Във времената на модерната публичност темата за солидарността не убягва на общественото внимание. Нашето време се характеризира с непрекъснати промени. Колкото по-дълбоки са промените, толкова по-остри са колизиите. На пръв поглед е парадоксално, но солидарността също възпламенява нерядко остри обществени колизии.

Европейският съюз, който е уникална и безпрецедентна в историята на човечеството социално-политическа и транснационална формация, познава латентни напрежения и колизии, които се усилиха и станаха внезапно и изненадващо явни във връзка с голямата бежанска вълна. Тъй като вълната отслабна, се създава впечатлението, че нещата не са така драматични вече, но главният проблем е висящ. Главният проблем е разклатената фундаментална социална ценност - солидарността, прокламирана от и за страните членки на съюза. Кризата не е въпрос на политическата форма на ЕС, която е безпрецедентна и уникална, не е защото съюзът не е станал Европейски съединени щати, по-малко централизирана федерация и т.н. Нещата са многомерни и в дебатите са откроени вече сериозни различия относно солидарността между страните членки и групи страни членки. Има разминавания между разновидностите на солидарност в рамките на съюза: кохезионно фондове - „Да!“, квоти за бежанци- „Не!“ и т.н.

Циркулират всекидневни представи за солидарността и конкуриращи се научни теории и понятия за феномена. Високата социологическа теория не се отнася с пренебрежение и презрение към всекидневните представи, макар че общественото мнение не е място на истината. То включва наред с истини полуистини, фантазии, желано, приемано за действително, подмяна на ценности и какво ли не. Но общественото мнение е основна част от социалната реалност. Има множество светове (реалности), може би безброй (Джеймс). Всекидневният живот на хората е върховна реалност (Шютц). Нагазваме в дълбоки води, но няма как. Солидарността е от дълбоките води. Добре е да си огледаме екипировката, на което ни е научил безсмъртният здрав смисъл. Различните научни теории отмират независимо от претенциите, че науката е мястото на истината. Така е било и така ще бъде.

Солидарността е фундаментална социална ценност. Без солидарност обществото се разпада и загива, а с това, разбира се, загиват човешките същества изобщо. Но подобни радикални изводи са отвъд хоризонта на здравия смисъл. Всекидневното съзнание и общественото мнение нямат рационални понятия за произхода на солидарността, за нейната същност и форми. Общественото мнение се уповава на несигурни интуиции, вярвания и ограничен емпиричен опит. Необходима е социология и сродни на нея науки. Науката по своята същност е теория на действителността. Съвременниците, обаче, продължават да гледат подозрително на теоретичните знания, което смятат за нещо отвеяно, непрактично и непрагматично. Но съвременното общество се трансформира неумолимо в общество на знанието. Кое е това знание, което се превръща в ос на настъпващото общество? Това е на първо място фундаменталното теоретично знание. Да, теоретичното знание. То придобива осево значение, тоест всичко се върти около него.

Заглавието е вероятно озадачаващо. Какво означава солидарност, която не е механична? В социологическата класика се разграничават две исторически форми на солидарност. В предмодерното общество солидарността е механична. В модерното общество механичната солидарност се измества от органичната солидарност (Дюркем). Предмодерното общество почива на природната зависимост и отделните членове на общността нямат съзнанието и самосъзнанието да са личности. Дори най-смелата и далече отиваща фантазия няма идея за човешкия индивид като личност. Солидарност между отделни групи хора обаче има и тя е непоклатима. На беда или посегателството върху член на рода се отговаря без колебание, автоматично от друг или други членове. Цената на солидарността няма значение, тя може да е саможертва. Ето защо, солидарността е автоматична, механична.

В модерното общество човека става гражданин, доколкото се освобождава от предходните общностни зависимости (Русо). Като гражданин всеки пълнолетен човек е автономен член на обществото. Хората в модерните общества, които се признават и ценят като личности, се нуждаят от солидарност, без която обществото е немислимо. Липсата на солидарност и бягството от солидарност, там където тя е жизнено необходима, е заличаване на личността. Обезличената автономност на човешките индивиди е озъбено чудовище. Човешкият индивид, който не вижда насреща си личност, е безличие, опасно безличие, каквото е чудовището. Общество, което не почива на солидарност, е деградирало в зверилник.

