Бодливият жив плет: разказ с продължение на Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 22 февруари 2020 в 08:27 8342 0

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

Отрязах последното клонче от бодливия жив плет, който ме отделяше от Николай.

В първата минута не можех да помръдна, не успях да поема достатъчно въздух. Не поляна, видях дъга от цветя, само нюансите на розовото бяха седемнадесет – толкова преброих за десет секунди; безкрайна розови редици, сред които светеха сребърните панделки на сто хиляди цветчета в наситено бяло до толкова бледо, като че някой бе разлял чай преди десет дни. Сред нажеженото бяло избухваха възторжени сини люляци, подгонени от лилави, бели, жълти, зелени, оранжеви цветя – гигантска експлозия от цветове, която люлееше брега на величествен водопад.

Надигнах се да видя къде в крайна сметка се влива водата и един клон с бодили, колкото бръснарски ножчета, се заби във врата ми. И все пак видях – водата не беше заключена в басейн с олимпийски размери, въобще не – беше езеро - синьо като синя водна боя, обсадено от диви рози с всички възможни и невъзможни окраски, плюс хиляда дървета, чиито имена въобще не знаех; сенници плюс и шезлонгът в сянката. Сега накъде – помислих си. Накъде сега, Ано?

Първото ми движение беше да се втурна обратно назад. При сивите блокове, при асфалтираната улица, която беше повече низ от дупки, отколкото път, при загубилите всякакъв цвят осеметажни блокове - някои апартаменти позакърпени, гордите собственици оцветили мазилката в смазващо жълто, другите запустили всичко, с ръждиви простори, на които ветрее пране, или с остъклени преди двайсет години балкони, старци със зацапани и надрани очила.

Назад към моята гарсониера, която бях наследила от баба си и дядо си. Първо си замина дядо, зидар и каменоделец, който, по дяволите – дано има някъде дяволи и дано ме чуват – четеше упорито вечер книги, които баба ми ръсеше със светена вода, защото според нея, ако някой разбереше, че човекът й си пилее времето със страници и букви, ще го съсипе от подигравки. Тя не поглеждаше към „За кого бие камбаната“ и „ Старецът и морето“.

Ако дядо не четеше, вдигаше температура или отново започваха онези горещи болки в коленете, толкова гадни, че захапваше парче дърво или дръжката на чука, за да не стене. Затова баба ми ръсеше книгите със светена вода – да е здрав нейният Евтим, който никога не беше лъгал, защото тръгнеш ли да си губиш времето с лъжи, не можеш да дялаш камъка и да оставяш къщи вместо стъпки след себе си. Не можеш да купиш на единствената си внучка книжката за „Дивите лебеди“ и „Палечка“, не можеш да й донесеш от Пуст пазар нови платненки.

Боже мой, знам, че нямаш време и сигурно никога няма да дойдеш при мене, но Боже мой, какъв хубав дядо имах. Давай му по мъничко ракия вечер – той е при тебе на облака, по праха на ръцете му ще го познаеш. Какъв висок дядо! Хващаше ме за ръка и ходехме на пазар. Знаех, че не бива да поглеждам скъпите неща, защото щеше да ми ги купи и нямаше да останат пари за кръвното на баба. Но понякога - много не обичам това „понякога“, защото то се случваше често при мен – поглеждах скъпия кашкавал или портокалите и той ми купуваше.

После не можех да погледна баба в очите. Исках с цялата си кожа, с костите и с въздуха, който дишах, да й дам малко от моето здраво кръвно, затова вечер притисках глава до нейната и стоях така един час. Мисля, че час е времето, докато ме заболи врата да притискам челото си до нейното. И наистина – кръвното й ставаше здраво като каменарския чук на дядо. Баба никога не лъжеше, защото нямаше време за глупости. Готвеше ориз в понеделник, картофи във вторник, леща в сряда, лапад и киселец в четвъртък, защото в тях имаше витамини – виждах ги как подскачат тези витамини в чинията ми, затова пораснах високо момиче. В неделя ядяхме кюфтета с пет филии хляб и това беше най-щастливото ядене в целия град.

