146 години от рождението на Йордан Йовков - писателят, който откриваше доброто, дори сред най-голямата човешка мъка

„Боже, колко мъка има по тоя свят, боже!“ Едва ли има българин, който да не е чувал тези думи. Изречени от Моканина в разказа „По жицата“, те са сред най-разпознаваемите в българската литература. Думи, които повече от век продължават да ни напомнят за човешкото страдание, състраданието и надеждата. Техен автор е един от най-големите майстори на българското слово - Йордан Йовков.

На 9 ноември 1880 година по стар стил, или 21 ноември по нов стил, в живописното старопланинско село Жеравна се ражда бъдещият писател. Детството му преминава сред природата и традициите на българското село, но именно Добруджа се превръща в неговата голяма литературна любов. През 1892 година семейството му се преселва в село Чифут Куюсу, днешното Йовково, а по-късно младият Йовков работи като учител в добруджански села. Там опознава живота, нравите и съдбите на обикновените хора, които впоследствие ще оживеят на страниците на неговите произведения. Йовков е не само писател, но и свидетел на едни от най-драматичните събития в новата българска история. Участва в Балканската и Междусъюзническата война, а през Първата световна война работи като военен кореспондент.

Преживяното на фронта оставя трайна следа в творчеството му. Войната за него не е единствено разказ за победи и поражения, а преди всичко човешка трагедия, в която страдат обикновените хора. Именно тези преживявания намират отражение във военните му разкази, събрани в „Земляци“, „Край Места“ и други произведения. През 1927 година излиза сборникът „Старопланински легенди“, който остава сред върховете на българската белетристика. Разказите „Шибил“, „Индже“, „През чумавото“ и „Божура“ разкриват един свят на силни страсти, любов, вина, изкупление и нравствено преобразяване. В „Шибил“ любовта се оказва по-силна от разбойническото минало, а в „Индже“ жестокият кърджалийски предводител постепенно осъзнава тежестта на извършеното зло.

Не по-малко значими са „Вечери в Антимовския хан“, „Песента на колелетата“, „Женско сърце“, „Ако можеха да говорят“, както и драмите „Албена“ и „Боряна“. В тях Йовков изгражда незабравими образи, които продължават да вълнуват поколения читатели. В „По жицата“ една майка и един баща търсят бялата лястовица, която според поверието може да излекува болната им дъщеря Нонка. Моканина разбира колко отчаяна е надеждата им, но не намира сили да я отнеме. Бялата лястовица се превръща в символ на човешката вяра, че дори в най-тежките моменти може да се случи чудо. В „Серафим“ пък беден човек, който сам се нуждае от ново палто, дава спестените си пари на жена в беда. Без да търси признание или благодарност, той извършва добро, което разкрива истинското богатство на човешката душа. А в „Песента на колелетата“ майсторът Сали Яшар достига до прозрението, че стойността на човешкия живот не се измерва единствено с натрупаното богатство, а с доброто, което оставяме след себе си.

Йовков умира на 15 октомври 1937 година в Пловдив, едва на 56 години. Оставя след себе си огромно литературно наследство и герои, които са се превърнали в неразделна част от българската културна памет. Днес, 146 години след рождението му, неговото творчество звучи удивително съвременно. В свят, в който войните, омразата и човешкото страдание продължават да бъдат част от ежедневието ни, Йовков ни напомня за нещо изключително важно - че дори сред най-голямото зло човек може да запази способността си да бъде добър.

Защото неговите произведения не са просто истории за отминали времена, за селския живот или за войните на България. Те са разкази за човешката съвест, за любовта, за състраданието и за непрекъснатата борба между доброто и злото. И може би точно затова Йордан Йовков ще остане безсмъртен - защото ни учи да виждаме човека, преди да го съдим, и да търсим доброто дори там, където изглежда, че то отдавна е изчезнало.