Човекът е парчета стъкло: разказ от Здравка Евтимова

Какъв човек, потаен като къртицата под земята беше Витан – див та див, да те е страх да го погледнеш. Но как да не го гледаш - колкото див, толкоз хубав. Очите му! Заради тях така се палех - като дърво в печка - и дъх губех подир него – гласът на баба Марица беше кошница червени ябълки. Снегът на осемдесет зими не я беше превил, годините й бяха стъпки към някакво светло място, особено когато изречеше името Витан. Слушаха я едно чернокосо момиче и брадат младеж с обица на ухото – не ставаше ясно дали е череп, сърце или граната тази обица.

- Бабо, дошъл съм да ми лееш восък срещу невървеж, Витан не ме интересува. Костите му отдавна са изстинали и сега червеи се гонят из тях – сряза я обицата.

- Костите може да са изстинали, но - бабата се тупна с дълъг кокалест пръст по челото – Ей тука и кости, и кожа, и ръце и крака са по-живи от тебе, моето момче. Но какво ти приказвам аз, умът не е обица, че да го закачиш на ухото.

- Лей ми восък, или… – измърмори дангалакът. - Тя ме домъкна тука - и той посочи момичето в черното късо палто. – Тая!

- Никога не наричай една жена тая – каза бабичката. Бръчките й се оплетоха на въже за бесило. – Кажеш ли й още един път така, а аз съм наблизо и те чуя, ще си изкараш бой от кокали дето осемдесет и толкова години са газили по земята. Щото аз ще те бия, момче с обица.

- Много знаеш – ядоса се мъжът. - Ама много.

- Знам, затова си дошъл чак от София – каза жената съвсем спокойно, без да трепне от чуковете, които издрънчаха в гласа на мъжа. – А ти, девойче, защо дойде при мене?

- Аз … измърмори момичето. - Казвам се Ана. Дойдох… казват… аз не вярвам, но… като направиш онова с восъка, започвало да върви.

- Правя онова с восъка баба ти – отсъди старата. - Говоря, за да разбереш, че не восък трябва. Не свеждай глава пред краката на хората, щото легнеш ли в краката им, освен да те стъпчат, какво ще чакаш? Човек се ражда, за да прави пътища през трудни места и това е така откакто времето още не е започнало да си брои годините, защото още е било много младо. Така се става човек, макар и нито една обица да не си е турил на ухото.

- Ти пак ли ме дъвчеш?– попита дангалакът и големите му юмруци се стегнаха на камък.

- От юмрук не ме е страх. Аз си говоря със смъртта, а смъртта е умна, къде види юмрук, стиснат на гюле, натам отива, от мен да го знаеш. Ръка, която гали, пропъжда смъртта далече. А ти момиче, защо си с него?

Беше студено валеше сняг ситен като лещено зърно, ах защо снегът не е леща, цял град ще има да вари и ще остане за другите градове. Момичето, с тъмните очи, тъмна коса, потъна още по-дълбоко в тъмното си палто.

- Ами аз… - каза то. – Ами той…

- Няколко пъти съм й ходил на гости – заяви мъжът с обицата.

- Той има други приятелки - каза момичето. - Идва при мене, когато огладнее. Аз варя супа топчета.

- Но аз ти купувам продуктите – отбеляза мъжът, гласът му отново натоварен с цял камион чукове.

- Понякога купува – уточни тъмното палто.

- Аз ако взема на всичките досадни жени да купувам продукти за супа топчета…

Старата, която отначало с труд вдигна осемдесетте си години от стола, нищо не каза, излезе от стаята с корави стъпки и след малко се върна, а по петите й като змия се плъзна едно грозно куче.

- Само добави още една дума за жените и ей тоя пес тук ти е гризнал гърлото преди да преброиш до две - каза старата. - Не си ми симпатичен и никакъв восък няма да видиш от мене. На - тя извади от джоба си петдесет лева и изстреля: – Даде ми петдесет да ти лея, но нищо няма да ти лея. Напускай.

Дворът беше отрупан със сняг до колене, а може би до пояс, но още трупаше - тази дълбока небесна бяла леща, на която се радваха само децата, защото толкоз им разбираше главата.

Мъжът с обицата обаче отсече:

– Виж! - и извади от кой знае какъв вътрешен джоб един нож и поясни: - Много е остър. Ще си замине кучето ти, а и ти след него, ако не ми излееш восък.