Дядо престана да чете „За кого бие камбаната“ - три дни не чете и макар че баба пръскаше книгата със светена вода, на четвъртия ден той умря. Едвам успяхме с баба да го изкъпем и облечем – но не в най-новия костюм, в най-стария го заровихме, защото без друго щеше да го вземе Господ. А Господ е зидар и каменоделец като дядо, не се облича в костюми, построил е цялата земя и щом са колеги, значи ще му даде работни здрави дрехи.

Баба каза, че да умреш е все едно да станеш трева – затова човек не бива да мачка тревата, защото не се знае кого настъпва. Баба каза, че ние, хората, сме часовниците на Бога. Ако няма хора, времето не върви напред. Пресъхва. По човешкия живот Бог измерва колко време е минало, казва баба. Като умрем, едно от времената на Бога изчезва. Да знаеш, Ано, че колкото хора, толкова времена има благият Бог. 

Оттук аз заподозрях, че баща ми се е научил да лъже от баба и такива тънки да ги пуска, щото всички му вярват. Само аз познавам хлъзгавите му лъжи по усмивката - едра, цялата от злато, а нищо не лъже повече от златото. То подмамва човека да сади розови китки и лилави люляци за дълбоки портфейли, да прави водопад, който ближе леденото езеро, синьо като болен нерв, а зад оградата, висока, колкото двуетажен блок. Само на сто метра оттук, стърчаха блоковете и хората се радваха, че са се докопали до гарсониера с остъклен балкон. Баща ми не лъжеше до обяд, ако вечерта беше чел от дядовия старец и морето.

- Хемингуей е луд - казваше баща ми и аз мислех че Хемингуей е човекът, който го е обрал на покер, а може би не бях права – може би човекът беше каменоделец като дядо и като Господ, но баща ми отряза: – Я си гледай работа, Ано. Ходи бели картофи.

Въпреки това, когато мама замина с холандския си съпруг и тате си намери учителка по литература – той обичаше учителките по литература, а литература знаех че е дебела книга, която се досещаше за кого бие камбаната на дядо - та тая учителка ми каза:

- Хемунгуей не е каменоделец, а писател.

Както и да е, щом дядо го почиташе и баща ми не лъжеше полови ден заради него, значи писателят не е крадец, реших аз. Тогава бях на пет. Тази учителка по литература и баща ми ме заведоха на море. Като го видях, си рекох – „Господи, добре че си издялал море и добре, че си накарал стареца да напише нещо за него.“

Когато видях за пръв път езерото, отпуснато в гигантската морава на Николай, аз си помислих за морето, за стареца и неговата лодка. Жалко, че го нямаше Хемингуей да опише цветята тук.

- Не се връщай назад, защото така признаваш, че са те погребали и плюят върху гроба ти – казваше ми баща ми в редките сутрини, когато не лъжеше, защото пак бе прочел една страница от морето на стареца. – Напред. Нека ти бият шамар, но знаеш, че все още не си им позволил да те погребат.

Колко жалко, че баща ми заряза учителката, която ми бе обадила истината за писателите. Тя не можеше да понася лъжата, сигурно тоя навик й беше от литературата – книгата не търпи лъжа, умира, ако искаш да набуташ нещо криво в страниците й, макар че я продават в книжарниците. Жената каза, че лъжите на баща ми й докарват безсъние. Баща ми я успокои, че така ще имат повече време за любов, но тя отряза:

– Любовта, както литературата, не търпи измами.

