Обучението по литература отвращава децата от книгите

Ганчо КАМЕНАРСКИ Последна промяна на 08 март 2015 в 13:23 17494 34

За три десетилетия в професионалната журналистика добре усвоих канона на занаята, че личността на пишещия трябва да остане извън текста. По възможност. Сега обаче се налага необходимо изключение.

Започнах да изучавам литература в средното училище през далечната 1960 г. Поради доста обстоятелства завинаги останах в темата. През годините възгледите ми окончателно се избистриха и май станаха доста радикални.

На Плутарх приписват максимата, че „Главата на обучаемия не е празен съд, който трябва да се напълни, а факел, който трябва да се запали!” Моят литературен факел не бе запален в училището и то е без никаква заслуга за избора на журналистическо поприще. Нямаше как да ми повлияе с безумно скучния начин на преподаване на „Дядо Горио”, „Тартюф”, „Евгени Онегин”. Тогава още нямаше телевизия, децата играеха на улицата и от скука четяха много книги, докато постепенно се пристрастяваха към четенето. Книгите станаха техен постоянен спътник в живота. После с годините прочетохме не изучаваните в училище „Война и мир”, „Тихият Дон”, попълнихме празнините с Балзак и Зола, с Флобер и Юго, Джек Лондон, Стайнбек и Хемингуей... Четяхме в оригинал Пушкин. От любопитство проучвахме дори кой е убитият (френски) безименен поет в „Смерть поэта” на Лермонтов. Тълкувахме вложения смисъл от Данте в „... на попрището жизнено в средата”. Някои достигнаха чак до „О, аугенблик, фервайле дох...” на Гьоте от „Фауст”. Смес от любопитство и предизвикателство ни караше да вземем в ръце „Дон Кихот”, първия съвременен роман, да го разлистим, без да го четем подробно, и скоро отегчено да затворим кориците. Най-последователните с огорчение споделиха констатацията на Лабрюйер „Вече всичко е казано, родили сме се прекалено късно!” Да, първото следвоенно поколение навлезе в живота с извънредно богата обща литературна култура.

Това в общи линии се повтори и с децата ни, родени в първата половина на 70-те години. Наистина най-блажените ни години без телевизия бяха безвъзвратно отминали, тя дори успя да стане цветна, но още не беше ни сполетяло съдбоносното нашествие на компютрите.

Картината коренно се промени при внуците ни, дори преминали през елитни гимназии. Двадесети век безспорно завърши с компютърен финал, но обучението по литература в българското средно училище си остана на равнище поне отпреди 50 години, като още повече отвращава учениците от книгите. Смешно звучат вайканията на мастити педагози и образователни авторитети, че сегашното подрастващо поколение не чете книги. А какво направи училището съществено в тази насока? Нищо! Ама съвсем нищо! Все още доминират предишните класически автори, които загърбват съвременната световна литература и тенденциите в нея. Абитуриентите нямат понятие от балканската литература и изобщо не са чували имената на Никос Казандзакис и Йон Лука Караджале. Те никога не са усещали противоречието между песимизма в американските научнофантастични романи спрямо оптимизма на руските. А дали могат да назоват поне един носител на Нобелова награда за литература?

Направен бе несполучлив опит за връзка с МОН за изслушване на ответно мнение какво е заложено като основна цел за постигане в обучението по литература. Загубата не е съществена, защото училището като на длан показва пред обществото безперспективните реалности.

Същевременно от висотата на осмисления жизнен опит, пречупен през съвременните реалности, може да се формулира следната главна цел: Възпитаване у обучаемите любов към книгите, те да изпитват естетическа наслада и трайна потребност да четат. Само така те все някога ще прочетат „Малкият принц”, „Старецът и морето”, книгите на Радичков, Вера Мутафчиева, Фокнър...

Като производни могат да бъдат формулирани конкретни подцели – например обучаемите да оформят добра обща култура в областта на литературата или да се научат свободно да излагат мисли и да защитават тези на добър български книжовен език. По този начин придобитите (налетите в съда) знания няма да останат самоцелни и като ненужни да бъдат забравени с годините.

Формулираната теза за главна цел на обучението е трудно да бъде оспорена. Всяко конкретно подсказване обаче как това може да бъде постигнато, вероятно ще се натъкне на яростна съпротива, че се отстъпва от доказали (?!) полезността си традиции. А дали така няма да се защитава сегашното статукво, принуждаващо учениците да посещават школи и частни учители? Пита се дали министър Танев и неговите заместници поне веднъж са правили макар за себе си литературен разбор на прочетено произведение?

Добрата книга трябва да се възприема в цялост като музикално произведение или картина, която се гледа от разстояние, а не всеки неин детайл да се слага под лупа. Може ли да се сравнява въздействието на изпълнението от Константин Кисимов на „О, Шипка!” със скучното обяснение в клас, че Иван Вазов необяснимо защо е използвал оксиморона „име ново, антично”, като се отхвърля версията за спонтанно творческо хрумване на автора, защото според критиците всяка дума на Вазов е плод на мисъл?