- Слушай ме добре – подхвана старата. - Който нож е вадил на моето куче Ванчо, с нож е дран, и пак при мене се е връщал да го лекувам с отвара от змийско мляко. Сега и пищов ще ми извадиш. Хубаво. Двеста човека пищови са ми вадили, петстотин при мене са докарвали да вадя куршумите и да им спирам кръвта. Ако ме утрепеш, няма кой да ти излекува раните, дето ще ти надупчат, като разберат, че си ме утрепал. А може и да те нарежат на парчета и няма кой да те закърпи – каза спокойно старата. – Жал ми е за момичето, дето си й идвал на гости. Като те гледам, на мене не на гости, мерата на Радомир не можеш да прекрачиш.

Мъжът зина и я погледна - гледа я дълго време.

Момичето се обърна към него, после погледът му се зарови в преспите пред къщата.

- Хайде да си вървим, Борко.

Дворът вече беше отрупан със сняг, но още трупаше тази небесна бяла леща, на която се радваха само децата защото толкоз им разбираше главата.

- С тебе ли да си вървя, ма – викна мъжът. Ти огледало нямаш ли си у вас?

- Слушай тогава – каза изведнъж бабата. – Ще ти кажа какво стана с Витан, тоя Витан, дето костите му никога няма да станат студени като твоите. Камъкът ще се стопи в ума ми, но Витан - не. В някои хора Господ слага нещо, дето не изстива. Това нещо те кара да погалиш човека, да се върнеш при него като е болен и когато няма две пари да си купи кора хляб. Такова нещо Господ слага в човека – ама тебе сигурно те е пропуснал.

- Бабичке, дразниш ме.

- Това нещо те кара да се грижиш за другия повече, отколкото се грижиш за твоята си парфюмирана кожа, момче с обица. То не може да се купи с един милион. Но ти си от дърво и не можеш да го разбереш. И камион петдесетолевки да ми изсипеш в двора, за тебе восък няма да лея.

- Лей му бабо Марице, моля те - каза момичето.

- Ти пък си глупава – отсече старата. - Господ слага и още нещо – само в жените. Ей това: хем го вижда, че нищо не струва, хем му гледа обицата, хем му готви супа от топчета; той я пита дали има огледало, вика й „тая“, а жената пак за него мисли. Господ е сложил глупост в жените, но аз му прощавам – без тая глупост светът отдавна да се е затрил. Ти, момче с обица, слушай за моя Витан, или ако искаш - веднага ще пусна кучето срещу тебе.
Мъжът като никога млъкна, момичето като никога пристъпи крачка напред и каза тихо като врабче, което е хапнало две трохи и няма глас за повече:

- Кажи ни сега за твоя Витан, моля те, бабо Марице.

- Ами хубав, та хубав беше той, а на мене господ ми сложил повече от женската глупост – и с възрастта уж жената си мисли, че поумнява, но вярвайте - няма такова нещо. Господ й дава още повече от глупост. Мъжът й одъртява, тук го боли, там го муши, косата му опада, а жената - какво да прави? То нали глупостта й с годините пораства и го вижда - „Хубав е моят човек“ - си казва. Той въобще не е, но тя си го вижда такъв и това е то. Моят Витан беше напет от Радомир чак до Австралия, дето я дават по телевизията. Но и други жени видели, че е красавец, а красив мъж е като пробита тенджера – колкото и да сипваш, все изтича – но аз не хвърлям пробитата тенджера, момиче. Това го казвам точно на тебе – насаждам в нея мушкато и то расте и цъфти, ще покрие с цветове цял Радомир. Ако не беше пробита тенджерата, коренът на цветето щеше да загние. Та обичаше Витан сладко от вишни…

- И аз обичам сладко от вишни – обади мъжът с обецата.

- Ти няма как да не обичаш сладко от вишни – сряза го старата. – Щом нещо се яде, ти го харесваш, щом се копае, не го харесваш.

- Ама не си сигурна.

Старата въобще не му обърна внимание.

- Та да довърша за Витан. Понеже много красив, все се въртяха разни госпожици край него, повече госпожици от комарите, дето го хапеха през юли, и аз си казвам: той е като ранните ягоди, берат ги зелени, а ти, Марице, искаш ли недозряла ягоди? Изчакай да им дойде сезонът, пък тогава избирай – мъж и ягоди се избират като се напълнят със слънце.

А Витанчо разправя: – „Обичам сладко от вишни, от ония киселите дето са като сачми, пръстите с един сантим изтъняват, докато извадиш костилките. Но сладкото става толкоз голямо, че го слагам по-високо от небето.“

Добре. Взел си той от долапа последното сладко от вишни, изтървал го на камък и стъкленият буркан се разбил. В сладкото попаднали парченца стъкло, омесили се с вишните, както се омесват ония бодлив лепки в женска коса и не можеш по никакъв начин да изтръгнеш. Накрая режеш косата.

