Анжелика - разказ от Здравка Евтимова

Апартаментът ѝ беше малък. През зимата отопляваше само една стая. Казваше, че трябва да пести всеки цент. Искаше да събере пари.

– Всички мъже сте еднакви – казваше тя. – Идвате и си отивате, когато поискате. Мога ли да разчитам на теб? Не особено.

Всеки път, когато тръгваше към дома ѝ, валеше.

Улицата беше тясна, влажна и като че никога не изсъхваше. Фасадите на къщите бяха посивели от влагата и годините. Дървета нямаше. Само евтини квартири и мирис на дъжд.

– Харесва ми тук – казваше тя. – Особено когато вали.

Онази вечер нахлузи старото си палто и излезе. Той остана сам в стаята и загледа небето през прозореца.

По-късно тя му каза:

– Нощта и небето са приятели. Понякога не знам кое е едното и кое – другото.

– Анжелика, това е глупаво.

Тя се усмихна. Може би на него, а може би на мъглата.

Дитрих не разбираше откъде извира щастието ѝ. Какво можеше да направи човек щастлив в този студен град, където никой не я чакаше, никой не я търсеше?

Когато тя се върна, бе мокра до кости. Премръзнала. Усмихваше се.

Той не я попита къде е ходила.

Лицето ѝ беше бледо, почти прозрачно.

– Обичам те – каза тя. – И обичам топлата си стая.

После добави:

– Ще ти сготвя нещо.

Сложи лещата в тенджера с вода, почака я да заври. Пусна шепа дива мента, изсипа няколко капки оцет. Скоро кухнята се изпълни с тежък, гъст аромат, който като че стопляше стените. Докато чакаше, Дитрих гледаше ръцете ѝ. Те проблясваха над тенджерата като бели птици.

– Харесва ми, когато си тук – каза Анжелика. – Иначе съм ужасно мързелива. Не си готвя. Но щом кажеш, че си гладен, всичко се променя.

Той изяде една купа от евтината й гозба.

– Добре е, че си тук – каза тя.

После посочи прозореца.

– Виж дъжда. Това не са капки. Сребърни пари са. Хайде да ги съберем.

Излязоха навън.

Целунаха се под дъжда, който за нея беше сребро.

Най-малката стая в апартамента ги чакаше.

– Тясна е – каза тя. – Но когато си тук, е лято.

На следващата сутрин слънцето приличаше на старо ръждиво петно между облаците.

– Това не е слънце – обади се тя. – То е стара песен.

После погледна улицата.

– Виж как светят къщите. Хайде да изпием по една бира в „Клайнер Вайнкелер“. Вече е отворено.

„Клайнер Вайнкелер“ – „Малката винарска изба“ – беше най-евтината кръчма в Гладхорн.

– Бирата там е истинско чудо – каза тя. – И струва само две евро халбата.

После се засмя.

– Мога да се обадя на шефката, че съм болна. Толкова рядко идваш. Ще съм истинска глупачка, ако те оставя сам цял ден в този подгизнал Гладхорн.

Анжелика работеше в преводаческо бюро в Алтерщад – Стария град.

Обичаше офиса си. Там било широко, светло и топло – нищо общо с малкия ѝ апартамент.

Но парите никога не ѝ стигаха.

Харчеше ги за евтини пътувания из Белгия – Лиеж, Намюр, Шарлероа и десетки малки градчета, за които почти никой не беше чувал.

– Трябва да видиш катедралите им – каза му тя една събота. – Пространството над тях свети отвътре. А каква бира предлагат съвсем наблизо ! Старите пивовари знаят тайни, които никой не е записвал. Харесва ми мъглата в абатствата. Представяш ли си? Струва ми се, че облаците над кръстовете са на две хиляди години. Опитай тази весела бира. Донесох я специално за теб от абатството във Вюрцелен.

Той отпи. Каза:

– Слаба е. Не ми харесва.

Беше не просто хладно. Студът се сгъстяваше и стягаше лицето му.

