Храна: разказ от Здравка Евтимова

Беше привлякла вниманието му в парка. Караше велосипед, дрънчащ, с ръждясали калници, но видът й говореше, че въобще не се притеснява от това. Ако се преструваше, със сигурност беше добра актриса, усмихваше се на себе си, не поглеждаше никого от гражданите наоколо. Странна птица. Човек би се стреснал от разсеяния й вид, ако е чувствителен, но чувствителността на Григор граничеше с нула. Затова не само беше долетял, но бе оплел свое гнездо във висините на корпорацията за бързи кредити.

Началник сектор.

Беше стартирал от кота нула. Хигиенист. Но това не му пречеше да вярва – „След три години ще оглавя тази жалка дупка.. Аз съм наблюдателен. Това е скъпо оръжие.“ Трябваше му една точно такава – или прекалено надарена актриса, или откровено загубена. Григор мечтаеше да произведе клип за лековерни хора, изгубили представа накъде да посегнат за бръз и лесен кредит. По дяволите, макар че отдавна бе доказано - дяволи не съществуват. Хората бяха прекалено съобразителни за блудкави сценарии с ад и паднали ангели. Кариерата, бързината, с която заличаваш конкурента е ключ към блаженство. На земята не останаха наивници и глупци. Всички бяха гениални.

Но тази, с евтиния велосипед… Откровено елементарна? Отровно хитра? Колко да й предложи за участие в клипа? Евтини бижута, дрехи, евтин грим и евтини автомобили се възприемаха като престъпление. За стойността на индивида красноречиво говореха имплантите в устата му, на практика вечни. Оръфаното беше обида срещу интелигентността Тази глупачка караше ръждясал велосипед! Хората нямаха време за празни приказки. Вещите бяха езикът, на който разговаряше обществото. Думите бяха ненужен амбалаж, отпадък. Амбициозните хора не дърдореха. Достатъчно беше да огледаш облеклото им.

Преди дни бе приет нов, универсален закон - на всяка вещ блестеше електронен етикет с ясно изписана цена. Цената е най-убедителният оратор. Човекът слуша и изгражда кариерата си. Толкоз.

Тази глупачка пред очите му беше находка, наистина. Велосипедът бе толкова стар, че нямаше електронен етикет. Дрехите й имаха – бяха евтини, а да развяваш на показ мизерията си бе пълно малоумие. Точно такава му трябваше за клипа. Григор не можеше да повярва на късмета си. Направи нещо, за което щяха да го санкционират, ако го бяха хванали. Дори го грозеше опасност да загуби работата си, а се бореше за позицията Началник отдел. Налагаше се да отстрани двама конкуренти. Щеше да го направи с радост. Хобито му беше да отстранява типове от всякакъв калибър, възпиращи кариерното му развитие. Изпитваше наслада при мисълта как се гърчат, след като изтръгне поста изпод носа им.

Направи малоумно нещо. Заговори я на обществено място.

- Името ми е Григор Григоров, началник сектор „Кредити“, София. Бих желал да направя клип с Ваше участие. Заплащането е по привлекателна тарифа.

Надникна в очите й. Това беше безнадеждно остарял подход, заровен под праха на годините, но Григор понякога си угаждаше и вършеше старомодни неща. Например четеше „Владетелят“ от Макиавели, който още преди повече от шестостен години бе написал, че целта оправдава средствата. Григор беше доразвил тази мисъл по следния начин – „Не се взираш в събеседника. Гледаш джобовете му.“ Но тази нямаше джобове. Тъмни очи, 60 килорама. Обувките й изглеждаха толкова евтини, че не можеха да приказват.

- Аз към Ирина – каза тя. Глас от пясък, който скърца под обувките. Тя цялата бе пясък, но онова, което изтърси пясъкът, го изуми. - Гладна съм.

- Моля? – задави се старомодно, направо срамно, Григор. – Гладна? В какъв смисъл?

Прекрасно, че чувствителността му граничеше с нула. Това му помогна да се овладее .

- И в двата смисъла - гласът вече беше станал прах.

