Българското образование – поглед назад и напред

Последна промяна на 22 април 2014 в 15:57 17471 3

Снимка sxc.hu

Каквито и аргументи да се изтъкнат в полза на необходимостта от качествено образование, те не само че няма да са неуместни, но дори ще бъдат недостатъчни. Икономическият растеж, а оттам и социалното благоденствие, са абсолютно немислими без непрестанни инвестиции в образование и квалификация на населението. В днешната постиндустриална и информационна епоха основен икономически двигател не е нито физическия труд, нито капитала, а именно знанието. Развитието на високо технологични продукти носи най-висока добавена стойност и именно този отрасъл е водещ в икономиката на 21-и век. А в основата на високите технологии винаги стоят високообразовани и висококвалифицирани кадри. И обратно – масовата неграмотност или полуграмотност водят не само до затъване в блатото на мизерията, но могат да бъдат и заплаха за националната сигурност.

В този ред на мисли, няма две мнения, че днешното състояние на българското образование е повече от трагично. България не само, че изостава драстично от най-добрите световни образци, но и отстъплението от собствените нива от преди 15-20 години е видимо. И за да можем да си отговорим на въпросите „Как и защо се стигна дотук?” и „Какво да правим оттук нататък?” е редно да се огледаме назад и наоколо. Да обърнем внимание на добрите практики от миналото и да вземем най-доброто от заобикалящия ни свят.

Образованието през Възраждането

Икономическото замогване на българите в края на 18-и и началото на 19-и век провокира нуждата от новобългарско образование. Елино-български училища, взаимоучителна метода, Рибен буквар, български класни училища и гимназии, читалища (феномен не само за България, но и за Европа!), изпращане на будни младежи на обучение в странство, книгоиздаване, периодичен печат, дарение на братя Евлоги и Христо Георгиеви за основаване на български Университет – всички тези факти, които знаем от учебниците по история, показват усилията на възрожденските българи да изучат децата си. Това е похвален стремеж, но до Освобождението резултатите са повече от скромни – към 1878 година едва 3% от населението на България е грамотно (може да чете и пише). Причината се корени в липсата на държавна политика (от страна на Османската империя) в образованието, а постигнатите резултати са продукт единствено на индивидуални и обществени усилия.

Образованието между Освобождението и 09.09.1944 г.

Възстановената българска държава стъпва върху възрожденските традиции, но започва и истинска целенасочена политика за ограмотяване на населението. Изграждат се много повече училища, завършилите в чужбина дават своя съществен принос в образователното дело, а Министерството на народното просвещение започва да изпраща с държавни стипендии български младежи в реномирани европейски университети. Учителската професия е високо платена и изключително престижна.

Съществен аспект от държавната политика е и привличането на преподаватели от чужбина (проф. Константин Иречек е най-известният пример, но той далеч не е единствен). Любопитен факт е, че в края на 19-и век в България пристигат шестима учители по физическо възпитание от Швейцария. Един от тях, Шарл Шампо, представя страната ни на Олимпийските игри в Атина през 1896 година (много преди основаването на Българския олимпийски комитет). Друг, Жорж дьо Режибюс, пък поставя основите на футбола (наричан тогава „ритнитоп”) у нас.

В крайна сметка, през 1911 година, вече 37% от новобранците в армията са грамотни – ниво, което е най-високо на Балканите, по-високо от Италия, и доближаващо това на Австро-Унгария.

В периода между двете световни войни позитивната тенденция продължава. Днес, гледайки статистиките от онова време, може да ни се струва, че населението като цяло е било слабо образовано, но в действителност високообразованите и квалифицирани кадри (включително завършилите в чужбина) са били достатъчни да покрият нуждите на тогавашната икономика. Доказателствата, че българското общество е било добре образовано за времето си, се проявяват след присъединяването на Македония, Беломорието и Западните покрайнини през 1941 година. Тогава лъсва драстичната разлика в нивата на образованост на българите от „старите” и „новите” земи, а държавата започва масирана кампания за отваряне на български училища.

