Изоставените деца имат къща и смартфон, но и нашето пренебрежение

Влизали ли сте скоро или изобщо някога в дом за изоставени деца. То домове вече почти няма, сега се казват Център за настаняване на деца от семеен тип. Едва ли сте влизали, но преди ден аз посетих такъв център. Питам ви, защото представата на хората за такъв дом е потискаща. Оказа се, че думата дом вече наистина не съществува в пряк и преносен смисъл и домовете за деца вече са истински къщи. 

Та, аз отидох в първия, създаден у нас такъв център – намира се в Пловдив, кв. Коматево, ул. „Георги Гешанов” 20 и се казва „Детска къща”.

Останах изумена. Намирайки адреса, се оказа, че това е една къща на два етажа, добре измазана, с пране на терасите. Къща, която по нищо не се различава от останалите на улицата. Може би само беше по-голяма. В нея имаше цветя, метли, лопати, градинка, гуми, всичко, което може да се види в един двор.

Още щом се появих, от терасата ме посрещнаха хлапетата – „Идваааат”, викаха те. „Айде, да отиваме да ги видим”.
В центъра, освен мен, се очакваха и социалният министър Зорница Русинова и председателката на Държавната агенция за закрила на децата Офелия Кънева. Децата явно се вълнуваха от това.

И минута след радостта им от терасата, две от хлапетата бяха долу, при мен – Тюран и Гюлдован. Другите не посмяха да слязат, гледаха зад пердетата.

При мен слязоха двете момчета, бързали да излязат по тениски от нетърпение в студа. Те се здрависаха с мен и се представиха учтиво с двете си имена. Две добре облечени и много възпитани деца. През цялото време ми говориха на „Вие” и знаеха всички въпроси, които трябва да ми зададат – как съм, що съм, поканиха ме на топло, на чай.

След минути дойдоха и високопоставените гости и всички влязохме вътре в къщата, в която живеят около 15 изоставени деца. 6 от тях бяха на детска градина – това много ме учуди, не знаех, че изоставените деца ходят на детска градина и сигурно в това ми е грешката. Защо да не ходят на детска градина?

Още с влизането ме лъхна миризма на баница. Нещо, което ме накара още повече да се почувствам като на гости.
Стаята беше като у дома – диван, телевизор, кухня – с чаши за чай, за кафе, тави. Масичка, картини, страхотни картини по стените, нарисувани от деца и тук-таме разхвърлени тетрадки и моливчета. И баницата беше там. Е баницата се оказа питка, но пак не беше зле. Оказа се, че е правена от работещите в центъра и ... Гюлдован.

Представете си изумлението ми, когато разбрах, че Гюлдован на 15 години, който сега е в 7 клас, макар че трябва да е в 8 кл., но е изостанал с 1 година, сега иска да кандидатства в ТОХА, гледал е всички телевизионни предавания за говене и иска да стане готвач, и не само иска, но вече готви на всички в къщата. И след като разбрах това, за мен интеграцията на изоставените деца вече е факт. 

И още: Някои деца ходят на актьорско майсторство, други на рисуване, трето на волейбол, четвърто играе футбол. Тези деца са напълно интегрирани – всяко се занимава с това, което го влече. А по-големите имат и смартфони. 

И още: Когато забелязах, че децата са облечени всяко в свой собствен стил – едно момиче с кожени метълски клинове и гривни, друго – с бляскави копченца и полички, а момчетата – две от тях с рапърски шапки. Оказа се, че децата, придружени със социалните работници, сами ходят в магазините в Пловдив и си избират и какви дрехи, и какви обувки да си купят. Парите идвали от дарители. Но важното е правото на избор – тези деца са напълно интегрирани.

И още: Всички деца спят по 2-3 в стая. Стаите са хубави, наредени от самите тях и с постлани завивки на леглата, с картини на стените и с разни детски герои, налепени тук-там. Момчетата са на единия етаж, момичетата – на другия. Някои имат и играчки, с които спят и на които, както казаха, споделят. Имат и стая за игри, а в нея дори има джага и трябва да ви кажа, че децата са доста добри на джагата.

И още: Благодарение на дарители изоставените деца са всяка година на море за по 10 дни – най-често в Равда и на коледно парти, както и на зелено училище в планината.

Искам да кажа няколко думи и за социалните работници и за директорката. Те са там денонощно – на две смени. Те са като семейство за тези деца. Те са им и учители, и родители, и приятели, и врагове. Не за друго, а защото за децата всеки възрастен е враг. И те обясниха – най-трудното за тях с тези деца е да ги накарат да станат деца. Те са имали тежко детство, стояли са сами дори на улицата и са се оправяли сами - къде да спят, какво да ядат, а сега трябва просто да бъдат научени да бъдат деца, а не възрастни.