Григор трудно си наложи да не изхълца отново „Моля“ и това го ядоса.

В двата смисъла? Всъщност смисълът беше един - човек утолява глада на стомаха си с храна. Вече десетилетия човечеството утолява с храна онова идиотско забавление, наслоявано в мозъците хиляди години - безчет драскачи и поетеси са го наричали любов. Някои творци печелели добре и похапвали обилно вследствие горното упражнение. Науката отдавна беше доказала, че любовта е улица без изход. Нищо трайно и надеждно - по-елементарните се самоубиват, мнозинството вдига ръце. Колкото и да дрънчи монотонният ритъм, остават в клетката на семейство. Не могат да го понасят, това е съвсем естествено. Следователно търсят вдъхновение извън клетката.

Съществуваше и друга школа мислители, чиито изводи Григор споделяше – любовта е висша проява на егоизъм. Влюбен съм в някого означава - не мога да се справя сам с противния живот, никога не ще успея да се събуждам като началник отдел. Необходима е личност, която ме разбира, всъщност човек-контейнер. Ето къде изливам проблемите и несполуките си, избягвайки таксите за сеанс с психотерапевт. Това бе желязната логика зад понятието „любов“.

- Гладна съм – повтори жената. Григор възнамеряваше да я зареже. Това би било най-логичният изход от малоумната ситуация, но му стана интересно. Почувства се герой в компютърна игра, за което не плащаше нищо. Той дължеше възхода си от хигиенист, отговарящ за бляска на бани и тоалетните на етажи от първи до пети включително, до началник сектор, защото успяваше да изпитва интерес, без да приема стимуланти.

- Каква храна искаш? – Григор изостави учтивата форма Вие. Тази оръфана личност не я заслужаваше, нито велосипеда, нито дрехите й. Да не говорим за обувките.

- Био храна.

- Моля? - отново изпадна в недоумение Григор. - Био храна! Ти!

Био храната създаваше в съзнанието усещане за дълготрайна връзка. Човек поглъща био-хляб и живее с представата, че вкъщи го очаква партньор, готов да изслуша историята за провалите му; да твърди, че те нямат значение, макар и да имаха - огромно! Био храната оставяше в кръвта и мускулатурата следи от великолепно сексуално общуване, но не това, не това беше главното. Био храната ти подаряваше възприятие, че си желан, че притежаваш обич не за нощ и две, не за няколко месеца. Биохраната ти подаряваше усет за приятел, партньор от десетилетния - все един и същ. Без да полагаш усилия да го задържиш, без да пилееш време за капризите му. Био храната беше поглед, който се интересува къде те боли. Досеща се защо си тъжен, макар че вече отдавна не съществува тъга. Всичко е възход, победа, успех и триумф. Но био храната ти дава очи, кожа и ръце на човек, пред които признаваш – в кръвта ти не всичко е победа, успех и триумф. Био храната ти оставя спомен за целувка, каквато никой днес не ти дава – толкова е старомодно. Абсурдно. Отнема време.

- Луда ли си? – каза Григор на жената. – Знаеш ли колко струва био храната? Тя не е за тебе. Виж си велосипеда.

- Велосипедът няма значение – изтърси глупачката. – Етикетите на дрехите нямат значение

Тази със сигурност беше луда. Точно такава му бе необходима за клипа.

- Мога да ти платя с храна трето ниво – заяви Григор и наистина ресурсът му позволяваше само трето ниво – усещане за нощувка с личност, съмнителен характер. На сутринта обаче не изпитваш главобол, чувстваш се удовлетворен, изживяването е минало гладко. Няма наранявания. Григор консумираше храна трето ниво, докато беше хигиенист, носещ отговорност за блясъка в баните от пърди до пети етаж включително. Понякога, в много редки случаи, си позволяваше храна второ ниво. Консумацията оставяше усещане за партньор, появяващ се в мислите и живота ти почти три месеца. Храна второ ниво беше скъпа, можеха да си я позволяват хора със стабилни доходи. Чувството на близост, тлеещо няколко месеца, беше истински лукс за хигиенисти, шофьори, багеристи, озеленителни. Какъв прекрасен вкус имаше храната второ ниво! Месеци, дълги и красиви, с един и същ човек. Това на практика беше истинска привързаност.