– Защо никога не ме питаш къде съм, когато не съм при теб? – засмя се Дитрих. – Жените често го правят. На всички разказвам за теб. Полудяват, когато започна да хваля твоята агнешка яхния и супата ти от леща.

– Разбирам ги – отвърна Анжелика. – Агнешката ми яхния наистина е великолепна.

Замълча за миг.

– И най-хубавото е, че сега не съм закъсала. Ти ми остави доста пари. Не см ги броила, но можем да вечеряме в „Лава“.

– Не - той поклати глава. - Не искам ресторант. Сготви ми тук. Обичам това място.

Анжелика не каза нищо.

След малко кухнята ухаеше на печено агнешко, картофи с масло, портокалов сок и бял хляб, който запече в голям тиган върху нагорещения котлон.

Не му се ходеше по абатства и стари пивоварни.

Беше видял Ватерло. Беше видял цитаделата в Намюр и прочутата стая с наклонения под, където на човек му се завива свят.

Всичко това не го интересуваше.

Искаше да плува още сред сладкия мирис в теснотията на стаята й.

Да, Дитрих скоро щеше да се върне към работата си в офиса. Колата му го очакваше.

Строеше пътища и сгради.

Беше човек, който оставя след себе си истински, красиви следи.

Бе работил в Мадрид и Марсилия, в Дъблин и Остенде. Беше участвал в строежа на телевизионния център в Амстердам, беше проектирал Кулата на светлината „Хаят“ в Истанбул, беше изградил безкрайното асфалтово шосе през Мавритания и един от висящите мостове над река Маас в Нидерландия.

– Наистина ли?

Тя не му повярва, когато той й каза, че харесва оранжевите пердета в апартамента ѝ.

– Това е кварталът с най-евтините квартири в Гладхорн. Знам, че не се връщаш заради пердетата, които избирам за прозорците. Връщаш се заради мен.

– Не заради теб – отвърна той.

Винаги беше честен с жените и не понасяше момента, в който те започваха да градят неговото бъдеще.

– Разбира се, че идваш заради мен – усмихна се тя. – Просто още не го знаеш. В Гладхорн аз съм голямата разлика в живота ти, Дитрих.

– Обичам миризмите в кухнята – призна той. – И ми харесва как харчиш парите ми. Удивително пестелива си.

– О, млъквай – засмя се тя. – Кажи, че съм красива и че не можеш да живееш без мен. Кажи ми, че дори не можеш да запалиш цигара без мен. Ако го изречеш, сърцето ми ще се разтопи като бонбон.

– Но ти не си красива. А и мога съвсем спокойно да пуша без теб – отвърна той. – Освен това какво ще правиш, ако сърцето ти наистина се разтопи?

– Като се замисля... по-добре да те заведа в топлата стая.

– Аз пък предпочитам да ми направиш ябълков щрудел.

– Аха! – възкликна тя. – Знам накъде биеш. Щом заговориш за ябълков щрудел, следващото, което правиш, е да си събереш багажа и да изчезнеш. Хайде в топлата стая.

Той не възрази.

Харесваше кожата ѝ. Миришеше вълшебно, почти като кухнята ѝ. Харесваше му как тя заспива веднага, сякаш сънят я бе очаквал на възглавницата. Харесваше му въпроса, който Анжелика неизменно му задаваше:

– Кога ще се върнеш? Ако знам предварително деня, ще ти направя киш с броколи.

– Като пристигна, ще ти кажа какво да ми сготвиш.

Тя не знаеше, че най-хубави бяха дните, прекарани при нея, когато вали..

Когато приятелите му го питаха:

– Къде беше, Дитрих?

Той отговаряше:

– Изкарах една седмица при майка ми.

Майка му готвеше като Анжелика.

– Ако някога решиш да ми пишеш старомодно писмо и в него казваш, че ти липсвам, изпрати го на адреса на майка ми. Истинско писмо. На хартия.

Подаде ѝ адреса.

– Но не ми пиши прекалено често. Майка ми пази цялата моя кореспонденция и мърмори, ако трябва да ходи два пъти на ден до пощенската кутия.

Очакваше Анжелика да се ядоса.

Тя само се усмихна.