Директорката Неда Василева пък знае историята на всяко дете поотделно, но набляга повече на образованието. В кой клас е, какви оценки има и къде иска да учи и какъв иска да стане. И именно това е най-важното, защото тук се появява проблемът. Образованието! Оказва се, че от тези деца нито едно няма голяма амбиция да учи, не е отличник (сигурно има изключения), няма голямо желание да ходи на училище и да учи кой знае колко.

Какъв искаш да станеш?, Какво искаш да учиш?, Какво искаш да правиш за вбъдеще? Тези въпроси за тях бяха някак празни. Виждах го. Не ги интересуваха. След като поразпитах всяко едно по отделно, оказа се: Гинка и брат й Камие са в дома, изоставени от майка си, която заминала да работи в Германия. Преди това единият бил в един дом, другият в друг, така години наред, докато накрая се събрали в този център. Кристина пък, красива и изписана като принцеса, майка й починала, баща й не поискал след това да я гледа. От дом на дом е била години. „Готвачът” Гюлдован – в дом, после в приемно семейство, накрая в центъра в Пловдив. Туран – преместили го тук, защото домът, в който живял преди, изгорял, родителите му също заминали да работят в Германия.

Именно затова по идея на Държавната агенция за закрила на децата и тяхната председателка Офелия Кънева подкрепата за тези деца идва точно тук- в образоваието на тези деца. По нейна идея стартира проектът „Деца помагат на деца”, в който деца от Съвета за децата (в него членуват талантливи деца и отличници от всички градове в страната) ще ходят редовно в центровете за изоставени деца и ще им помагат с уроците, с английския и дори с приятелството.

Защото истинската интеграция се случва именно така - когато няма разграничение и предразсъдъци – изоставен ли си или не, важното е да си сред другите, а не само в центъра, дори той вече да не е дом, а къща. Да има приятели, да си на училище с тях. Родители тези деца няма как да имат, когато по една или друга причина тях вече ги няма, но те могат да имат приятели, да научат езици, математика и химия, да имат дори Фейсбук и да пътуват по света. Затова най-важното е да се слеят с останалите.

За тази цел в дома в Пловдив се появиха – Борис и Цветан. Две момчета-отличници, които обещаха, че ще ходят постоянно при децата от центъра, ще ги включат в коледния базар на училищата си, дори в коледното тържество и ще учат с тях най-трудните им уроци.

И така неусетно дойде време да си тръгвам от центъра „Детска къща” в Пловдив. Вече не двама, а всички ме изпратиха на вратата и поискаха пак да се върна. „Още утре”, каза Туран и се снима с мен, ухилен до уши.

Преди да затворя вратата социалните работници ми обясниха това, което и аз разбрах. Вече има всичко за тези деца – липсва само приемственост. „Дори моите деца не ходят на лагер на море два пъти годишно за по 10 дни”, каза социалният работник и обясни, че предразсъдъците срещу тях са в магазина, когато продавачката разбере, че те са придружавани не от родител, а от социален работник, че дискриминацията е в парка, защото, когато нещо се счупи, винаги първо тези деца са обвинени, дискриминацията е в училище от преподаватели и съученици, където това са децата от центъра, на които не им се учи, изпуснали са години и затова няма смисъл да им се обръща внимание. Дискриминацията е в България, тя просто е навсякъде.

Затворих вратата и си помислих, че пак ще отида да ги видя, защото са смешни, игриви и приятни и искат да ме научат да стана добра на джаги, а и Туран ме чака – още утре и защото... си умират да имат приятели. И когато се отдалечавах от къщата, си помислих, че никога не трябва да затваряме вратата на тези центрове, защото държавата ги е интегрирала, но ние хората – не.

И затова няма да затварям вратата, за да дойдат и други и се надявам и Борис, и Цветан да заведат техни приятели там. За да им помогнем заедно да бъдат деца, а не деца без родители - те са достатъчно наказани от това, за да ги наказваме и ние за същото. Всъщност предлагам на социалното министерство да направи центрове за самодоволни имащи всичко българи, за да ги научи да приемат всички еднакво и да им преподава уроци, че не можеш да наказваш някой за нещото, от което той е лишен и нещастен.

Защото интеграцията на тези деца е факт по европейските програми, по програмите на социалното министерство, но не и сред нас, поне сред повечето от нас.

На джагата в стаята за забавления децата са много добри. 

Директорката Неда Василева и Туран и Гюлдован ни посрещнаха без якета и по тениски от нетърпение. 

Слабото място е в ученето, затова председателят на ДАЗД Офелия Кънева седна да поучи с децата. 

Още по темата

29/10/2016 Общество

Стартира кампанията "Деца помагат на деца" (снимки)

29/10/2016 Лица

Когато дом означава вкъщи

Следете новините ни в GoogleNews