Солидарността, която не е механична, произтича от благородното сърце на автономния член на обществото, от индивидуална личност. Умът осветява и отваря път на благородното сърце. Хората имат нуждата да знаят как, кога и на кого да дадат подкрепа. Другият е ближен и това качество е преди нашия опит и подръчни знания. Не користта и страхът управляват солидарността. В този суров свят ще кажат, че тия думи са вятър работа. „Който е беден, да работи и да стане богат“ и т.н. Така е. И не е така. Необходимо е да преценяваме и да пресмятаме. Произволната солидарност се срива като социална ценност. Тя може да опива бедните да остават в леността си, мързеливите в мързела се, свикналите да живеят на чужд гръб да се чувстват удобно, готованите да ламтят за чуждото и т.н. Социалното разложение има безброй разновидности.

В тоталитарната система солидарността се налага. За част от обществото солидарността наподобява механичната солидарност от предмодерната епоха, за друга част от членовете на обществото, които не приемат вътрешно комунистическата идеология, комунистическите идеали и светоглед, солидарността е принудителна и механична. Солидарността се диктува от господстващата комунистическа идеология. Тя е организирана и направлявана от комунистическата партия-държава. Спонтанната солидарност е немислима и бива смазана от тоталитарната машина. Международната работническа солидарност, солидарността на международното комунистическо движение и пакетирани движения като „движението за мир“, „женско движение“ и др. са уж спонтанна солидарност. За всички трезво мислещи хора социалистическата и комунистическата солидарност е дълбоко фалшива. Думата „солидарност“ беше омърсена.

Истинската солидарност е преди всичко спонтанна в смисъл, че е самоосновна, тоест по своята същност тя е заради самата себе си и от себе си в името на благо за другите. Ние сме солидарни не за да получим нещо, да се облагодетелстваме, а за дадем на другите, които смятаме за ближни в най-широкия смисъл на това понятие.

В късно модерната епоха си прокарва път нова механична солидарност, която произтича от пълзящия във всички координати на социалната сфера юридизъм. Това е лудостта всичко да се свежда до правно регламентиране и регулиране. Юриспруденцията претендира да е панацея за всичко. Успоредно върви с разстрела на интимността и функционализация на човешките отношения. Вменяването на солидарност по квоти за приемане на бежанци, прииждащи в Европейския съюз, е илюстрация на юридизъм. Привържениците на широко отворените врати, като канцлерът на Германия, смятат, че щом солидарността е основна социална ценност на ЕС, то договорът, на който почива съюза, диктува всяка страна членка да приеме пропорционален брой чужденци. Юридизмът отива толкова далече, че едва ли не всичко подлежи на правно регулиране. Правните норми, които - както е известно - са задължителни, и те все повече изместват моралните норми. Юридизмът е правен империализъм. Подчиняването на солидарността на юридизма я превръща в механическа.

Алтернатива на механичната солидарност е съзвучната на благородните човешки и социални ценности солидарност като висша социална и хуманна ценност. Не може да се живее с мисълта, че историята си знае работата. Историята няма свой вътрешен разум. Съвременниците са отговорни за идните поколения, както родителите за своите невръстни деца и пълнолетните за непълнолетните. Не е вярно, че нещо, което е много важно и безценно, не може да бъде загубено веднъж завинаги. Човешкият живот е върховна ценност и самоценност, но има хора, които се самоубиват, което е най-печалното от всички печални неща на този свят. И все пак нищо не е предопределено и неизбежно, като се изключи индивидуалната смърт на всяко едно човешко същество.

Проф. Георги Фотев е почетен професор на Нов български университет и директор на Центъра за изучаване на европейските ценности при НБУ. Автор е на голям брой научни публикации у нас и в чужбина.

Проф. Г. Фотев е National Program Director на European Values Study/Survey. Той е действителен член на European Academy of Sciences and Arts от 1993 г. Репресиран е от тоталитарно-комунистическия режим. Семейството му е изселвано по политически причини. Дълго време не му разрешават да следва, бил е работник и т.н.

Министър на науката и висшето образование (1991). Три мандата е директор на Института по социология към БАН. Сред основните му трудове са книгите: Социална реалност и въображение (1986, изд. на гръцки език в Атина, 1996), История на социологията, том 1-2 (1993), Другият етнос (1994), Ethnicity, Religion and Politics (1999), Криза на легитимността (1999), Смисъл на политиката (1999), Граници на политиката (2001), Диалогична социология (2004), Дисциплинарна структура на социологията (2006), Дългата нощ на комунизма в България (2008), Българската меланхолия (2010), Сфери на ценностите (2012), Смисъл и разбиране (2014), Човешката несигурност (2016) и др.

В чест на проф. Г. Фотев е публикуван монументалният сборник "Светове в социологията" (2006) с участие на негови ученици, колеги и на световни имена в социологията като Зигмунт Бауман, Едуард Тирикян, Майкъл Бъроуей, Джон Рекс и др.