия население. Да не говорим, че преобладаващата част от местните органи за управление в огромна степен разчитат на националната държава да ги финансира. Другояче казано, агонията на множество недееспособни структури в страната изглежда ще продължи.

В заключение искам да обърна внимание върху важна липса в анализирания управленски документ – той не предлага единна, цялостна и дългосрочна програма за реформиране на публичната сфера, съдържаща общонационални цели, които трайно да ангажират не само преките участници в политическия процес, но и критична маса от граждани. Обвързването с реализацията на подобен проект предполага убеждаване на мнозинството от населението на страната в значимостта и реалистичността на преследваните с него цели и предвидените смислени начинания. Включването на широки социални слоеве в осъществяването на общонационална програма за модернизация на държавата, която да направи нейното устройство и функциониране адекватно на днешните и утрешните реалности, предполага въвличането както на многобройната експертна общност от страната (чрез неправителствените организации и в лично качество), така и на дееспособните редови граждани. Създаването на такъв солиден и привлекателен проект изисква от водещата политическа сила визионерство, силна воля, търпение и изграждане на доверие със социалните партньори, най-вече с гражданството чрез обосновани и последователно защитавани позиции. От нейните представители се изисква мислене в широк пространствен мащаб и времеви хоризонт. Важно е да се обособят близките (тактическите) от далечните (стратегическите) цели, като те бъдат обвързани в единна система.

За обединяваща цел на българските граждани следва да послужи най-простото общочовешко желание – да се живее добре, като неговият превод на езика на споделената публичност е по-добро качество на живот. По-конкретните му измерения са добре известни – съхраняване на живота и здравето на хората, осигуряване на доброто им образование, гарантиране на тяхната лична сигурност и собственост, създаване на възможности за проява на стопанска и социална инициатива, защита на тяхното достойнство, права и свободи, както и на справедливостта в обществото.