Напоследък интернет е залят от аргументи за предимствата и недостатъците на Хилъри Клинтън и Бърни Сандърс. През последните няколко седмици аз дискутирах и прехвърлях в главата си всевъзможни гледни точки по въпроса, и все повече се убеждавам, че повечето хора, които се ангажират в този дебат, не осъзнават напълно какъв е залогът при тези първични избори в Демократическата партия на САЩ. Това е така отчасти защото повечето американци не познават историята на левите политики в САЩ и не мислят за политическите въпроси структурирано и като на една обща картинка. Затова в този пост ще си позволя наистина да задълбая в разликата между Бърни и Хилъри и защо тази разлика е изключително важна.

В американската политика ние имаме тенденцията да се фокусираме твърде много върху личности и какво говорят, особено по време на президентските кампании. Кой обръща внимание на обикновените хора? Кой е свестен човек? Кой успява да се свърже по-добре с различни групи хора? С кого бих изпил една бира? Затова и много демократи сега мислят, че Бърни и Хилъри са същите демократически пуканки и различен е само ароматът. И съответно обръщат най-голямо внимание на това с кой от двамата кандидати им е по-лесно да се идентифицират. Но Сандърс и Клинтън представляват две съвсем различни идеологии. И всяка от тези идеологии иска контрола над Демократическата партия, така че ресурсите на партията да бъдат използвани за прогреса на определена концепция как трябва да изглежда доброто общество. Това не е въпрос на вкус и на пуканков аромат.

Кои са тези две групи? Бърни Сандърс сам нарича себе си социалист демократ – политически той се свързва с Франклин Делано Рузвелт и Линдън Джонсън, с the New Deal и с the Great Society.За да разберем какво значи това, трябва да знаем историята на тази идеология. Вследствие на дясната политика на Калвин Куулидж през 20-те години на 20-ти век, икономическото неравенство в САЩ нараства:

През 30-те левите приемат нарасналото неравенство като основна причина за Голямата депресия. Тъй като благосъстоянието на нацията се концентрира в ръцете на най-богатия 1% от хората, делът на инвестициите рязко нараства, докато делът на потреблението намалява. Когато има твърде ниско ниво на потребление, което да подкрепи нивото на инвестициите в икономиката, за инвеститорите е трудно да намерят печеливш бизнес, в който да инвестират парите си. Инвестициите обикновено са нещо добро: те помагат на различните бизнеси да увеличат производството и да създават работни места. Но ако потреблението е слабо, бизнесът няма причина да увеличават производството, защото няма кой да купи допълнителните стоки и услуги. Така че бизнесите, които получават пари за инвестиции са по-склонни също да инвестират тези пари, вместо да увеличават производството си. Инвестициите циркулират през финансовата система и се натрупват в спекулативни балони, като борсови пазари, пазар на недвижими имоти, пазар на ценни вещи или различни чуждестранни пазари. Цените на тези неща се вдигат без реално икономическо основание, докато един ден пазарите разпознават това изкуствено вдигане на цените. Тогава цените спадат рязко и балонът се пука. Хората, които разчитат на тези закупени ценности, за да изплатят дълговете си изпадат в сериозни финансови затруднения и това причинява сериозни проблеми на икономиката на цялата държава.

И така, какво правят левите? Както е видно от таблицата, между 30-те и 70-те години на 20-ти век неравенството в САЩ драстично намалява. Благосъстоянието е разпределено от най-богатите към средната класа и бедните, заплатите са повишени и потреблението се увеличава. Това позволява на инвестициите да влязат в градивната си роля: тъй като средната класа расте, тя може да си позволи да плати разходите, свързани с разрастването на различни бизнеси. Това става възможно благодарение на редица мерки, които, ако бъдат предложени днес, за повечето американци ще бъдат стряскащо социалистически: социални осигуровки, здравни осигуровки, помощи за социално слаби, силни профсъюзи, високи минимални работни заплати, високи данъци за богатите (до 90% при Айзенхауер), строги регулаторни мерки върху финансовите пазари и анти-тръстови закони.

