Текстът е публикуван най-напред в портала Kultura.bg

Деян Енев

Колко Българии има, сине?

Това е законен въпрос. Да видим докъде ще стигнем в отговора.

Със сигурност – една България на протестиращите вече две седмици хора. Това е България, в която има закони, има справедливост и няма мутри. Както се сещаш, това е една чисто виртуална България, засега.

Още една България има обаче – според Станишев. Непротестиращата България. Провинцията. Видите ли, протестирала само столицата, едни десетина хиляди човека.

Така наречените „сити”, както ги назова Дърева.

Ето какво написа Дърева, сине, за вас, протестиращите:

„Те не се притесняват за тока и хляба. Не им пука за парното, детските, пенсиите. Те имат своята прекрасна работа и европейски заплати, те са сигурни и осигурени, лъскави и блестящи, с фамозни CV-та, с оня преуспял курикулум вите, наченат някога в тоталитарните коридори на властта.

Те извират в юнската жега из своите офиси, бюра, дирекции, фондации, агенции и администрации, прииждат към площада с музика и барабани, с кларинети, тимпани, латерни, флигорни, тромбони, тръби, тъпани и вувузели, с ролери, скейтбордове, колела, кучета, бебета. Все гении, таланти, оратори, оператори, агитатори, фабриканти, писатели, тук-таме генерали, поети, съдържатели на локали, музиканти, програмисти, артисти и всякакви пиар специалисти.

Те идват за своя пореден купон, за своята весела променада из софийските улици – едно празнично шествие с дечица на рамо (да свалят комуняги от малки), една разходчица на любимото куче, малко рисунки по асфалта, после – мощно свиркане, после химна, малко хорца, малко ръченици, тук прехвръкне камъче, там пльокне яйчице, ето, слънцето се претъркулнало, станало хладно, сенчесто, време приятно за един тегел по стъргалото на протеста – състудент ще срещнеш, с приятели ще побъбриш, срещу червените боклуци ще повикаш, ей тъй, да ти се отпусне душата…»

 Не можеш да отречеш, че тази жена има перо.

Социолозите ги опровергават – и Дърева, и Станишев. 85 % подкрепят протестите.

На кого да вярваш – на Станишев и Дърева или на социолозите?

Станишев, впрочем, е прав да говори така. Как да признае, че целият народ му иска и на него оставката. Нали ще трябва да я подаде. А после какво ще работи? Той друго не може да работи освен шеф на партия. За друго не става. И името му е такова – Стани-ШЕФ. Представяш ли си ужаса на този човек – да се превърне в толкова млад пенсионер. Да върти синджирчето на пръста и да чака Моника да се прибере от работа.

А на Дърева нека да отговорим също с цитат, този път от един мъдър човек, Николай Слатински. Тези хора не са толкова много в България, събират се на пръстите на двете ръце. Ало, първенците, пък повикайте тях, допитайте се до тях, когато решавате да умувате за общите каузи.

„Не слагам на една плоскост като антагонистични, но огледални образи протестиращите и непротестиращите, защото смятам, че има дълбоки причини за протести и когато е сринато доверието в институциите след безумни кадрови изнасилвания на здравия демократичен разум и почтения човешки – да, човешки, а не само политически, морал, единственият разумен изход бе оставката на Сергей Станишев.

Това, че той не я подаде е трагично пропуснат момент да се нормализира по европейски ситуацията у нас и с това обвърза фатално себе си със съдбата на правителството, създаде трудно управляем риск от ескалация на процесите и остра конфронтация в обществото.»

Но да продължим.

Въпросът беше – колко Българии има?

Има със сигурност една България на олигархията.

Тази България се реже от двайсет години като пита кашкавал на парчета. Каквото може, се бетонира, каквото може, се асфалтира, каквото може, се сече или копае. Да я наречем – разпънатата на кръст България.

Има и друга една България, с прекрасни имения, опасани с камери и с гавази. Вътре, зад оградата, пеят водоскоци и славеи. Изпечени като шоколад гладки момичета сервират коктейлите край басейна. До някои от тези имения можеш да стигнеш само с военен хеликоптер. И прочие, и прочие. Да я наречем – СПА-България.

Има още една България – България на малките умиращи селца. На старците и стариците в тях, на които животът духа свещичките по божия ред. Да я наречем така – България, в която камбаната бие на умряло: дан-н-н, дан-н-н!

И още една България има – на двата милиона българи, които живеят навън. Те я мислят, четат за нея ненаситно в интернет, слушат музиката й. Когато се върнат тук през лятото, не могат да й се нарадват. Тя им е милна, тя им е жална. Искат да я погалят по челцето. България на носталгията.

За да ни е по-лесно да си представим казаното дотук, ще въведем един симулационен модел.

Представете си едно военно поделение. То има КПП (контролно-пропусквателен пункт), щаб, учебна рота, столова и кухня, спални помещения, лечебница, ГСМ-складове (складове за гориво-смазочни материали), помощно стопанство (където се отглеждат прасета), караулно помещение, хангари за автомобилната техника, авторемонтна работилница и прочие и прочие.

На определени места в поделението денонощно се дава караул – с бойни автомати АК-47, с по два пълнителя с шейсет патрона.

Пост номер едно е постът пред знамето.

Животът на едно военно поделение е сложна система и може да се направи паралел, макар и твърде условно, с живота в държавата.

Какво се случва в нашия симулационен модел през една произволна нощ, когато луната свети така, че сякаш някой те удря в диафрагмата?

До оградата на ГСМ-складовете изнасят гориво.

В лечебницата отново са вкарали момичета.

В артелното пекат пръжоли.

В кабинета на началника на поделението дежурният офицер играе карти с хранените си хора.

ВКР-то чете тайно едно книжле на Солженицин на английски, «Матрьонината къща», и сам се учудва на смелостта си.

Само караулният на пост номер едно стърчи изпънат върху дървеното трупче. Два часа той няма право да направи и крачка встрани. По едно време обаче му се прихожда по голяма нужда. Той се оглежда, повдига кухото дървено трупче и свършва работата отдолу. После пак го поставя на мястото и отново щръква на пост.

Мисля, че казаното, въпреки цялата условност, доста точно описва случилото се през последните години, но особено през последните две седмици в България.

Хората не понесоха миризмата пред пост номер едно, това ги вдигна на протест. Само и единствено това.

Моля наборите от УВО – 81 да не издават кое поделение съм използвал за моя симулационен модел. Защото може още да е военна тайна.

Край реката редят се, редят се тополите…

Това е, сине. Знамето пред пост номер едно в шкафа беше потънало в прах. Добре че го извадихте, добре че го развяхте. Онази, голямата България, която побира в себе си всички изброени Българии и още много, знаеш ли колко много побира още, ще ви го зачете.

А за финал, по традиция, да завършим с едно стихотворение. То е на младата Сибила Алексова.

Това стихотворение също е България.

 СТИЛЯН СЪБИРА ПТИЦИ

 

Свил си е колиба във краката на селòто

и живее от мечти и от трохици.

Нищичко си няма. Само въздух в костите

и небе в главата.

Като птица.

В косата със гнезда, с усмивка на сърцето,

по чуждите дворòве се шляе чак до мръкнало,

а вечер, затова че е изринал на овцете,

му плащат с мляко, хляб, домат

и гълъби.

С крачоли, оръфани от пътища и псета,

в пазвата натъпкал преметачи и гащати,

взимат го жените под крилото на неделите -

в църквицата нещо да помага.

В жълтото по човките на свещите вторачен,

се кръсти, щом започнат да се кръстят всички,

и с пръсти най-отпред върху душата си чертае

една след друга птици.