Дванайсет века от скучния Голям мир, или с колко мир влизаме в 2016-а

Имаше в 2015-а една велика годишнина, която така и не отпразнувахме. А събитията и тревогите на същата 2015-а бяха нелош фон и повод да помислим за тази годишнина.

За нея в един музей би ви подсетила ниска дебела колона. От издълбаните в камъка гръцки букви, а и от самата колона не всичко е останало; времето си е остъргало своето.

Допускат, че някога тя е била в Плиска. Намерена е обаче до чешма в с. Сечище, на 9 км североизточно от Нови Пазар. А тъй като до 1934 г. селото се е казвало Сюлейманкьой, един ценен паметник на българската и византийската история и до днес е известен... с турско име. Стават и такива работи.

815 година

Сюлейманкьойският надпис съдържа част от мирния договор, подписан през 815 година в Константинопол от кавхан Иратаис, пратеник на хан Омуртаг (властвал през 814 – 831 г.) и от Лъв V, император на Византия.

Може да е неприятно за патриотичната душа, но до онзи мир българският владетел не стига по своя воля. След цяло лято на напрежение, набези и „големи опустошения в ромейските земи“, както твърдят летописците, неговите и византийските войски се сблъскват през есента на 814 г. Мястото е около крепостта Бурдизо (днес Баба Ески в Турция, на около 25 км южно от Лозенград).

Ханът губи битката, поддавайки се на тактическа уловка, стара като света – впуска се да преследва привидно отстъпващ противник и така сам нарушава бойния си строй. Обратът не закъснява и самият Омуртаг спасява кожата единствено благодарение на бързия си кон.

С мирния договор е определена голяма част от границата между двете държави. Тя започва от Дебелт, недалеч от Бургас, а после приблизително следва линията на днешната югоизточна граница на България, само че на 40 - 50 км северно от нея. В договора имало и клаузи за статута на славянските племена в Тракия и за условията, при които да се разменят или откупват пленниците.

Макар сключен след военно поражение на България, този договор е по-скоро благоприятен за нея. С него е узаконено присъединяването на голяма част от Тракия.

Изглежда, мирът е бил необходим и на императора, който поел дори вътрешнополитически риск, навличайки си критики за «тъй безсрамно и неприлично завършения приятелски договор».

Работата е, че в съгласуваната церемония пред многолюдна публика императорът трябвало да се закълне според езическия обичай, а българските пратеници – по християнския закон.

Византийските историци, а вероятно и други съвременници на Лъв V го осъждат за това че публично „излива на земята вода от чаша, обръща саморъчно конски седла, докосва се до тройна юзда и вдига трева нависко”. Според един летописец императорът дори „разсякъл кучета и ги употребил за свидетели” на клетвените си думи.

Време за строителство

Добрите отношения с България се оказват политически изгодни и за следващия император – Михаил II Балба. Той и хан Омуртаг два пъти официално потвърждават мира - през 820 и 823 г.

Успокоената обстановка дава на българския владетел възможността да насочи дипломатически усилия - и 3-4 военни похода, към укрепване на онези райони от северната граница, където ядове му създавали хазарите, разбунтувалите се славянски племена и франките.

Но преди всичко мирът позволява строителство, небивало за българската държава. На хан Омуртаг, подчертават днешни историци, „принадлежи заслужената слава на първостроител на материалната ни култура през IX век.”

По онова време опожарената по–рано Плиска не само е възстановена, но и е превърната в истински средновековен град, заобиколен от здрави крепостни стени. Запазени са сведения и за други „всеславни” строежи. Делото на хана продължава и синът му Маламир (управлявал през 831 – 836 г.), при когото, по-специално, е построена водоснабдителната система на столицата Плиска.

Забележително в договора от 815-а е, че той е сключен за срок от 30 години. При това онзи мир наистина е утраял около три десетилетия, включително след смъртта и на двамата владетели. Не че някой чак толкова е треперил за „духа и буквата” на договора или за клетвата, но така са се стекли обстоятелствата.

В отшумялата 2015-а, вероятно в ранната й пролет, се навършиха точно 1200 години от началото на първия в живота на България доказано продължителен мирен период. Нещо повече, на пръстите на едната ръка се броят такива периоди в историята на Първата и Втората българска държава. А в Третата, след Освобождението, единствените достигнати (и вече отдавна надминати) трийсет години мир, са тези, в които имаме щастието да живеем и сега.

Кой ли пък празнува мир?

В историята се вглеждаме – ние, както и всеки народ по света – за да видим, припомним и честваме предимно битки, победи и завоевания, предимно юнаци, мъченици и саможертви. Понякога отбелязваме дори поражения – както беше за навършването на 1000 години от при Беласица през юли 1014-а.

