Калин Терзийски: Кметове и други явления

Калин Терзийски Последна промяна на 18 април 2018 в 16:36 6121 1

Чували ли сте нещо за свободата? Най-вероятно – да. А тез сред вас, що са били в затвора или са учили философия – даже са размишлювали връз тази феномена. Свободата.

Да. А чували ли сте случайно за свободата на предположенията? Най-вероятно – не. Защото току що аз измислих този вид свобода. Свободен ли съм да измисля нов вид свобода? Мисля, че да.

Естествено – ще речете и с право, че този вид свобода е измислян толкова пъти, колкото пъти е мислено за свободата. Колчем човек е помислял за свободи и други такива, досещал се е и за тази свобода. Но аз свободен ли съм да не се интересувам дали преди мене някой е говорил за тая свобода (на предположенията)? Мисля, че да.

Вие ще речете – е то ти си свободен и да бъдеш и глупак, и неграмотен, дето не е завършил философски науки в Югозападния, но това няма да те издигне в нашите очи! А аз свободен ли съм да не се интересувам какъв съм във вашите очи? Мисля, че да.

Така така. Свобода на предположенията. На интуицията, на това у нас, което без да търси доказателства и логични пътеки – стига до доста точни изводи... Сещате се как казваме: Първото впечатление е винаги най-точно! - е, именно за това говоря!

Първото впечатление, мигновеното, доловеното не с очите, не с обонянието или слуха, не с кое да е отделно сетиво; осъзнато не през смешния ни здрав разум (баналното ежедневно мислене), не чрез логиката... а възприетото за миг с цялото ни същество. Много по-съвършени сме, тъй като имаме именно това – интуицията. Много по-съвършени, отколкото си мислим. (мисля си понякога – и свободен ли съм да предполагам това? – мисля, че да). Просто интуицията ни е тъпкана и тъпкана векове. Най-вероятно, защото ни прави свободни. А това, разправят някои, не било добре за нас.

Така така. Свобода на предположенията.

Викате – ти си предполагай, каквото си искаш – и си свободен да го правиш! Но не и публично! Не и на глас. Защото изказани на глас предположения, особено от известен човек, особено в популярна медия – имат вече тежест на оръжие. Оръжие, с което се променят нагласи на хората.

Затова, викате, като си известен човек – трай си. Или се мери приказките! И като говориш пред хора – казвай само това, което няма да ги обърка или да ги накара да мислят неща, различни от официално приетите.

Тоест – викате – не казвай неща, предизвикващи съмнения. А аз мисля, че съмнение и мислене са твърде близки неща. Който не се съмнява, кажи речи – не мисли. Правилно ли мисля?

И така. Прочитам: Кметът на Младост арестуван.

Ха - викам си - Кметът не ли беше кметица?

Ааа, да, да – сещам се веднага - сега в нашето извънредно червейско време даже и езикът се гъне от жалки усилия да е лицемерен и повече от лицемерен: да е политически коректен. Като червей се гъне – и както ни кажат от господарските страни – така си гънем езика. Казват ни – не може „кметица” да викате! Тя мъж ли е, жена ли е – все си е кмет... Както и да е. Кмет, ама жена. Да, знам, че има извънредно огромна дълбочина в причините довели до тая промяна в езика – да не се вика на служителя с разни омаловажаващи имена от женски род, с разни „кметици” (женският род се оказа омаловажаващ, Боже мили?!). Но аз свободен ли съм да запазя своя език, в който има и женски род и няма жалка опортюнистична политическа коректност? Мисля, че да.

Та така. Викат, хванали кмета със сеемсе илядо лева подкуп. Кмета на Младост.

И я запрели в центъра на града. А та стояла и не влизала в колата. Три часа не искала да влезе в колата. На полицията народна. А когато я питали хора-минувачи „Какво става?”, тя се опитала да вика нещо като: „Намериха пари, не знам какви са, а аз нямам адвокат”.

Свобода на предположенията. Помнете това.

Известен-неизвестен – аз имам интуиция, имам и свобода да усещам нещата и да ги казвам. А ако не са верни, да кажа: Тю бре – не излезе права тоя път моята интуиция. Но все пак моята интуиция не породи ли съмнения? А не са ли именно съмненията най-важното ни оръжие срещу робството и несвободата?

Ако не се съмняваме – идват, слагат ни хомота на врата и ни казват: А, това е просто една панделка! И ние, защото не се съмняваме, вярваме, че това тежко, дървено нещо е панделка за през врата ни!

Та когато тя не искала да влезе в колата на полицията – викала на хората. Кметицата викала. А една полицайка се опитала да и запуши устата. Сега: Философите-скептици имат една такава дума: Епохе.

Това значи да се въздържаш от съждения. Казваш само виденото и чутото. А не казваш: това е така, па онова – онака. Но аз съждения не правя.