Още се помни един зашеметяващ рецитал на актьора Иван Чипев с български народни любовни песни, приобщаващ завинаги слушателя към нашето народно творчество. МОН ще трябва да избере кое е по-важно: учениците да се научат да правят разбор на „Що ми е мило и драго” или да заобичат хубавите народни песни, тъй като практически едното изключва другото.

Интернет вече е препълнен с есета по различни теми от литературата, написани от ерудирани литературни критици. Всъщност всичко опира до ловкото боравене с „копи-пейст” на компютъра. И тази тенденция неминуемо ще се задълбочава, интернет все повече ще се превръща в необятен космос, в който преподавателите ще се загубват в стремежа си да проследят кое от къде е копирано наготово.

Не чак толкова отдавна един преподавател от софийската Първа английска гимназия (вече пенсионер) решава проблема, както Александър Велики развързал Гордиевия възел с меча си – той просто възлага на учениците си привидно абсурдни теми като „Дон Кихот и нашият Х-д клас” или „Тоталитаризъм и любов”. В интернет няма нито ред по тях. Никой не разбра дали темите бяха спонтанно формулирани или старателно обмислени. Учениците впрягаха всичките си знания и дар слово по темата. И се получаваха интересни нестандартни неща.

Преди няколко десетилетия излезе учебник по литература, пълен с литературни термини, един от друг по-самоцелни и ненужни. Пособието бе тотално разбито от критики, като особено паметна остана унищожителната критика на Николай Хайтов. За съжаление охулената някога тенденция вече отдавна завзема напуснатите позиции. Ако любознателният ученик сега чете литературна критика в специализирани издания за абитуриенти и кандидат-студенти, ще трябва да го прави с „Речник на литературните термини” в ръка. Отврат! Като че ли се излагат в съкратен вариант академични статии. Може би бариерата на допустимото трябва да минава през съдбите на думи от типа на „оксиморон”, които да бъдат решавани по хамлетовски „да бъде или да не бъде”.

В тази връзка е интересно как ще реагира министър Тодор Танев, ако му бъде предложено лично да реши тестове по литература за 7-и и 12-и клас, както и някои кандидатстудентски. А защо в начинанието той да не привлече и други служители от министерството? Ако своебразният изпит бъде проведен честно, няма как резултатите да бъдат възхитителни. Целта е обаче не да се докаже колко неуки и прости са служителите в образователното министерство, а точно обратно – техните знания да се вземат за еталонните 100%, които задължително трябва да придобият учениците преди абитуриентския бал. Нищо повече! Всичко останало следва да бъде изчистено от програмите като ненужно. Противното означава министър Танев да бъде квалифициран като недостатъчно образован, което не може да е вярно.

Нашествието на компютрите в бита не може да бъде спряно. Остава вариантът как от него да бъдат извадени някакви утешителни ползи, което е възможно само ако се разчупят сегашните стереотипи. Може да се разгледа един модел, изхождащ от презумпцията, че някогашното време на преподавателски комфорт в средното училище отдавна и безвъзвратно си е отишъл.

В основата стои идеята за симбиозата между домашните (лични) компютри и образователни училищни сайтове, които МОН може да създаде още в съвсем обозримо бъдеще и то с не чак толкова много разходи. На второ място част от уроците по литература да се трансформират в обзорни лекции по история на литературата, засягащи доста по-широк кръг автори спрямо сега. Трето, вместо изучаване по тривиален начин на скучни или обемисти произведения (напр. „Дон Кихот” и „Война и мир”) да бъдат гледани техни екранизирани версии, а после преподавателите да възлагат по тях задачи. Не е едно и също, губи се езикът на автора – Габриел Гарсия Маркес казва, че е гледал много хубави филми по скромни произведения, но никога изключителен филм по гениално произведение. За предпочитане е обаче „Война и мир” да бъде гледана на екрана, отколкото романът да тъне в тотална забрава и младото поколение да предполага, че в него се разказва за Втората световна война или за времето на Студената война. Ако някои средношколци все още нямат в дома си компютри, това може да им се организира в училище.

Преподавателите в средните училища може би предпочитат техните обучаеми да умеят да правят сравнителен паралел между Елена („Поручик Бенц” на Д. Димов) и Аксиния („Тихият Дон” на М. Шолохов). Ще трябва обаче да се задоволят с по-скромни амбиции – задаване на нестандартна тема и тласкане към самостоятелно мислене и изразяване, а текстовете да се получават по интернет и да се събират в отделни папки за всеки ученик.

Разбира се, всичко това не трябва да изключва традиционните форми на препитване в клас, като задаване на теми за есета и на импровизирани контролни. В противен случай има опасност учениците да отвикнат да пишат на ръка. Тук е мястото да се обърне внимание, че често се прекалява с тестовете особено в началните класове. При малките ученици е задължително да се запази вековната практика за много диктовки, преразкази и съчинения за развитие на уменията за изразяване и на фантазията.

Изложените мисли нямат претенции за рецепта как да се реши проблема. Те само защитават предложената основна цел в обучението по литература – възпитаването на любов към книгите. Всяко различно мнение обаче следва ясно да дефинира дали оспорва целта или само формите за нейното достигане – печално ако е първото, радващо за второто, защото тогава идеите взаимно ще се обогатяват.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!