Да изплетеш клетка за щурец: разказ с продължение на Здравка Евтимова

Разказът на момичето, коeто изгризва проход сред бодилите на живия плат, за да потъне във ВИП света на хората от затворения комплекс „Delta Lake“; Киран, който лае и пее; зелените очи на Николай и осеметажните блокове на хората като нас – историята продължава

Моята стара приятелка, тясната обувка, самотата, сядаше до мен и бях щастлива, благословено самотна със сборника задачи по математика или с учебника по физика.

Оставях съучениците си да мислят, че съм изключително задръстена, уча като обезумяла, следователно нещо радикално се е разтекло под черепа ми. Не ходех на партита, нямах гадже, не пушех дори – кокошка, откъдето и да я погледнеш. Дали това беше заради самотата ми, или учебниците, които прекопавах с нос, бяха сбъркани – чудеха се любимите на баща ми и дори гръцкият съпруг на мама. Откъде и на кого е това момиче. Баща ми веднъж, съвсем без да го планира – като планираше нещо, той вървеше усмихнат като розичка и целуваше всички хора с очи – този път не целуваше никого – проследи ме с поглед, кафяв като шумата наесен миг преди да я запали грижовният стопанин.

- Исках да стана професор, моето момиче.

Затова ли приятелките ти си са толкова учени? – исках да го попитам, но не го попитах, щеше да се усмихне на розичка и щеше да спусне през филтъра на медения си глас поредната лъжа.

За разлика от баща ми, Ная беше началник и не й се налагаше да лъже в квартал „Изток“, където живееше сганта, тоест ние. Ная се беше издигнала много в своето министерство. Според мама всички ние сме преживни едноклетъчни без мозък и нерви, родени да се съобразят единствено с началника. Да се съобразяваш означаваше да знаеш рождения ден на него, на жена му, на любимата му, на дядо му, на баба му и на неговото куче. Можеше дори да поканиш господина в хотела си на питие, ако се налага - все пак хора сме, казваше мама. Щом човекът е началник, винаги сме хора, иначе не сме и няма защо да се хабим.

- Яж – каза ми Ная, но още преди да бях помирисала пастата, тя се изправи – беше висока жена с главозамайващо руса коса – откъде бе намерила боята така и отказа да ми съобщи – изведнъж се наведе - на трите осеметажни блока бе известно, че ходи в най-скъпия фитнес в София в близост до нейното министерство, за да поддържа тая фигура. Според мен напразно си хвърляше парите за фитнеса край нейното хубаво министерство, защото когато се наведе, коремът й ме блъсна в челото. Все пак тя склони царствено глава и ме целуна.

– Откакто се запозна с тебе той, имам предвид сина си Киран, престана да лае – похвали се Ная и се усмихна. - Ти направи чудеса. Психиатърът от Хайделберг не можа да го излекува, професор Караянов от Курило не можа, но ти – не зная какво направи. - Тя дискретно – ако размахването на пет стотачки под носа на целия „Лилипут“ може да се опише като „дискретност“ - напъха в джоба на ризата ми – точно под сърцето – стотачките. После мило поправи несъществуващ кичур от свирепо подстриганата ми, подобна на ламарина коса. – Преди малко той се отби у дома и ми целуна ръката. Собственият ми син ми целува ръка три пъти дневно!

Киран, синът на Ная, работеше като гард на ВИП-а, варденият като златното Панагюрско съкровище комплекс на Николай. Аз изведнъж си спомних за една от приятелките на баща ми, която живееше в комплекса и имаше куче без родословно дърво, което за да стане аристократ, досега сигурно беше изяло три тона пържоли.

Николай дойде веднъж в час на класния – класният ни преподаваше литература и пишеше постни римувани произведения. Всъщност само той ги наричаше „поезия“, както и родителите, които искаха отлични оценки за синовете си, същото се отнасяше и за две учителки. За чест на Даскалова, моята преподавателка по математика, тя твърдеше, че Минков пише толкова поезия, колкото голият охлюв кове бижута със слузта си. Нашият класен довеждаше в „Час на класния“ поети да ни наливат ум и естетика, четейки ни съвременните си творби. Аз, както винаги, седях сама на първия чин - къде другаде да седи зубрачът на класа? Там тясната обувка на моята приятелка, самотата, беше твърде удобна.

Често до мен се разполагаше онзи, който ми носеше боза и баничка с отстъпка, но любов не се получаваше. Едно момиче започна да ми донася кофичка течен шоколад, но й върнах парите и класът единодушно реши, че съм „асоциална“ – каквото и да значеше това - дори още по-лошо - напълно асексуална. Ребусът в моя случай беше лесно обясним. Нито баща ми, нито майка ми даваха пет пари за моята ориентация и аз растях като трън напук на пролетта, лятото, есента и зимата.