Тогава край Витан минала неговата майка, моята свекърва. Много чешит жена беше, то повече чешит от жена, но му казала:

- Слушай сине, ти като толкоз обичаш сладко от вишни, от тия ситните като сачми, и като си разбил последното бурканче, има един начин да го спасиш.

- Какъв е тоя начин, мамо? – попитал Витан.

- Ами ти като толкоз жени и госпожици срещаш, истинската ще намериш ей така – коя от тях се съгласи да извади стъкълцата от сладкото заради тебе, нея вземи. Ама като я вземеш, пак внимавай, може да те е излъгала, нарочно да е оставила стъкълца, или пък през пръсти е чистила, и после да ти се вземе живота млад и зелен.

Тръгнал Витан от госпожица на госпожица, една почнала, но си нарязала палците. Друга рекла – „То повече стъкла от вишни, да не съм луда, ти като ме искаш, вземай ме и без да ти чистя тези боклуци“. Някои хванали влака чак до София и му купили от Женския пазар цяла кошница със сладко, хем от градски вишни, не сачми, ами едри като дини били техните вишни. Но той – заблуден си беше Витан. Майка си слуша като както овца слуша овчаря, и се заинатил. Не, вика, аз искам туй бурканче.

А ти момче, дето си си сложил обица като на крава звънче– а си мръднал, а съм пуснала кучето да ти гризе вратлето заедно с обицата…

Господ слага у човека – но само в по-наивната мъжка половина - един голям инат. Мъжете са му измислили друга дума – наричат го храброст и не отстъпват от храбростта, а то си е чисто плиткоумие. Но ако я няма храбростта на мъжа, ако го няма ината му, светът да се е затрил.

- Искам някоя да ми очисти сладкото от стъклата - повторил Витан.

Аз тогава – понеже в мене Господ повече от оная женска глупост в главата, в краката и в ръцете сипвал, сипвал Господ, та се забравил – ние по нашия край на женската глупост викаме обич, за да се оправдаваме – да знаеш наречеш ли нещо лошо с хубава дума, то полека взема та се оправя и ти е леко. Не викаш – „Аз съм проста“, ами изричаш: – „Аз го обичам.“

Издебнах аз как Витан си ходи по улицата, без да подозира съвсем нищо, и хоп – скачам пред него и казвам:

- Витане, аз ще ти изчистя стъклата от сладкото.

А той:

– И десет строшени бурканчета да изчистиш, аз към тебе – вика, – нямам интерес. Към тебе няма никога да отида.

Тогава аз нямах такова куче като Ванчо сега - с остри зъби като брич, като думите на оня злобната от телевизора. Никакво куче нямах, ама си имах кокали куражлии. Такива стават, когато не даваш някой да ги настъпва. Така кокалчетата ти вместо да ходят, се научават да летят.

Викам му:

- Не е важно ти къде искаш да отидеш, Витане. Важно е аз къде искам да ида – и затова му вземах бурканчето заедно със сладкото и строшените стъкла в него.

Чистих го три дни и три нощи и още три дена го проверявах.

После отидох при майка му и й заговорих:

- Виж. Аз изчистих стъкълцата от това сладко, неговото, и да се увериш, че добре съм се справила - виж! – хоп, лапнах една лъжица, после още една и пред нея ги глътнах. То сладкото само носи името „сладко“ , щото майката на Витан беше скръндза и как ще й се откъсне от сърцето повече захар. По-скоро от оса ще издоиш мляко.

- Аз не те искам за снаха тебе – заяви ми тя. - Вашият род сте чепати като драките, само дерете, а полза от вас - никаква.

- И аз тебе не те искам за свекърва – викам й аз – Вашият род сте хубави, ама куражът ви е мъничък като на врабчето яйцето – никого не може да нахрани. Нито пък голямо пиле се излюпва от дребно яйце. Да знаеш, само Витан ми е симпатичен – тя не знаеше какво значи „симпатичен“ и кресна:

- А, значи го кълнеш! Заминавай си – вика ми тя. - И десет вагона стъкла да изчистиш, няма да ти се уреди, пък ако щеш кураж имай за цял Радомир заедно със Старо село, дето си пукнала, та си се родила.

- Ами щом е така – поне да си взема сладкото и да си го изям – казах й. – Прибрах буркана и си отидох.
Всеки ден напук се тъпках. Аз ям, то кисело на киселица, полека-лека, по лъжичка на ден – беше останало колкото две вишни на дъното, когато Витан дойде. Тъкмо сядахме да обядваме.

- Какво търсиш, бе? – пита мама.

Историята ми с Витан се беше разнесла из Радомир, та майка ми и баща ми бяха увесили носове до пояс.

- Ами дойдох да си взема Марица.

- Нямаме Марица за тебе. Марш оттук – викна мама.

- А си стъпил още една крачка, а съм те гръмнал, въпреки че нямам пушка – ревна баща ми. - Обаче ще ходя да открадна пари да купя пушка и да те гръмна, че ни засрами най-дълбоко. Нямаме Марица за тебе.

Аз ги слушам и преценявам – имам още две сестри, кротки като червеи, женени до ушите, всяка с по две деца, така че им е все тая. А мама и тате да се срамуват, докато могат да носят. Излизам напред и викам:

- Те нямат Марица за тебе, Витане, но аз имам Марица за тебе. Кажи къде и тръгваме веднага.

Отидохме в Старо село. Мама мрази Старо село и няма да идва често там.

Такива дни потекоха – масло със стъкълца в него. Стъклата в маслото са кавгите, момче с обица, от мене да го знаеш. Сложи стъкло в която и да е манджа и ще видиш как ще ти разпори далака, дето го имаш в корема си. Затова внимавай какви ги приказваш.

Такъв живот се отвори - за десет други живота не го заменям, а Витан - костите му дори вече да са станали на вода, никога няма да изстинат – пуста женска глупост, още по-хубав си го представям в отвъдното. Като гледам внуците си, него виждам и ми е едно бяло, та светло. Казвам понякога: Браво, Господи! Благодаря ти оттук до Австралия, че ми даде тая глупост в главата. Аз ще си я наричам „обич“, Господи, да го знаеш. И той го знае – затова са ми хубави внуците.

Айде махай се сега.

- Добре де – каза момчето с обицата – Лей ми восък срещу невървеж.

- Не ти ли излях достатъчно восък, докато приказвах? – рече старата. - Ако си прихванал нещо, строши един буркан сладко от вишни, пък да видим ще се навие ли някоя от дългите и широки госпожици, дето се въртят около обицата ти, да извади парченцата стъкло.

Хайде, тръгвай си сега. Само да съм те чула да дъвчеш това момиче, дето ти е правило супа от топчета. Не куче, слон ще пусна да те мачка.

Мъжът с обицата скочи в джипа си, ламарина, голяма колкото обора на баба Марица. Запали ламарината, заряза момичето, дори не го погледна и вдигна пушек по улицата – цялата покрита в сняг, дълбок колкото морето.

Момичето с черното палто, с черните очи и черните обувки бях аз. Сега как да се прибирам до Перник?

- Не се ядосвай – каза баба Марица. - Ще преспиш при мене, пък утре ако мине рейсът през преспите - мине. Ако не, все някога снегът ще се стопи.

- Аз съм на работа утре

- Утре ще дойде, като се стопи снегът – рече баба Марица. – Да знаеш. Човекът е сладко, в което някой е строшил стъкления буркан. Затова всеки търси някой да изчисти парченцата стъкло от дните му.

- Не, човекът е парченцата стъкло – измърморих аз.

Хванах на сутринта камиона на кметството, който разпръскваше сол по улицата. Мина декември, свърши януари, не виждах Борко, нито го чувах.

Идваше, когато изгладнееше. Носеше продуктите. „Я ми сготви месо с картофи”. Аз готвех, после любовта се случваше, но напоследък така се получава любовта – за ден-два и си заминава, все едно никога не я имало.

Всичко това беше в минало свършено време.

Февруари току-що започна, заваля дъжд, който се обърна на сняг, а аз чакам март. През март се раждат най-красивите деца и аз си мисля - дано догодина през март и аз… Както си мисля такива плиткоумни неща, в апартамента ми в Перник – малък, две стаи като пити на кашкавал, звънецът се раздрънча. Сигурно ще събират парите за асансьора.

На стълбищната площадка стои един човек, то е ясно кой, ясно е, че има обица. Сега няма да има супа топчета нито месо с картофи.

- Ани – каза той. – Счупи ми се буркана със сладко от вишни. Извади стъкълцата. Разбираш ли?

Аз се чудя да разбирам ли, или да се правя, че не разбирам. Пристъпвам навътре, към питите кашкавал, блъскам леко да затворя вратата.

- Ани. Ани!

Стоя неподвижно, отвън февруари не пести лошото време, тъмно и облачно, а аз си мисля – „човекът е парчета стъкло“.

Но изведнъж заваля сняг.