Светецът

Деян Енев 27 април 2012 в 14:50 4593 4

Деян Енев
Деян Енев

 

Наричат Деян Енев „живият класик на българската литература“. Макар той самият да не обича този етикет, изглежда има доста истина в него. Деян Енев е единственият наш съвременник, чийто разказ се е падал на изпита по литература за езиковите гимназии.

Деян Енев има издадени единайсет сборника с разкази, сред които „Всички на носа на гемията”, „Градче на име Мендосино” и „Българчето от Аляска”. Сборникът му с избрани разкази на английски език „Circus Bulgaria” бе номиниран за най-престижния конкурс в света за сборник с разкази на английски език „Франк О’Конър”.

Имаме удоволствието да публикуваме негови текстове, написани специално за OFFNews.bg.

СВЕТЕЦЪТ

Това се случи в стария Созопол преди години. Преди колко години беше, преди три, преди пет, преди десет? И какво се беше случило? Не помня точно. И затова разказвам само за драскотините в паметта, които, кой знае защо, още туптят. Старият Созопол, в който молитвите се сбъдват, както пишат поетите. Тъкмо бяхме разгледали с жена ми и дъщеря ми църквите на Созопол и те двете отидоха да ядат сладолед. Първо се отбихме в онази малка църквичка на името на Пресвета Богородица, която почти не се различаваше от околните стари къщи, а вътре на иконостаса зееха като извадени очи празните дървени гнезда на иконите, които били отнесени по музеите, както ни обясни клисарката на църквата - една черна и дребна като мравка женица.Тя самата май още не вярваше, че старата им, обичана и забравена от всички – за няколко десетилетия - църквичка пак ще е църква и вътре пак ще има служби; после влязохме в храма „Свети Георги” на главната улица; и най-сетне стигнахме до бялата като чайка църква „Св.св. Кирил и Методий” – нея трийсет години фондация „Аполония” я беше използвала като естрада, но вече се знаеше, че ще я ремонтират. Даже майсторите бяха започнали да развалят естрадата, разположена на мястото на олтара. Построена почти на брега, тъй че да се вижда от корабите, влизащи в залива, тази църква беше в окаяно състояние. Край оградата й се облекчаваха пияниците от близките кръчми, а отпред, на улицата, пред входа й, бяха разположили сергиите си всевъзможни амбулантни търговци – продаваха ластичета за коса, лакирани рапани, гумени крокодили, моряшки фланелки. Даже едно импровизирано студио за татуировки беше изникнало отпред и нашареният сам той като папуас младеж рисуваше по момичешките раменца и пъпчета пред очите на всички, направо върху едно чердже в пепеляка на улицата. Малко по-встрани пък баща и син продаваха сафрид в две пластмасови щайги. Сафридът проблясваше сред натрошения лед като сребро. Аз приседнах на зидчето почти до тях и без да искам, заслушах се в разговора на сина с някаква жена. През това време бащата унесено смучеше от цигарката си.

- Откак мама почина, решил е да става светец – разправяше синът. – Аз друго обяснение нямам. В къщи само се кръсти и прави поклони, по цяла нощ не спи и чете молитви. Викам му, тате, стига си светил лампата, че горим ток, не чува. Една вечер ме чу и се ядоса, угаси тока и запали свещи. Ама мен ме е страх да не направи пожар и махнах с ръка, да прави каквото ще. Виж го каква брада е пуснал, до пъпа. Че бива ли така? Вече е стар, едва крета, а все търчи да помага нещо на попа в „Св. Георги”. А оня, ратай му дай да има. Кара го камъни да пренася, коренища да вади. Веднъж му се скарах на попа, а той вика – аз не го карам, той сам идва.

Бащата и синът си приличаха, и двамата имаха широките възлести кости на хора от моряшко коляно. Но чертите на младия бяха груби, докато възрастта беше смекчила изражението на стареца, както морската вода оглажда камъка.

- Докато мама беше жива, много я ядосваше. Много държеше на пиене и два дена като изкара с лодката в морето, после три дена празнуват улова с барабите по кръчмите на брега. Очите й пресъхнаха все да го чака. Даже си мисля, че той нещо оглупя от това пиене и затова сега така го удари на молитви.

- А защо го водиш със себе си? – попита жената.

- Да ми е пред очите. Че не го знам да не тръгне към някой манастир, не мога го откри после. Ти не го гледай, че се прави на улав и уж нищо не вижда и не чува. Всичко вижда и всичко чува той.

Жената изгледа стареца и кръшно се засмя. Беше пълна, но с хубава, потъмняла от слънцето кожа и евтината стъклена огърлица на шията й проблясваше като скъп накит.

Синът отмери на детското пластмасово кантарче две кила сафрид на някакви немци и после продължи да разказва:

- Ти остави това, ами се разчу в махалата, че молитвите на тате много помагали. На Петруна момчето, Тенчо, падна от черешата и си разби носа. И като рукна една кръв, не ще да спре. И тя го носи на ръце в къщи, нали са ни комшии, а в къщи само тате. После Петруна ми разправя, тате погладил Тенчо по челцето, прекръстил го и кръвта спряла. Че като тръгна Петруна да го хвали, не можем после да се откачим от хора. В къщи стана хан. Хан, ти казвам! Един вика, дядо Нейчо, помогни на снахата да почне работа в детската градина, друг вика, изцери на бабата коленете, че инак ще я бракувам – по сватбите аз водя хорото, рипам като змей, а бабата не може от стола да се вдигне. Такива работи.

Аз пак погледнах стареца. Той все така унесено смучеше цигарката си и не даваше вид да е чул и трошица от разговора. Улицата пред очите ни гъмжеше от хора – като захарна пръчица, налазена от мравки, както пише в един роман тъжният, отишъл си без време хуморист Валентин Пламенов.

Нашето време наистина може да бъде описано само от тъжни хумористи.

- Ами последното нещо? – пъхна ръце в джобовете си синът. – Имаме в двора две косета. Косове, птици. Онези черните, дето приличат на диригенти и дето пеят факирски като която птица си поискат. Верно, въртят се в двора, но не са домашни птици, диви птичета са, дето се вика. Ама оня ден, тате беше седнал на прага да го напече слънцето, гледам, косетата кацнали на коленете му и той ги храни от шепа. Чудо невиждано.

Ветрецът леко подухваше дългата бяла брада на стареца. Хем беше тук, хем не беше.

- Ама ако продължават така тия хора да се нижат вкъщи, ще почна да искам такса вход – потърка с юмрук лицето си синът и по него останаха рибешки люспи. – Така де. Не е ли така? Пито-платено.

Това е, което си спомних от онова далечно лято в стария Созопол. На нас ни е дадено да разказваме само за драскотините в паметта, които, кой знае защо, още туптят, не зарастват.

 

Този разказ е включен в новия сборник на Деян Енев "Внукът на Хемингуей". Книгата можете да поръчате от Ciela, Helikon, Hermesbooks и Bookpoint.

Виж още за:
    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови

    Още от Нашите автори

    Коментари

    За писането на коментар е необходима регистрация.
    Моля, регистрирайте се от TУК!
    Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

     
    X

    Секссимволът от ''Завръщане в синята Лагуна'' Брайън Краус в подкаста на OFFNews