Коя Европа?

Събитията от последните месеци в Европа дават нов импулс на противопоставянето между представата за потенциала на Европейския съюз и за интересите на националната държава.

Това е едно от основните послания на противниците на процеса на европейска интеграция. Върху тази теза бяха конструирани и успешно проведени серия от атаки срещу Европа, които имат и своите конкретни икономически последици. Именно този привиден разлом бе използван, за да бъдат разгърнати нови методи за водене на информационна и психологическа война. Заради всичко това е важно да се вгледаме по-внимателно в основните действащи лица и изпълнители на този спектакъл и да преценим какъв е българският стратегически интерес.

Преди дни, в резултат от съвместните усилия на различни субекти в и извън Испания, бе свалено от власт управлението на Мариано Рахой. Обвиненията в корупция тепърва ще трябва да бъдат доказвани, но един достоен политик, който наложи Конституцията и не се поколеба да запази териториалната цялост на страната си, бе бламиран и властта бе поета от Социалистическата партия, която доведе страната до дълбока депресия, с чиито последици трябваше да се бори Народната партия. Последиците от безпринципния съюз на социалистите с всички останали партии тепърва ще придобият своите ясни очертания, но без съмнение това ще се отрази върху начина, по който Испания ще продължи да участва в общия европейски процес.

Приблизително по същото време, в Италия бе съставено правителство на базата на коалиция между Движението "Пет звезди" и Северната лига. Програмите на двата политически субекта са различни, както и обещанията им за развитието на страната, но съюзът между крайния популизъм на "Пет звезди" и консерватизма на Северната лига, изглежда подкрепен от съвместната им неприязън към Европейския съюз. Предложението за ограничаване на тежките данъци и въвеждането на плосък данък от 15 % трудно се съчетава със социалния популизъм, извън общото говорене срещу "Брюксел".

Преговорите за отделянето на Великобритания от Европейския съюз продължават като страната се опитва да запази активите си и да обезцени пасивите, свързани с нейното напускане. Всъщност, именно тук бе реализиран първия мащабен пробив, който трябваше да подложи на съмнение способността на Европейския съюз да запази единството и да увеличи скоростта на развитието си. Страховете от имигрантите, идващи от бившите социалистически страни бе добавен към традиционните британски нагласи срещу по-цялостната интеграция. Политическата технология даде резултат и днес британското общество е по-разделено и несигурно отколкото преди две години.

Мигрантската криза от 2015 година катализира редица политически процеси в страните от Вишеградската четворка. Левичарското и практически неприложимо решение на Европейската комисия за квотно преразпределение на бежанците и имигрантите, предостави необходимата среда за консолидирането на всякакъв вид национал-популистки движения и идеи в една обща анти-европейска реторика. Появиха се нови "защитници на християнска Европа", на "изконните национални ценности" и всякакъв вид политически проекти, които търсеха подкрепа от Руската федерация, за да се противопоставят на същия този митичен "Брюксел".

Загубата на ориентация на Европейския съюз идва от нарушаването на баланса между регулация и конкуренция, в полза на лявата политическа традиция на свръх-регулация. Всички ние се регулираме все повече, все по-строго и във все по-големи детайли, но все така не работим заедно. Нашите страни продължават да се конкурират помежду си, но да се регулират общо. От това печелят най-вече т.нар. трети страни, които успешно се възползват от факта, че европейските производители не търсят и не успяват да изградят ефективни европейски консорциуми.

Най-успешните примери в това отношение, без съмнение са Airbus и Euratom. Всеки европейски консорциум би могъл да бъде изключително успешен на световните пазари, несравнимо повече отколкото дори и най-влиятелните и разпознаваеми компании. Този процес е в ход, но за съжаление все още е воден по-скоро от желание за отбягване на свръх-регулацията, вместо като резултат от цялостна европейска стратегия за присъствие на световните пазари.

Провалът на лявата политическа перспектива за развитието на Европа, при инерцията на оставената да се справя сама администрация на европейските институции, генерира високи равнища на недоверие и придава значимост на всякакъв вид популистки проекти. Всички знаем, че популистите са силни в предизборната реторика, но не могат да гарантират стабилно управление. Сделката на социалистите в Испания ще генерира нова вълна от проблеми; италианската коалиция ще трябва да избере своята посока, но това ще има висока социална и икономическа цена за италианските граждани; британското общество вече усеща първите симптоми на онова, което предстои при отсъствието на смислена политическа алтернатива в лицето на Лейбъристката партия. Стабилността на управлението в Унгария и непримиримостта на управляващите в Полша, както и сходните тенденции в останалите страни около Вишеградската четворка, отлага решаването на истинския проблем, тъй като двустранната изолация не е в интерес нито на техните страни, нито на европейския процес.

В оставащата една година до изборите за европейски парламент, европейските граждани трябва да дадат своя отговор на въпроса: Коя Европа искаме да изградим и развием? Дали това би трябвало да бъде федерална Европа или Европа на нациите; на регионите или просто на европейските граждани? Дали тя трябва да бъде само Единен пазар или имаме воля да продължим да развиваме европейския процес отвъд границите на пазарните механизми?
Една федерална Европа изглежда все по-трудно постижима в условията на дълбоките и радикални промени, които моделират нови типове социални отношения в глобален мащаб. Въпреки това, развитието на статута на европейското гражданство, във все по-голяма степен ще моделира очакванията за изграждането на институции, които да гарантират правата на всеки човек - мащабът, в който единствено придобиват смисъл европейските ценности.

Европейският съюз винаги е бил и ще продължи, поне през следващите години, да бъде съюз на национални държави. Да се твърди, че Европейския съюз е антипод на националната държава е само евтина политическа пропаганда, насърчавана от политическите и цивилизационни противници на Европа. Всеки опит за противопоставяне между ЕС и националната държава, по същество е извън мярата на европейския политически процес.

Ние никога не бихме успели да достигнем до тук, ако не бяха силните регионални и местни власти. Ако решенията в процеса на задълбочаване на интеграцията трябваше да бъдат вземани само от националните правителства, нямаше дори да сме достигнали до идеята за политика на сближаване и преодоляване на различията. Европа на регионите е все така силно и разпознаваемо послание за европейските граждани, но това означава много повече смелост и решителност при изграждането на компетентни и отговорни регионални и местни власти на национално ниво.

Българският интерес е в задълбочаване на евро-атлантическата интеграция, като единствено възможната среда за сигурност и развитие. В същото време, качеството на тази интеграция зависи от степента, в която организираме усилията си така, че да избегнем необходимостта от свръх-регулация. Това означава "да правим повече заедно", ако трябва да използваме израза на Бялата книга на Европейската комисия от 1 март 2017 година. Ние имаме нужда от коопериране и партньорство с другите европейски страни в сфери, които са приоритетни за собственото ни развитие.

Всичко това означава, че през следващата една година, българските граждани трябва да постигнат съгласие относно това в коя Европа искаме да живеем. Ако направим това, конкретните политически субекти ще трябва да последват линиите на това гражданско съгласие, ако искат да бъдат част от процеса на европейско развитие и да запазят собственото си присъствие в българската политика.