През този период ролята на българското училище е не само да образова, но и да възпитава. Днес мнозина от нас свързват практики като ученически униформи, вечерен час и оценки за поведение с комунизма, но в действителност всичко това е наследство от монархията. В училище се изучава вероучение, а всеки учебен час започва с молитва.
Въпреки всичко изредено дотук, българското образование от този период си остава силно прагматично, без стремеж към „знание заради самото знание”. Едва през 30-те години на 20-и век академичният елит проявява наченки на космополитизъм, като учените вече не ограничават контактите си само до страната, в която са следвали, а започват да съизмерват постиженията си с цяла Европа. Това обаче не продължава дълго.

Образованието в периода на комунизма

Комунистическият режим разтърсва из основи българското образование. Мнозина учители, студенти и университетски преподаватели стават жертва на репресии, като техните места се заемат от лоялни на новата власт лица, които често нямат необходимата ерудиция. Така България се лишава от значителна част от своя интелектуален потенциал, а новите кадри в образованието трудно успяват да запълнят тази празнина.

Отделно от това, образованието е подчинено на наложената комунистическа идеология, което също води до сериозни сътресения. Редица автори са забранени за изучаване по идеологически причини, цели науки са отхвърлени като буржоазни, а в много други научни области се въвеждат принципите на марксизма-ленинизма. Учениците и студентите пък са принуждавани да „зубрят” информация, вместо да развиват логическо мислене и да разсъждават (мислещият човек е вреден за социалистическия строй). Международните връзки на академичния елит пък са ограничени в рамките на Източния блок и основно на СССР. В резултат на всичко това, в немалко области (най-вече в хуманитарните науки) страната започва сериозно да изостава от световните постижения.

От друга страна, комунистическата власт има сериозна заслуга в развитието на инженерните и точните науки (математика, физика, химия, в по-късен етап информатика). Това се прави отчасти за да се покрият нуждите на бързо индустриализиращата се икономика, но също така и за да се спечели надпреварата със Запада в области като въоръжаването, космическите изследвания и спорта. Тази политика дава своите плодове – българските ученици започват редовно да печелят медали на олимпиадите по математика, физика и астрономия, България развива много добра за времето си космическа програма, през 80-те години са подготвени добри компютърни специалисти, а страната постига завидни спортни успехи на световно ниво. Проблемът е, че образованието при комунизма страда от излишна показност – основната цел е да се произведе елит от специалисти в тези области, докато на масата учащи не се обръща такова сериозно внимание. Учебният материал е несъобразен с възрастовите възможности на децата и мнозина от тях изпитват затруднения при усвояването му. Този проблем, за съжаление, важи с пълна сила и днес.

Уравниловката при заплащането по време на социализма удря престижа на учителската професия, но българското училище все пак съумява да поддържа своята възпитателна роля (макар и не на нивата от преди 1944 г.). Във възпитанието обаче, вместо на старите, изпитани възрожденски принципи, се залага все повече на някакъв съмнителен социалистически „морал” и това води до отрицателни последици (макар повечето от тях да се проявяват с пълна сила след 1989 г.).

Българското образование днес

След 10 ноември 1989 година, както в много други сфери на живота, така и в образованието настъпиха сериозни промени. Вместо обаче да се съхранят добрите практики от комунизма, като се съчетаят с изоставени, но доказали ефективността си методи от времето на монархията, българското образование тръгна по пътя на нездравите експерименти, а държавата тотално абдикира от своята роля. В резултат на това, особено през последните 10-ина години, върху образователната ни система беше извършен погром, чиито последици са катастрофални. Да, България продължава да печели медали от олимпиади по математика и физика, но това се случва не благодарение на, а въпреки образователната ни система. Учебният материал често пъти затруднява не само учениците, но и техните родители. На върха на пирамидата имаме единици блестящи таланти, но в основата близо половината гимназисти са функционално неграмотни (не могат да осмислят елементарен текст, който прочитат). А като прибавим и десетките хиляди деца, изпаднали от системата, положението става страшно.