- Харесвате ми – изрече чернокосата. - Бяхте искрено изненадан. Това означава много за мене. Елате.

Тя го хвана за ръка. Колко странно. Никой не го беше хващал за ръка цяло десетилетие, дори две. Сега, вече началник сектор, Григор можеше веднъж на четири години да си позволи – какви ги дрънка, направо вземаше бръз кредит, но изкушението беше толкова огромно! Веднъж на четири години Григор подписваше споразумение за бръз кредит и си купуваше био храна. Божествено, макар че отдавна науката беше установила - не съществуват богове. Те са измислица на хигиенистите, които не си позволяват био-храна никога през живота си. Затова в безсилието си измислят богове, за да отправят към тях молитви за партньор, оставащ в дните им десетилетия. На какъвто постоянно можеха да се наслаждават изпълнителните директори на големите корпорации.

Пръстите й бяха хладни. Григор се уплаши, че някой ще го забележи. Тази държи ръката му, както е ставало преди хиляда години при изостаналите хора или днес при лица с умствени отклонения. Но науката бе създала методи да поддържа лудостта в нормално русло. Например - предлагаха храна, създаваща усещане за побой, ритници и юмруци. Григор бе любопитно същество и си бе поръчал веднъж една кутия с такава бълвоч. По тялото му не се виждаха белези, но умът му продължаваше да живее с тях. За да се утеши, си повтаряше една древна пословица, може би от древна Индия, древен Рим, Шумер по дяволите, кой го интересува откъде? Историята само трови съзнанието и е вредна, но пословицата си я биваше – „Всеки белег говори - Аз оцелях“.

Разбира се, черният пазар предлагаше вариации на храни на баснословни цени. Оставяли усещане за невероятни техники, но заплатата на началник сектор „Бързи кредити“ едва ли щеше да му даде възможност да ги преживее. До слуха му долитаха слухове, че има стабилни канали за доставка на такава храна. Беше много любопитен по този въпрос, но щеше да си остане само с любопитството. Не. Някой ден, когато станеше шеф на корпорацията, обезателно щеше да си поръча такова пиршество. Любопитството му пламнеше. Човек живее, за да работи. Да бъде победител. Останалите са глупаци, върху чиито кости щеше да се изкачи нагоре. Светът с право признаваше една посока – нагоре, напред. Към властта. Властта означала био храна по всяко време. Храна от тъмните канали, защото разнообразието е нещо красиво. Григор щеше да оглави корпорацията. Затова си струваше да живее.

Трябваше да разкара досадницата, която продължаваше за го държи за ръка. Ако някой го зърнеше, щеше за докладва, разбира се. Има общество - за да докладваш. Докладите за поведението на съгражданите е бързата писта в посока напред и нагоре. Стига да умееш да докладваш на когото трябва. Щеше да загуби работата си заради тази медуза. Медузите могат само да те ужилят. Григор си зададе въпроса дали вече са ги изтребили, но това слабо го интересуваше. Беше чел накъде, че са ги заличили.

Но беше приятно да го държи за ръка, по дяволите, които въобще не съществуваха. Беше толкова приятно. Тя го пусна и Григор съжали – сигурно храната на доставчиците от специалните черни канали оставяше такова усещане – на хладна кожа.

- Направила съм супа за вечеря – каза тя.

Григор не искаше да си припомня как - ужасяващо бавно, предпазливо – следваше евтиния й велосипед. Тя живееше - както всички хора с възможности да закупуват храна трето ниво - в сива сграда от бетон. Григор прекрасно познаваше тоя тип дупки – бе живял в такава, докато работеше като хигиенист. Стаята й беше с размери 2.50 на 2.20 метра, а таванът надвисваше на метър и осемдесет. Четири пети от хората оставаха заровени до живот в такива помещения, петима ползваха една баня, но все пак имаше възможност веднъж на седем години, след зверско спестяване, да си закупят био храна - ако са достатъчно тъпи да се вкарат в илюзията, че някой ги чака у дома.