Кандидатите за президенти от Демократическата партия, които могат да бъдат свързани с тази идеологическа традиция са Франклин Рузвелт, Хари Труман, Адлай Стивънсън, Джон Ф. Кенеди, Линдън Джонсън, Хубърт Хъмфри и Джордж Макговъм. Това е. От Джими Картър през 1976 година Демократическата партия се променя и вече няма общо с тази концепция за добро общество. През този период дори Републиканската партия признава нуждата от тези политики: Айзенхауер и Никсън подкрепят и дори разширяват части от системата, която балансира между инвестициите и потреблението.

През 70-те има два петролни шока, при което цената на петрола внезапно се покачва много бързо (ембаргото на OPEC в началото на 70-те и Иранската революция в края им). Повишаването на цените на петрола предизвиква рязко покачване на цените, което намалява потреблението, унищожава икономическия растеж, а опитите на правителството да вдигне заплатите, за да не загубят хората покупателната си способност водят до сериозна инфлация. За да бъде решен този проблем, правителството трябваше да стабилизира цените на петрола или да намалят зависимостта ни от чуждестранен петрол. Също така можеха да оставят заплатите да паднат временно, докато кризата отмине (и да увеличат социалните помощи за най-засегнатите от кризата).

Вместо това обаче десните използваха петролната криза, за да обявят целия проект по балансирането на инвестициите и потреблението за погрешен в самата му основа: че кризата е причинена от наличието на твърде много потребление и твърде малко инвестиции. Платформата на десните е: намаляваме силата на профсъюзите, намаляваме покупателната способност на минималната работна заплата, орязваме социалните осигуровки, намаляваме данъците за богатите и освобождаваме финансовия сектор от регулации. Неравенството, което през 1978 година стига до под 9%, отново се вдига бързо и през 21-ви век стига нивата от Голямата депресия и намалява потреблението до степените му от началото на 20-ти век, като увеличава рязко риска от финансови и други спекулативни балони.

Много хора мислят, че за това са виновни само републиканците, но още през 1976 с Джими Картър демократите са хванати в капана на същата идеология, която в академичните среди най-често се нарича „неолиберализъм“. Масово се забравя, че именно Картър, а не Рейгън започва да освобождава пазара. През 1976 година, по време на първичните избори за президент на демократическата партия възниква движението ABC (Аnybody But Carter / Всеки друг, но не и Картър). Демократите, верни на идеологията за равенството с право са се страхували, че Картър е прекалено десен и ще отклони партията от продължаване и разширяване на курса, започнат от Франклин Рузвелт през 30-те. Но те излизат с хаотично много кандидатури срещу Картър, което му позволява да спечели номинацията и да стане президент.

Бил Клинтън отвежда партията още по-вдясно. През 1992 година мотото на президентската му кампания е „да приключим със социалното каквото го познаваме“ и съвсем да отмени въведените от Франклин Рузвелт и Линдън Джонсън правила. Подкрепен от републиканците, Клинтън успява драстично да ореже социалните програми в САЩ. Той подписва важни дерегулаторни мерки като the Commodities Futures Modernization Act и the Gramm-Leach-Bliley Act. Повечето икономисти обвиняват именно тези два закона за възникването на ипотечната криза през 2008 (Пол Кругман обвинява първия закон, CFMA, а Робърт Райх е по-скоро за GLBA). Хилъри Клинтън подкрепя тези мерки през 90-те и в някои случаи продължава да изказва гласно съгласието си с тях. Бърни Сандърс гласува срещу социалната реформа и срещу GLBA (гласува за CFMA, която е подадена в Конгреса в последния момент, а съдържа 11,000 страници).

През 2008 година първичните избори между Хилъри Клинтън и Барак Обама изглеждат като битка на две идеологии, но всъщност най-съществената разлика между тях е заради войната в Ирак. Основните икономически закони, които Обама успява да наложи: (Dodd-Frank и здравната осигуровка за повече хора) не засяга проблема със структурното неравенство, което е основният отличителен белег на Демократическата партия през периода – 1930-1976.

Неравенството, което намалява при Рузвелт, Труман, Кенеди и Джонсън, нараства при Картър, Клинтън и Обама.