Никой обаче не празнува мир и това е доста любопитно.

1200 години след неуважения от нас мир на хан Омуртаг отбелязахме един век от влизането на България в Първата световна война и правителството отпусна по този случай 185 000 лева. За Тридесетгодишната война (1618 – 1648) в централна Европа знаят мнозина, но едва ли някой би запаметил понятие като „Тридесетгодишен мир”.

Част от обяснението ще да е в нашия „зрителски поглед” към историята. То е малко като в киното - и най-вълнуващата лирична драма рядко може да се мери по успех с „Едно време на Запад”, с десетки екшъни или с нестихващите епични сражения на „Междузвездни войни”.

Грубо казано, мирът е скучен.

Привикването е друго психологическо обяснение. Отдавна вече за българките и българите мирът е нещо нормално – като даденост, среда, обстановка. Съвсем нормално, каквито и да са всички останали конфликти, безобразия и страхове.

Към края на 2014 година 961 222 от българите (всеки седми) са били на възраст 70 и над 70 години. Броят им е близък до този на родените преди края на Втората световна война. Но, разбира се, далеч не всички от тях имат пряк спомен - макар и детски, макар и откъслечен – за озъбените лица на войната.

Разбира се, като всичко друго и мирът може да е относителен. Не всеки би склонил да брои за мирно време преследването на горяните докъм средата на 50-те години, нищо че то няма интензивността например на кръвопролитната гражданска война в съседна Гърция (1946 – 1949).

Едно наум за един „мир” може да имаме и днес. Не всеки би се осмелил да говори за беметежния ни живот пред родителите или близките на майор Качорин, ст. лейт. Саръев и останалите, които загинаха в Кербала преди 12 години. А от Ирак не се върнаха в мирна България и други български мъже.

Така или иначе, за около 90% от българите войната е нещо далечно, абстрактно, екзотично.

Това е привилегия, или поне прилича на привилегия.

Може да сме далеч сме от Швеция с нейния непрекъснат мир от 1814 година, далеч сме и от Швейцария (от 1848-ма). Само че не повече от 50 страни в света могат като нас да се похвалят с мир, продължил над 60 години.

България е 32-ра по устойчивост в световните бури

Освен това има показател, наречен Глобален индекс на мира.

Всяка година го изчислява на основата на много сериозни изследвания Институтът за икономика и мир, чиято централа е в Сидни, Австралия. Своите наблюдения, които обобщава в годишни доклади, институтът води в 162 страни в света (в ООН членуват 193).

Обявеният по-рано цялостен индекс за 2015 г. е стабилен, ако се сравни с 2014-та, но е по-обезпокояващ, отколкото през 2008 г. Институтът вече беше констатирал, че след 2007 г. светът е все по-малко мирен; това нарушава една позитивна глобална тенденция от 60 години насам.

Миналата година в четири от 9-те изследвани големи географски региона нивото на мира е укрепнало, в другите пет региона развитието е в обратната посока. Погледнато по държави, 81 от тях са по-мирни, отколкото през 2014-та, а 78 – обратното.

През 2015 г. 25 страни са радвали на „много високо” равнище мир.

България е доста напред (седма) сред 38-те, постигнали само „високо” равнище и по индекс е на 32-ро място в целия свят, нелошо, нали. Преди нея в категорията „високо” са страни като Румъния, Хърватия и Чили; по-назад обаче се класират Италия, Литва, Великобритания и т.н. А в Европа сме близо до „златната среда” – на 21-ва позиция измежду 36 държави.

Без изненада, най-последното място, 162-рото през 2015 година заема Сирия. Така, разбира се, тя навлиза и в 2016-а, с всичко произтичащо за глобалния мир.

Има доста други опити да се измери световният мир, да се претеглят опасностите за него. Към един от тях ме върна първо 2015-а, а после един избледнял детски спомен.

... Неволно бяхме минали на шушукане. 3-4 хлапета. Бяхме се прекатерили през тухлена ограда и във вътрешния двор, незабележим от съседните софийски улици, имаше сринати и тревясали стени, нищо особено. „Ето това е – прошепна нашият водач. – От бомба...”.

Тогава такива развалини още имаше. Но беше минало време на разчистване и строителство, и не всяко хлапе знаеше къде са.

Роден съм към края на шестата мирна година и съм изцяло в поколението, което не знае какво е война. Преки следи от бомбардировките през 1943 – 1944 вече няма, косвените са многобройни, те са завинаги и някои от тях с готовност показвам на всеки желаещ.

Помня обаче доста за страха от война. Водили са ме на квартално учение в скривалище (за дете беше по-шокиращо, отколкото интересно), години съм учил „Гражданска отбрана” – на няколко курса, та чак до университета.

И имам спомен – в съпровод от шумолящи вестници вкъщи, в трамвая, от пейките в градинката – за Карибската криза. Тя представляваше кратка, но ужасила целия свят вероятност от избухване на световна ядрена война. Есента на 1962-ра.

Часовникът на Страшния съд

15-ина години преди тази криза – действително най-опасната в цялата студена война, умни, отговорни и адски разтревожени хора са монтирали и навили Часовника на Страшния съд (The Doomsday clock).

Инициативата на американското списание The Bulletin of the Atomic Scientists (ще рече „Бюлетин на ядрените учени”) е подета през 1947 г. Тогава вече са минали две години от бомбардировките над Хирошима и Нагасаки, но светът още не разбира какъв кошмар представлява новото оръжие.

В основата си „часовникът” е проста диаграма. 12.00 (или 00.00) е часът, в който избухва световна атомна война. Колко минути ни остават дотогава – това идва от научен анализ и на технологичното развитие във въоръженията, и на световните проблеми, политически, икономически и т.н.

1947-а е годината, от когато часовникът тиктака. Тогава той показва 12 без 7. През 2015 година минутната стрелка беше тревожно по-напред, на 12 без 3. Това нарежда миналата година сред най-опасните във втората половина на XX век и първата седмина на XXI.

Само веднъж в целият този период стрелката се е доближила на 2 минути. Годината е 1953 – та, малко след като САЩ са изпробвали термоядрено оръжие (октомври 1952), а СССР успява да влезе в тази надпревара.

Три години преди да зацъка «Часовникът на Страшния съд» - през 1947-а, разработването на атомно оръжие изглежда невинно и дори нелепо. На снимката е устройство, представено в Националния музей за ядрена наука и история в Албъкърки, САЩ. Тя е сред илюстрации към интересни пътепис на silverfox, участник в OFFRoad – Bulgaria. com. Целия текст „Ню Мексико, САЩ, 2015” можете да прочетете в този раздел на офрод форума.

Едва три минути до „Страшния съд” часовникът първо показва през 1949 г., когато се изяснява, че вече се появила и съветска атомна бомба. После – през 1984 г., с края на т.нар. разведряване и с ожесточения спор за разполагане на опасни ядрени оръжия в Европа. После – през 2015 година.

А в кой момент страшният часовник не би ужасил никого? Има такъв - през 1991 година, със следния основен мотив: „Студената война официално е приключила, Съединените щати и Русия започват да правят дълбоки съкращения в своите ядрени арсенали...” Тогава сме в 12 без цели 17 минути, за пръв и досега единствен път.

Тревогата пристига пак

Напоследък се завръщат страховете, че ядреният призрак отново протяга нокти към света на живите хора. Завръщат се и откъм хора, които са наясно за какво става дума.

В предпоследния ден от годината 88-годишният Уилям Пери, бивш шеф на Пентагона, лично дал тласък на ядреното въоръжаване, предупреди за „реална и нарастваща опасност от ядрен апокалипсис”.

Но нека видим как учените, 70 години доказвали своята бдителност и безпристрастност, обясняват защо светът днес пак е толкова близо до полунощ:

„Излезлите от контрол климатични промени, глобалната модернизация на ядрените оръжия и свръхмерните ядрени арсенали поставят изключителни и безспорни заплахи за по-нататъшното съществуване на човечеството, а световните лидери не успяха да действат с бързината и мащаба, необходими за защита на гражданите от потенциална катастрофа. Тези провали в политическото ръководство застрашават всеки човек на Земята... Часовникът сега цъка точно на три минути до полунощ, защото международните лидери не съумяват да изпълнят своя най-важен дълг – да осигурят и съхранят здравето и жизнеспособността на човешката цивилизация.”

* * *

Така влизаме и в 2016-та. И картината не става по-ведра, ако на споменатите току-що световни лидери дадем техните си имена: Путин и Обама, Плевнелиев и Ердоган, Меркел, Камерън и Оланд...

Все кадърни и отракани хора, само дето - за разлика от своите предшественици преди 50-ина години – те са от поколение, което няма пряка и ясна представа какво значи война. И едва ли напълно разбират какво значи - и колко е ценно - хората да не забелязват мира.

Още по темата

12/12/2015

Свят

Фидел Кастро: Не САЩ, а Русия и Китай могат да спрат евентуална световна война

02/12/2015

Свят

Иран в миналото все пак се е мъчил да разработи ядрена бомба

02/12/2015

Политика

Николай Цонев: Пилотска грешка изправи света пред Трета световна война

03/09/2015

Политика

НАТО започна най-сериозното си укрепване след Втората световна война

Следете новините ни в GoogleNews