Някои смятат, че нещата при нас не вървят, защото сме станали православни християни, а не примерно католици и протестанти. Тая тема, апропо, е море, в което е интересно да влезеш, но трябва да си знаеш отначало, че влезеш ли, ще се удавиш. Особено пък ако, влизайки, поканиш и други хора. Тоест, ако, освен че се захващаш с темата, тръгнеш и публично да я обсъждаш. Ще те удавят, сигурно е!

Защото, братчета и сестрици, струва ми се, милички, че българинът не е християнин до момента, в който не му кажеш: Ти не си никакъв християнин!

Тогава той ще скочи, па с хлеб или без хлеб (може и с чабата!) – ще те изяде!

Аз ли не съм християнин бре?! Аз ли бе, говедо поганско такова! – така ще ревне българинът, но той така ревва и когато му кажат, че не разбира от коли и от футбол. Така че – няма страшно.

Не че това, че ревва и започва да настоява, че е християнин, и да отстоява своето право да е християнин или какъвто си поиска, го прави наистина християнин. Не. Просто в неговата си глава е така. Той не изповядва християнството си, докато то не бъде поставено под съмнение.

Откъде знам това ли? Хм. Откъдето знам всичко. Гледам себе си, изучавам се, задълбочавам се, премахвам вредните предразсъдъци (доколкото мога), анализирам всичко у себе си – и оттам черпя знанието си за хората; и в частност – за българите.

Ама ти не си човек като хората бе, идиот! – така ще рекат двесте и две иляди ще ги подкрепят. – Не си човек ти, та да съдиш за хората по това, което откриваш в себе си!

А аз ще им кажа: А защо, като не съм човек, не сте ме убили или затворили в зоопарка?

Чуйте: Всеки, който е роден човек, има 46 хромозоми, има родители – хора, наречен е човек от другите и като човек се води в регистрите, всъщност... е човек! Помислете, моля, помислете! Та в тоя смисъл, щом съм човек, аз мога да изведа от познаването на себе си познаването на Човека въобще! И ако не беше така – ни един от философите и психолозите не би постигнал никакво знание за хората. Та кое знание за хората не се крепи върху свещеното самопознание?

И – знаейки какъв християнин съм аз – си представям какви християни са...

Не, тук не съм прав! В отношението си към религията българите са наистина крайно разнообразни.

Чета си разни неща и размишлявам върху нашето християнство, върху това, че сме покръстени от свети Борис-Михаил, чийто ден се чества на 2 май, чета за християнски и нехристиянски дела, които – естествено – се публикуват вече предимно на стените на фейсбук профилите ни...

И на една стена на фейсбук профил (секунда само: Фейсбук от Бога ли е или от Антихриста? – това е блицанкета!) виждам снимка на старец.

Дядо Венко – чета там, под снимката – нямал къде да живее.

И милата госпожа, която постнала (Можем ли да говорим с такива нови думички, ако сме християни? Не бива ли само да казваме „църковна утвар” и „хиротонисване”? – без никакви там „поствания” и „тагвания”?), та милата госпожа разказва как той не пиел, но спял на пейка, бил изгонен от жилището, общинското, в което живеел преди, защото пенсията му не стигала да плаща наема... разказва още как той не просел, но нямал и одеалце, камо ли дом и бил като скелет и явно чакал да умре...

И у мен се роди и започна да зрее една такава дневна скръб (всеки ден си отглеждам по една такава), която казваше така: Какъв свети Борис Михаил, какви православия, Боже, щом ние оставяме старци по улиците? Къде е Църквата с нейната благотворителност, с нейните отворени врати за спасение не само на душите (с молитвички и свещички) но и с малко хляб и подслон!?

Къде е това православие, което да ни подскаже, че човекът от Самария не е изчезнал в историята, че самарянството е живо... Хм...

А трябва ли църквата да прави благодеяния? Това ли ѝ е работата? Та нима тя не ни учи именно да презираме телесното?! Тоест, като видим гниещ в урината си и в бедността си старец, да потрием ръце доволно и да кажем: Жалката плът ще си отиде, ще остане само чистата душа! Да се помолим за душата му, а пък тялото нека гние!

Не ни ли учи православната църква на това?

Не бих казал. Но пък и не съм видял православна църква, в която спят бездомници. Не съм виждал и свещеници, които раздават супа. Не съм виждал православен дом за скитници, дето те да преспиват и да се къпят – телесно; пък и да похапнат.
По-нататък в поста на тази госпожа – казва се Ина Ганева - обаче се казваше, че дядо Венко не останал сам в бедата си! Да, не останал!

Тя, милата жена, заедно с мъжа си, започнала да му носи чай. После и малко храница! Боже, милостиви, аз съм доволен! – казах си.

Защото има хора, независимо дали са православни, католици или несториани, манихеи или ариани, които виждат страдащ... и веднага отиват при него! За да помогнат.

А не почват веднага да плюят държавата и институциите. Те че са за плюене – това си е така. Но ти първо иди, виж, помогни... пък като ти помогнеш, институциите, ако са останали хора със съвест в тях, сами ще си вземат бележка!

Глупости говоря, естествено, институциите именно затова са институции, за да няма у тях нищо човешко – ни милост, ни срам. Ни страх от Бога.

Но в случая с дядо Венко станало друго – именно от Общината се вдигнали, пратили линейка, взели го и го закарали в общинско жилище или в болница... не разбрах повече от този пост. просто се успокоих.

И не се успокоих, защото дядо Венко е спасен. Не, той е спасен засега, за час или за седмица. Няма спасение за жив човек. Щом е жив – все ще дойде ден, в който ще е зле, а после – и по-зле, а накрая и ще умре. Така е с живите хора. Но има ли смърт за християнина, за истинския?

Би трябвало да няма, аз вярвам в това.

Та не от това, че дядо Венко е прибран в подслон, се успокоих. А от това, че въпреки нашата очевидна безбожност (очевидна, защото именно безбожността, липсата на състрадание и на милост се набиват в очите, а не защото милост и състрадание няма – просто те са скрити!) се намират и хора, които са готови да жертват спокойствието си, времето си, силите си - за да влязат и да станат участници в личната драма на един чужд човек!

Това в наше време е рядкост и затова предизвиква възторг.

Малко ме натъжи мисълта, че в този пост за дядо Венко се изказваха такива възторжени похвали към институциите. Това, естествено, веднага ми подсказва, че ако институциите си свършат работата – ние трябва да им благодарим! Да изпаднем в радостен потрес. Да ръкопляскаме на това, че не са си затворили очите и измили ръцете. Както при нас обикновено се случва.

Та – православни или не – в деня на цар Борис-Михаил – ние сме или добри, или лоши.

На такива, струва ми се, е редно да се делят хората.

Всеки един умен човек ще каже, че е абсурдно да се делят хората на добри и лоши. И аз знам, че е абсурдно.

Но ще кажа така: С всяка своя крачка, с всеки свой избор човек се определя като Добър или като Лош. А на това аз определено държа. На това – да се знае, че има добри или лоши избори. И че въобще – Добро и Лошо има!

Екзистенциализъм, братчета и сестрици: С всеки свой избор, с всяка своя крачка – ние не само определяме какъв човек ще бъдем в следващия миг и в следващите минути... но ние с този си избор определяме какъв ще бъде и Човек въобще: Пред Бога, който ни гледа във всеки миг.

И аз вярвам в това: ние играем една пиеса. Тя се казва: Какъв е Човекът? И Бог гледа тая пиеса. Гледа нас – в главната роля. Мен, теб, всеки.

И гледайки пиесата, Господ, миличкият, решава: А, да, Човек е добро нещо, добре съм го създал!

Или пък: Не, не, нещо не се е получил тоя път Човекът... зле съм го измайсторил!

Това си вика Господ. Всеки ден, всеки път, във всеки миг. Гледайки ежедневно играната пиеса, в която всеки от нас е главен герой и която се казва „Какъв е Човекът?”.

Какъв е Човекът? – това зависи от нас. Всеки ден, във всеки миг.

А дали княз Борис, който си е сменил името на Михаил е бил прав – това си е негова работа.

Апропо – честит имен ден на всички Борисовци.

Още по темата

25/04/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Колко ясно, колко прозрачно

18/04/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Кметове и други явления

14/04/2018

Нашите автори

Калин Терзийски: Зловещият нов свят