По отношение на икономическата политика сегашните водещи демократи приличат много повече на републиканците, отколкото на демократите от времето на Рузвелт и Джонсън. Картър и Клинтън отнеха на демократите икономическата им прогресивност. Демократическата партия, която някога виждаше икономическото неравенство и бедността като основна причина за икономическата нестабилност, сега смята неравенството и бедността за абсолютно незначителни. Вместо да ги отстрани, за да даде шанс на капиталистическата система за икономически растеж (от който тя живее), сега демократите са напълно съгласни с републиканците, че проблемът е липсата на подкрепа за инвеститорите.

Така че Бърни Сандърс не просто се кандидатира с надеждата да прокара комплект идеалистични политики, които един контролиран от републиканците Конгрес най-вероятно ще блокира. Той се кандидатира, за да отърве Демократическата партия от ръководство, което игнорира основните системни икономически проблеми, които водят до ниски доходи и икономически кризи. Онези, които твърдят, че Демократическата партия не може да бъде поверена на хора с мисленето на Рузвелт и Джонсън или че ако им бъде поверена, тя няма никакви шансове срещу GOP, са твърде късогледи. През 1968 и през 1976 година в републиканските първични избори този тип Роналд Рейгън се кандидатира, за да изземе Републиканската партия от хора като Ричард Никсън, който подкрепя демократите в социалните им и регулаторни политики и да я върне обратно към корените й от 20-те – на хора като Калвин Куллидж. През 60-те планът на Рейгън е смятан за безумен – през 60-те и 70-те всички са наясно, че икономическите правила в стил Куулидж водят до депресия и стагнация. Но стагфлацията през 70-те е чудесна възможност за Рейгън да убеди републиканците и в крайна сметка страната като цяло, че сега е времето за нова идеология, много по-близка до тази на Куулидж, отколкото до Айзенхауер и Никсън. В годините след 2008 много американци, и особено младите, са склонни да смятат неолиберализма – икономическата идеология, прегърната от републиканците след Рейгън и от демократите след Картър, начело с Клинтън – е напълно провалена и трябва да бъде ревизирана или напълно подменена.

Това може да се случи само ако демократите осъзнаят, че Бърни Сандърс не е просто малко по-ляв спътник на Хилъри Клинтън. Това не е състезание, което ще излъчи водача на демократите; залогът е каква ще бъде партията на демократите в идващите десетилетия, каква идеология и какви интереси, каузи и проблеми ще поставя на първо място в дневния си ред. И затова тези първични избори са по-важни от всички други. Последният път, когато такива избори са били от толкова голямо значение е през 1976 г. Само че сега, вместо Всеки друг, но не и Картър или Всеки друг, но не и Клинтън, левите имат Бърни Сандърс – един представителен кандидат, който е в състояние наистина да ги развълнува. Едва ли скоро ще се появи друг такъв шанс.

Хилъри Клинтън е неолиберал, който продължава политическата линия на Роналд Рейгън и Бил Клинтън. Тя не разбира водещата роля, която неравенството играе за пораждането на икономическите кризи и намаляването на икономическия растеж. Тя е влязла в тази партия с парадигма, която в основата си е дясна и ако бъде избрана, ще продължи да води демократите по този път.

Бърни Сандърс е демократичен социалист, който продължава политическата линия на Франклин Рузвелт и Линдън Джонсън. Той осъзнава, че неравенството е основният структурен фактор за икономическите кризи и че увеличаването на заплатите и доходите за средната класа и бедните са нужни за един постоянен, устойчив икономически растеж.

Няма значение кой от двамата е по-опитен. Или чии политики е по-вероятно да минат през Конгреса, или кой от двамата има по-големи шансове да спечели срещу кандидата на републиканците, или кой е мъж и кой – жена. Тук не става дума само за тези избори, или за следващите четири години, а дали Демократическата партия ще я е грижа за неравенството през идващото десетилетие. Трябва да вземем историческо решение между две отделни идеологически парадигми; не избираме между два вида пуканки. Това е важно. Избирайте внимателно.

Превод: Лилия Костова

Още по темата

10/02/2016

Свят

Ще забогатеят ли американците, ако Бърни Сандърс стане президент?

10/02/2016

Свят

Тръмп и Сандърс триуфмираха в Ню Хампшър

05/02/2016

Свят

Клинтън и Сандърс втвърдиха тона в първия си дебат от кандидат-президентската кампания