Що се отнася до възпитателната роля на училището, в момента тя изцяло липсва. Престижът на учителската професия е тотално сринат и това няма как да бъде иначе, след като редица правителства държаха учителското заплащане на дъното на икономическата йерархия. Лека корекция в това отношение се случи едва през 2007 година и то не благодарение на политиката, а заради голямата учителска стачка и последвалия скандал със „седянката” на Пламен Орешарски (тогава финансов министър). Въпреки това, заплащането на учителите е много далеч от желаното.

Какво трябва да се направи?

Оптимизиране на учебния процес – в момента децата учат твърде много неща, от които впоследствие няма да имат нужда, като същевременно ги изучават 2-3 години преди връстниците си в Европа (т.е. учат много, но не научават почти нищо).

По-ранно профилиране на ученика – още в прогимназиалните класове (5-8 клас) повечето предмети трябва да се изучават базисно, с цел да се видят интересите на отделни ученик. В гимназията пък трябва да се набляга повече на тези предмети, които ще му помогнат в бъдещата професия или университетско обучение.

Засилено участие на учениците в групови проекти – по този начин децата се научават да работят в екип (нещо, което много българи днес не умеят).

Стимулиране на логическото мислене – чрез дебат между учител и ученици

Възбуждане на самоинициативата – учениците трябва сами да намират необходимата им литература (днешните информационни технологии го позволяват), за да се подготвят по даден казус, вместо да зазубрят наготово поднесена и смляна информация
Преминаване към целодневна форма на обучение (9-17ч.) – сутрин се преподават уроци, а след обяд се прави самоподготовка в училище (с помощта на учител), разработват се групови проекти и се практикува спорт (училищата трябва да бъдат в тясна връзка с местните спортни клубове)
Връщане на вероучението в училищата, плюс издигане на националния флаг в началото на учебния ден и молитва преди всеки час – след като в САЩ може, защо и тук да не може? Когато децата отрано се възпитават в ценности, много по-малка е вероятността за в бъдеще да се отдадат на корупция, престъпност, аморално поведение
Въвеждане на часове по етикет и обноски – момчетата трябва да се научат да бъдат кавалери, а момичетата да бъдат дами. Сексуалното ограмотяване (което мнозина го разбират само до предпазване от нежелана бременност и венерически болести) би следвало да бъде част от това обучение, но в действителност тийнейджърите трябва да занят много повече за това как да се държат с представители на другия пол (за т.нар. „трети пол”, измислен от ляво-либералните екстремисти, не смятам да отварям и дума).

Реално въвеждане на гражданско образование (в гимназиалните класове) – бъдещите пълнолетни граждани (и гласоподаватели) трябва да са наясно с функционирането на институциите и в крайна сметка, със задълженията си в една парламентарна демокрация.

Въвеждане на начално военно обучение (отново в гимназиалните класове) – мотивите за това ще бъдат разяснени в отделен материал.

Налагане на дуално обучение (след 16-годишна възраст) – стажове по специалността, като част от учебния процес
Намаляване на конвенционалната учебна година (в класната стая) за сметка на изнесени форми като „зелено училище”, летни и зимни лагери, повече организирани посещения на музеи, театрални постановки, изложби, представяния на книги и т.н. – всичко това обаче трябва да залегне в учебния план, а не да се оставя на инициативността на директори и учители

Някои от изброените въведения вече се практикуват, но откъслечно, в отделни училища (най-вече в частните).

Липсва обаче адекватна

държавна политика в образованието

Преди всичко, държавата трябва реално, а не само декларативно, да обяви образованието за национален приоритет. Нещо повече, издигането на българската нация като една от 10-те най-високообразовани в света, трябва да се превърне в национална доктрина. Защото без образовано население, не можем да се надяваме на солидни чуждестранни инвестиции, особено във високо технологичните отрасли, където добавената стойност е най-голяма, а заплащането – най-привлекателно.