Някои от майките на моите съученици съчувствено ми носеха топла супа в студените дни и аз, разбира се, подозирах, че баща ми и с тях е установявал лиричен контакт. Знае ли човек. Нашият класен все довеждаше деца на много финансово изпъкнали родители, живеещи във ВИП-а, зад дебелите, високи и много бели стени, които напомняха изсъхнали черепи на някои праисторически влечуги. Как така се случваше, че все децата на тези забележителни родители пишеха великолепни стихове, отказвах се да си го обясня. Защото ми беше ясно.

Аз внимавах на първия чин. Докато младият представител на най-новата българска поезия, есеистика, дълбока и висока проза четеше произведението си, прекъсван от бурни аплодисменти по знак на нашия класен ръководител – той вдигаше стихосбирка на горкия Димчо Дебелянов във въздуха - и ръкопляскания изригваха като дузина вулкани едновременно. Това беше причината да мразя Димчо Дебелянов като магарешка кашлица, която редовно ме смъкваше на легло през зимата и приятелката на тате, при която живеех, ме изпращаше по живо по здраво в болница при доктор Мартина, вече знаех дори фамилията й - Петрова. Така беше, докато прочетох как Дебелянов се завръща в бащината къща, когато вечерта смирено гасне. Боже какво чудо! Как можеше нашият лъскав като каска класен да стиска стихосбирката на Димчо в знак за аплодисменти. Да стиска Димчо Дебелянов! Щраусчетата на изпъкналите родители от ВИП-а не бяха ли чели Димчо, че не само пишеха, но и рецитираха позора си!

Един от тези потомствени поети се оказа Николай. Чувах с едно ухо какво чете. Видях как стихосбирката на Дебелянов се сви в юмрука на моя класен и в стаята гръмнаха овации. Николай беше красив. Рахитът в римите му, който нашият класен обяви за съвършенство, ми донесе обрив по врата, но харесах Николай.

Сигурно баща ми един единствен път в живота си е забравил, че мама издирва ракета-носител, с която да отлети далеч от ощавената обстановка на квартал „Изток“. Той минаваше за джентълмен, моят пишещ блудкави разкази баща, може някога да е бил, но сега бе обикновен луничав лъжец. Щом е харесал мама за час-два, сигурно преди години тя е обичала учебниците по химия и физика. При всичките му схеми и измами, баща ми искрено обожаваше интелекта. Бях на четири години, когато за пръв път ми каза „Интелектът не е гозба, моето момиче, но ти е даден, за да внушаваш на дамите постоянство в приготвянето на питателни гозби за теб.“ При мама очевидно се бе провалил с внушението и толкова издържал – докато се родя аз. Човекът енергично отричаше, че съм негово дете.

Киран престана да страда от психическото си страдание, което го принуждаваше да лае. Сега започна да пее. По дяволите, макар и физиката не допуска, че има дяволи, по дяволите, колко светло пееше Киран. Той ми плащаше по десет лева да го слушам десет минути, но аз харесвах гласа му, беше грамаден като жажда на напуканата земя лете, топъл като козината на кучето без родословно дърво на мамината приятелка, която ме подслони за месец. Беше хубав като Николай този глас. Не исках да взимам парите на Киран, той лаеше тъжно, затова прибирах банкнотата и понякога му купувах луканка. Как щастливо се усмихваше този грамаден тип - като бебе, на което са празнували първия рожден ден, както баща ми, преди да избълва поредната си фамозна лъжа.

- Не зная защо не искаш паричките ми – избоботи Киран. Говореше трудно като кола, която не може да запали и спира посред улицата. – Не знам защо. Но вземи си изрежи по-широка дупка в живия плет на ВИП-а. Толкоз ли обичаш жив плет?

- Даже повече – казах му аз.

Оттогава започнах – листо след листо, клонче след клонче – да пробивам дупката в плета. Отначало бодлите здраво ме дупчеха и се молех на пълната стисната приятелка на тате да ги изтръгне от гърба ми с пинсети. Тя, разбира се, отказа, макар че й предложих десетте лева на Киран. Отидох при приятелката на мама ми с уличния превъзходен крал на кучетата. Тя беше заета и ме метна на десета глуха. Накрая отидох, то се знае при кого – момичето, което ми носеше шоколад с отстъпка. Тя прие да обработи бодлите ми.

- Ще ми се – каза тя и млъкна, но въпреки това извади всичките бодли на живия плет, така старателно ги измъкна и виртуозно обработи раните, че те се затвориха още на сутринта. Ясно е, че не останах при момичето, макар че ми предложи спестяванията си, които възлизаха на 145 лева.

От този ден нататък се промъквах през дупката в живия плет, облечена в грозно кожено яке и кожени панталони, които купих от любимата ми Втора Употреба за седем лева.

- Защо идваш навлечена в кожи? – мърмореше хладно Николай. – Въобще не харесвам кожени дрехи.

Предпочитанията му едва ли имаха някакво значение за мен.

Следете новините ни в GoogleNews