А казвам това, което съм прочел. И описвам личните си съмнения и предположения, които да имам и да казвам съм свободен. И затова току що се въздържах да направя следното съждение: Ах, каква полиция си имаме! – запушва устите на задържаните, кога те викнат да кажат нещо на народа.

Да. Така така.

Рекох си да попрочета за тая кметица. И що да видя?! Куп статии, в които я наричат „случайната кметица”, „крайно некомпетентната кметица”, „неподходящата”, „напълно лишената от капацитет за тоя пост”.

Тук вече може би – ако не сте затъпели съвсем от медийната обработка – ще усетите същото, каквото и аз. Съмнение.

Подкупът за кметицата бил за даване разрешение за строеж. В няколко от статиите, писани доста преди тоя арест, се казва, че тя била някаква такава - никаква - преди това. Просто някаква си жена, случайно появяваща се в медиите, участничка в протестите срещу презастрояването.

В тия статии, съвсем очевидно очернящи, подигравателни, но и някак – усещах при четенето им - стряскащо прибързани (все едно спешно писани за бързо обезглавяване на неудобен човек) се казваше „тъй нареченото презастрояване”. Тук интуицията ми изръмжа. Аз не съм особено подозрителен човек. Но когато видя как неловко се използват дискредитиращи, загрозяващи или омаловажаващи езикови похвати; пейоративни смисли на думи, не особено тънки намеци... и си казвам – тук някой прави всичко възможно да смачка с думи някого.

И продължавах да чета.

Кметицата отхвърлила няколко съвсем законни строежа. Въпреки че имали всички възможни документи. С думите „Аз съм кмет, аз решавам!”. Да.

Тук, казах си, пишещият очернящи статии свири на тънка струна. Тънката струна в душата на българина, наречена „заповядване с вдигнат пръст”. Българинът, всеки измежду нас, не стига, че е безропотен роб, ами и страшно се дразни, когато някой открито му заповядва с вдигнат пръст... като в същото време не е достатъчно силен да го прави.

Иначе казано – българинът търпи да е роб. Добре търпи. Но! Но само на тоя, който наистина може да го пребие и изнасили: на мутрите, на ченгетата от държавната сигурност, на олигарсите (бивши мутри и ченгета). Но ако някой, който не е от пашите и бейовете, който е просто некъв си кмет, а пък реши да упражни власт – българинът ще го изяде! Българинът никога, никога не се е вдигнал срещу истинска власт! Примерно – кой е нападнал владеещите страната групировки (в миналото – престъпни, сега – икономически)? Хаха – друг път!

Та така. Свобода на предположенията.

Кметицата, преди да стане кметица, се борела срещу презастрояването. После случайно я изтикали на тоя пост. (да, за българинът изборните резултати са случайно нещо, друго си е да те натикат някъде с връзки! С връзки си е истинско, българско, по велика наша традиция, родно!).

Сложили я там с някакви си случайни избори и тя веднага се оказала неподходяща. И завалели статии срещу нея. Но тя не падала и не падала. И забранявала строежи и забранявала. Законни и всякакви. Продължавала да се бори с презастрояването. И изведнъж я хващат с подкуп. Но тя вика за адвокат. И не иска да влезе в колата на полицаите. Стои на улицата и не влиза. А когато иска да говори с хората на улицата – полицайка и запушва устата. Това тук е казано с епохе. Тоест - без да правя съждения.

Сега малко без епохе. Няма съвсем да се въздържам от съждения. Ще си задавам въпроси.

Колко ли струва да построиш мол или друга голяма сграда в сравнително хубавия район Младост? Колко ли печалба може да ти донесе една такава сграда? Колко ли би бил готов да платиш, за да премахнеш всички пречки пред построяването на тая сграда?

Колко ли струва една очерняща статия във вестник?

Колко ли струва един български полицай? Колко ли струва един български кмет?

Сега за по-прозорливия читател ще подхвърля ей такъв въпрос: Какво ли чувство, каква ли интуитивно възникнала мисъл се е появила в главата ми, когато съм прочел, видял, сглобил всичко това?

Кметовете и кметиците взимат подкупи. Това е ясно. В България който има власт – взима. Но не взимат ли и органите на МВР, не взимат ли и магистратите, не взимат ли и журналистите? Не дават ли подкупи и не си ли купуват цели машини за качване и сваляне на чиновници тия, които имат истинската власт – тоест – връзките и парите?

Колко струва човешкия живот, когато става въпрос за големи печалби? За голям бизнес?

Свобода на предположенията. Така така.

ПП Въобще никога не съм познавал кметицата на Младост. Моля се на Бог така: И не ме води в изкушение, да подозирам някого, без той да е виновен. И ми прости, както и аз прощавам на своите длъжници!