– Добре. Благодаря ти, че ми даде този безценен адрес.

________________________________________

– Как беше времето в Рим? - попита го един колега, когато Дитрих се върна на работа.

Той не бе ходил в Рим.

Бе прекарал отпуската си в нейната топла стая, сред чудото на супата ѝ от леща.

– Валя непрекъснато – отвърна той, припомняйки си сивите улици.

Но среброто на дъжда още тежеше в джоба му.

Спомни си асфалтовите площади на стария град.

„Те са с цвета на очите на влюбения мъж“, беше казала Анжелика. – Обичам тишината им. Толкова е чисто. Обичам слънцето. Знаеш ли, харесвам дори Хауптбанхоф – старата гара. Шумът ѝ е красив, когато си тук.

– Защото ти оставям доста пари – беше отбелязал той.

– Да – съгласи се Анжелика. – Почти забравих какво означава да си без пукнат грош. Даже съм най-богатата жена в квартала. Къде беше този път? В Лисабон или в Атина?

Не дочака отговора.

– Изглеждаш добре. Наистина добре. Искаш ли киш с броколи?

Разхождаха се под дъжда.

– Улицата е жива – избъбри тя. – Гледай къде стъпваш. Не всеки ден човек вижда такава улица.

Както винаги, той си тръгна без предупреждение.

________________________________________

„Жените в Гладхорн приемат живота с лекота“ – пишеше тя в писмо, изпратено до майката на Дитрих.

„Тук пролетта никога не свършва и отмива цялата човешка тъга.

Преди седмица бях болна. Мислех, че ще умра. Исках да си тук, Дитрих. Слава Богу, не беше нищо сериозно.

Следващия път ще ти направя тиквен пай. В Бон ги приготвят чудесно. Една възрастна дама ми подари рецептата. Нямам търпение да го опека за теб.“

________________________________________

Следващия път, когато той пристигна в Гладхорн, отново валеше.

По улиците се изсипваше толкова много дъжд от сребро, че сивите къщи всеки миг щяха да хукнат към абатството във Вюрцелен, където се намираше може би най-старата пивоварна в цяла Германия.

Дитрих очакваше с нетърпение нейния киш.

И оранжевите пердета.

И кожата ѝ, влюбена във всички дъждове.

Позвъни.

Почака.

Никой не отвори.

Дитрих не се разтревожи.

В неделите Анжелика често не си оставаше вкъщи. Качваше се на велосипеда и отиваше до Викрот, където имаше автокъщи за употребявани коли. Непрекъснато търсеше евтин стар Фолксваген.

Минаваше му през ума просто да ѝ купи една кола, за да престане да бъбри за продажби и цени на остарели фолксвгени.

Анжелика скоро щеше да се прибере.

Дитрих отиде в „Клайнер Вайнкелер“.

Барманът му кимна за поздрав.

След две бири Дитрих отново позвъни.

Никакъв отговор.

Той обичаше тази тиха кръчма, където Анжелика го водеше толкова често.

Без да ще, забеляза, че оранжевите пердета още не бяха спуснати.

Запита се кого би могъл да попита за нея.

Не познаваше никого в Гладхорн.

Никого освен нейния сребърен дъжд.

________________________________________

След седмица отиде при майка си.

Там го чакаше писмо.

Позна почерка на Анжелика – грижливо изписани овални букви.

В „Клайнер Вайнкелер“ тя някога се беше опитвала да го научи как се изписва правилно думата „небе“ на френски. Твърдеше, че почеркът ѝ прилича на наниз от облаци.

Писмото гласеше:

Скъпи мой Дитрих,

Няма да живея повече в Гладхорн.

Ще се омъжа за Адалберт Кес.

Преведох една негова новела и той каза, че моят превод много му е харесал.

Не изпитвам удоволствие да правя ябълков щрудел за него.

Обичах всяка минута, която прекарвах с теб.

Без тебе в дъжда няма сребро.

Страхувам се да живея сама.

Често си мисля, че така и не ни остана време за нашия киш с броколи.

Обичам те.

Анжелика

Следете новините ни в :