Добре, каза баща ми, събра дрехите и крема си за бръснене и ги изнесе пред вратата на апартамента. Учителката плака известно време, аз й занесох вода, тя ме прегърна, изцапа фланелката ми със сълзи, но й простих, защото ме заведе на кея и ми разказа за един друг писател и за една бяла ластовица и ми даде пет лева за сбогом. Тогава си помислих, че се бе подвела от лъжите на баща ми.

- Няма бели ластовици - казах й.

Напред, нека ти ударят шамар, но знаеш, че не са те заровили в гроб.

Киран, синът на Ная, началничката в някакво министерство, бе престанал да лае. Вместо това целуваше ръцете на майка си и моите. Беше ми нарисувал върху кутия цигари къде точно се намира прозорецът на Николай.

- Трябва да се покатериш ей тука – посочи ми той. - На тая тераса, лесно е, карат ме да я мета и аз се катеря там. После минаваш през прозореца на банята му – ти си тънка като нокътя ми, ще се провреш. Но защо искаш да се провираш при Николай? Той не върши работа. Аз мога. Ако се ожениш за мене - мама обеща, ще ми даде къщата. Ще те гледам добре… само едно е лошо.

Говореше с дебел, плътен глас, който идваше от ковачницата на Господ. Горкият Киран, нямаше с кого да си приказва, сигурно това беше причината да започне да лае. Като имаше мен, пееше или хващаше ръката ми. Слагаше я на челото си.

– Така не ме боли глава - обясняваше.

Слагаше я навсякъде, където го болеше и моментално всичко спираше да го боли. Пееше ми.

- Майка мисли, че аз върша работа на Николай. Че Николай ми плаща, но той не ми плаща. Той казва, че като си сложа ръката на мястото, вече не го боли. На много места го боли, да знаеш. Толкова, че често не може да върви. Не искам него. Колко ми е хубаво, като си тука, Ано. Ако искаш, ще ги дам тия петдесет лева да се оженим.

- Как да се покатеря до терасата на Николай? – попитах го аз. Киран беше висок с рамене като Стара планина, с ръце, които можеха да стрият на брашно телешка кост.

- Няма нужда да се катериш - каза ми той. - Аз ще те вдигна. Ти си лека като муха. Ей тука ме боли – сложи си ръката. Ох, колко е хубаво. Ето ти петдесет лева – дай да се оженим. Защо ти е Николай, Ано. Поезия ли? Поезия значи ли нещо нередно? Добре, щом е за поезията, ходи да ти чете, малоумна такава. Майка ми ще ни даде къщата, ще ми я припише. Добре. Звънни ми, ще дойда да те вдигна до терасата на Николай.

Денят преди да отрежа последното клонче, последния остър като сатър бодил, отидох при Киран.

- Попей ми – казах.

Боже, знам, че не идваш при мене и няма как да ме чуеш, но моля те, Боже, помогни на Киран да оздравее. Направи го човек като мене и тебе – да е щастлив. Запознай го с някое друго момиче, Боже, не му давай мен. Аз не съм като хората, мене са отгледали приятелките на баща ми и съпрузите на мама. Не мога да оставам при никого дълго време, не мога да лъжа. Понякога обичам дори баща си и „Старецът и морето“, едва успях да се науча да не лъжа. Щом излъжех, сама си бодях езика с една игла. Остави ме, Боже, да остарея и да умра сама. Да не зарязвам като баща ми добри учителки по литература. Да нямам като мама съпрузи, заболели от диабет, когато тя си отиде.

Ако съм сама, Господи, никого няма да изоставя. Учителките по литература ще разказват за стареца и морето и ще вярват в хубавата измислица за бялата ластовица, мъжете няма да се разболяват, ще имат деца и ще ги водят на разходка в парка. Ще им купуват скъпи неща - но много рядко, за да останат пари за лекарство срещу кръвното на жените им. Нека отидат с дребните на море – да разберат децата какъв майстор си ти, Господи. Как от водата правиш море, а за морето – луна, рибари, кораби и кейове. Дай на Киран друго момиче, Господи, не мене.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови