Бе нужна смелост, за да успее България да влезе в ЕС

На 15 декември България отбелязва двадесетата си годишнина откакто подаде кандидатурата си за членство в ЕС. По случая бившият министър по европейските въпроси на Ирландия Дик Рош направи на страницата на EurActiv обзор на пътя на България към пълноправното членство в ЕС и задава въпроса дали начинът, по който съюзът се държи със страната е справедлив.

Дик Рош е бивш министър на околната среда и европейските въпроси на Ирландия и член на "Групата на приятелите на общностния метод". Групата е организатор на кампанията за "Конвенция на бъдещето на Европа" и активист за запазването на разпоредбите в Договора за ЕС, които предвиждат равенство между държавите членки в ЕС. 

В деня, когато България стана член на ЕС (1 януари 2007 г.)говорих със свой колега за тогава новия член на ЕС. Церемониите по встъпването в София бяха относително спокойни и резервирани. Коментирах, че е добре, че обществото е реалистично и предвижда предизвикателствата, които членството ще му поднесе. Моят познат коментира, че умереното празнуване в България е по-скоро в резултат от смесените чувства относно идеята за самото членуване в ЕС. 

„ЕС отправя груби и намесващи се във вътрешния живот на страната искания към България за промени в конституцията ѝ. Това е нещо, което никоя страна, която е вече член на ЕС, не би приела“, каза ми той. „Преговарящите в ЕС не успяха да признаят смелостта на българските водачи, които поеха политически рискове да вкарат страната си в ЕС“, добави той. Той посочи решението на българския външен министър Соломон Паси да затвори атомните реактори на страната без предварителното одобрение на парламента, както и това на Ирина Бокова, настоящия генерален секретар на ЮНЕСКО, да изпрати кандидатурата на страната за членство в ЕС в момент, когато България можеше да се обърне в друга посока. Ако те бяха проявили по-малко смелост, България нямаше да стане страна-членка на ЕС през 2007 г., а сега щеше да бъде в положение, подобно на това на Молдова. Според моя познат „старите“ страни-членки на ЕС не могат да съчувстват на новите членки и това повдига въпроса колко „равни“ са те в разширения ЕС. Тогава коментарите му ме шокираха. 

Тази седмица отбелязваме двадесетата годишнина от кандидатурата на България за членство в ЕС и осмата година от самото ѝ членство и съм все по-малко сигурен, че познатият ми греши.

Може би дебатът по предложението на Европейската комисия да промени Директивата за възобновимата енергия от 2009 г. разкри проблема за равенството между страните-членки. Директивата показа политиката за производството на енергия от възобновими източници в ЕС като метод за покриване на задълженията на ЕС в борбата му срещу глобалните климатични промени. В този случай за страните-членки на ЕС като България, Румъния и Унгария задължението да използват 10% възобновима енергия в транспорта си би довело до положителни промени, подобни на тези в САЩ преди три десетилетия. Етанолните квоти в САЩ доведоха до тиха революция в американското земеделие и селски живот. То накара местните фермери да произвеждат повече храна и повече гориво – етанол и повече високопротеинова храна за добитъка. Промяната докара повече инвестиции и работни места в селските райони, допреди това поставени на колене. Тя даде на фермерите, познаващи допреди това само несигурност, равномерен и добър приход.

Европейската директива обещава да донесе подобни облаги на страните от Централна и Източна Европа, които имат неосъществен потенциал да развият биогоривна индустрия, която може да създаде хиляди работни места, да даде ново препитание за фермерите и инвестиции в едни от най-бедните региони на ЕС и да помогне на Съюза да постигне целите си за използване на възобновими енергийни източници и да намали зависимостта му от вносно гориво. 

Нещата изглеждаха добре, докато ЕК не реши да намали десетпроцентната квота на 5%. Предложението имаше смразяващ ефект върху инвестициите. Директор на една от водещите в ЕС компании се оплака, че „нефункциониращата политика на ЕС превръща компаниите, занимаващи се с „чиста“ енергия в „зомбоиндустрия“. По време на дебата по предложенията имаше изразени притеснения, че политиката на ЕС по биогоривата ще доведе до заграбване на земеделска земя в развиващите се страни, че ще доведе до поскъпване на цените на храните. Както винаги се стигна до компромисно решение. Квотата не бе отрязана наполовина, а намалена на 7.5%. Промените бяха насочени срещу интересите на „новите“ членки на ЕС. Големите производители на биогорива в „старите“ страни членки могат да живеят с новите правила, но не и новите страни-членки. Ревизията на директивата и забраната за субсидиране на биогоривата затваря вратите пред възможността на селските райони в ЦИЕ да се насладят на пробива, осъществен от селските райони на САЩ.

Има и още един обрат в историята. През 2013 г. водещи компании от бранша публикуваха свои предложения с надежда да влеят малко здрав разум по въпроса за биогоривата в Европейската комисия. Тя от своя страна държа у себе си предложенията, но чисто и просто отказваше да ги публикува. 

Това го казвам, не за да припомня дебата за възобновимата енергия, а за да се върна на основния въпрос – този за това доколко са равни страните-членки на ЕС. Европейският съюз в действителност ли е съюз между равни? Или, перифразирайки автора Джордж Оруел – дали ЕС е място където всички страни- членки са равни, но има някои, които са по-равни от другите? Няма съмнение, че интересите на западните, по-стари членки на ЕС смазаха тези на новите от Централна и Източна Европа. Във времена, в които все повече граждани разлюбват европейския проект, този въпрос става все по-актуален.

Още по темата

12/12/2015

Култура

Ирина Бокова открива Международен форум на ЮНЕСКО в София

12/12/2015

Политика

Ирина Бокова и Йорданка Фандъкова са политиците на 2015 година

04/10/2015

Политика

Всеки втори българин смята, че Ирина Бокова ще оглави ООН

Следете новините ни в GoogleNews