Истината е, че никой не те чака у дома.

Супата, която тя беше направила, имаше странен вкус. На горещ ден през август? На вятър от био храна? На киселец от второ ниво? Григор не можеше да определи. Беше вкусна. Той с нетърпение очакваше да види какво усещане ще му остави гозбата й, но не му остави съвсем нищо. Що за храна беше това? Фалшификат? Отрова? Някакво грозно нововъведение?

Съвсем нищо не се случи.

Съвсем нищо.

- Искаш ли още? – попита го тя.

- Да.

Григор не беше вкусвал такова ястие. Как го беше направила?

- С картофи – отговори тя.

Старомодни картофи.

Не са ли ги вече заличили, помисли си Григор, както бяха заличили медузите. Тази жена нарушаваше закон, сигурно няколко закона. Беше варила нещо със зеленчук както в древния Рим, може би в Шумер, а от това човечеството не бе видяло кой знае каква полза. Картофите действали зле на диабета, но науката отдавна беше заличила това страдание. Поне това си спомняше Григор от училище. Там бегло споменаваха Рим. Нищо повече. Човек трябва да върви напред и нагоре, а в дъното на историята нямаше нищо хубаво.

- Време е да си тръгваш – каза жената от пясък. – Аз съм Ирина, запиши си някъде. Ела в събота, на 17 август.

Тази определено не беше наред. Точно срещу такива пристрастявания се бореше науката. Срещу обвързаностите, ограничаващи способността да се трудиш. Да се губи време с глупци е абсурдно. Сюжетът беше един. Да я изостави. Да бяга бързо. Супата й беше толкова вкусна. Безплатна. Наистина. Как беше - няма безплатен обяд. Гозбата не му остави никакво усещане – в съзнанието му не дойде никакъв партньор. Значи не беше храна. Какво беше тогава? Какво?

Тогава тя каза нещо с пясъка на гласа си. Григор помнеше – като дете майка му го беше завела на морския бряг. Пясъкът беше горещ. Искаше да остане с майка си още много време. Навърши пет и както всички деца постъпи в интернат. Разбира се, сега можеше да си купи храна, която му дава възприятия за море, дюни, лодка или за планина и сняг. Човек живее, за да работи. Работи, за да си купува храна.

Гласът й беше сняг и дюни едновременно.

- Харесваш ми – избъбри тя.

Така приказваха партньорите след прием на храна ниво три – преживяване за една нощ. Край.

Григор реши да я изблъска встрани от себе си. Дали не съм погълнал нещо от ниво три, усъмни се той. Би било ужасно. Забраняваше си да пръска средства за долни удоволствия.

- Ирина съм! – каза тя. - Не съм от никое ниво. Човек съм.

И го целуна. Съвсем нормална процедура с партньор от храна ниво три, дори ниво две.

Ненормалното беше, че го целуна по челото. Никой партньор, дори след био храна, не целува по челото.

Да не го подлагаше на експеримент с нова добавка? Някакво мръсно нововъведение?

- Не е нововъведение – каза жената. – Не ям техните храни. Готвя си.

Това беше лудост. По-зле. Беше бунт. Светът започваше и свършваше с храните. Само с тях човек можеше да живее дълго и щастливо. Да се чувства обичан, желан – дори с храна ниво три, за една нощ. Тази жена тук е опасна. Вредна е.

Трябва да я докладва. Веднага. Светкавично. Това щеше да означава повишение - след една седмица началник отдел „Кредити“! Да! Посоката беше напред. Нагоре. Властта означава храна – от всички нива. По всяко време. От забранената. По черните канали – всякакви вариации, разнообразни техники. Доставят я на масата ти. И са мили, любезни.

Тя отново целуна челото му. Устните й бяха сухи. Григор не беше имал партньор с такива устни. Сухите устни обикновено са признак на прием на храна с изтекъл срок на годност.

Но нейните бяха топли.

Хубави.

Толкова топли и хубави.

Ирина.

Следете новините ни в GoogleNews