Необходимо е да се направи съществена реформа в системата, при която да се използват ефективно възможностите както на държавните, така и на частните училища и университети. Разликата в качеството на обучение не идва от формата на собственост, а от начина на управление. А сега, държавните образователни институции са на бюджетна хранилка и нямат стимули за развитие. Докато на частните им се налага хем да изискват високи такси, хем да занижават критериите, за да оцелеят на пазара.

Първо, държавната субсидия трябва да се обвърже с качеството на образователния продукт, респективно с постиганите резултати. Второ, трябва да се увеличат стимулите на бизнеса да инвестира в образователните институции (били те държавни или частни) и да се засили ролята на училищните и университетските настоятелства. Трето, трябва да се използват всички възможности за усвояване на средства от оперативните програми на ЕС.
Заплащането на учителите трябва да се увеличи драстично, поне до нивото на IT специалистите, като същевременно се завишат и критериите за заемане на учителска длъжност. Едва когато училищата започнат да ползват услугите на HR фирми и „ловци на глави”, за да наемат учителски персонал, едва тогава можем да сме сигурни, че положението в българското училище се е подобрило. Чувствително трябва да се повиши и заплащането на университетските преподаватели, асистенти и докторанти.

Крайно наложително е и да се завишат драстично критериите към съществуващите в момента университети (хабилитирани преподаватели, модерна материална база, контакти с местния и международния бизнес, съвместни дейности с чуждестранни университети). Тези, които покрият критериите, ще развиват академично знание и научно-изследователска дейност. Останалите се трансформират в колежи и предлагат двугодишно професионално обучение.

Необходим е също и закон за гарантирано заплащане на квалифицираните специалисти. При постъпване на длъжност, за която се изисква полувисше образование, заплащането трябва да е поне 3 минимални заплати. За бакалавърска степен – минимум 6. За магистърска – минимум 8. За докторска – минимум 10.

И последно, но не по важност: образователното министерство трябва да установи трайни връзки с най-реномираните университети в света (за различните специалности). В тези университети трябва да бъдат изпращани с пълна държавна стипендия български младежи, на които впоследствие да се гарантира преподавателска работа в българските ВУЗ-ове (в случай, че някой от тях получи изгодно предложение на място, той ще може да съчетава новата си работа чрез изнасяне на лекции по видеовръзка). Единствено по този начин може да се гарантира, че българският академичен елит няма да бъде локален и изолиран, а ще бъде в тясна връзка с най-новите научни постижения.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

23.04 2014 в 20:37

И още - в САЩ тези неща стават в частните РЕЛИГИОЗНИ училища. В обществените - тц. Немой. Защото ще трябва да казват поне 15-20 молитви съобразно религията на различните ученици. ;-)))
Иначе ще им се завие свят от делата, които различните родители ще водят...
В САЩ според конституцията религията е стриктно отделена от държавата.

23.04 2014 в 20:33

Статията уж беше горе-долу точна, до момента в който автора се изцепва за вероучението... както се казва на една каца мед една лъжица л...на стигат. ;)

Вероучение? Християнство? тоя наред ли е? на какъв морал може да научи религията, в името на която е пролята най-много кръв, в името на която са унищожени цели цивилизации и народи?!?... Религия, която се е наложила с огън и меч и е предназначена за една цел - подчинение на човешкия дух. "Бой се от бога, почитай царя"... Знаете какво пише по-нататък в стихотворението Ботев. ;)

Да, история на религиите - съгласен съм, полезно е, но ако се преподава обективно, а не от православна гледна точка току-виж децата разбрали, че християнството съвсем не е "върха на сладоледа"... ;)

23.04 2014 в 12:49

Горе-долу разумно звучеше всичко докато не вкарахме вероучението в училище. Нямам нищо против самото вероучение, но нека БПЦ първо се самоопредели какво е точно - търговско дружество или организация в полза на гражданите или нещо трето, и после да си говорим какво било в САЩ. При това е право на родителите да решават, в религиозно отношение, кой и как да манипулира децата им. Религията е право на избор и не съм сигурна, че е добър пример за ценности и ценностна система. Ако беше, никой нямаше да се дърпа за тези часове по вероучение в училищата.