Бягствата

Николай Братоев - Крижицки 07 април 2024 в 14:45 2059 0

яхта

Снимка Скрийншот

Яхтата "Тангра"

Първият ми опит за бягство е бил още на третия ден след раждането. Случило се в „Тина Киркова“ - култовото заведение за пръкване на бебета. При изписването съм бил увит в дебело бебешко одеялце. Приличал съм на голям дюнер и са ме предали погрешка на друго семейство. Съответно техният "дюнер" е бил в ръцете на нашите. Аз съм спял във вързопа, като другия невинен младенец. И двамата не сме подозирали за това недоразумение с елементи на коварна размяна както е във всеки латиноамерикански сериал.

Тук ще побързам да се оправдая, че с другото кърмаче изобщо не сме имали никаква предварителна уговорка и не сме участвали злонамерено в този вид бягство. Двете фамилии някак се усетили за размяната, вързопите били възстановени на съответните родове и всички напуснали конвейера за новородени леко намръщени и почти без никакво настроение заради подмяната. Доказателството: почти всичките леко кисели физиономии са заснети от дежурния фотограф.

А propos, споменатата Тина Киркова е съпруга на Георги Кирков - виден наш социалист (от истинските), депутат и профсъюзен лидер, и на негово име до 1990 година беше именуван Централният пазар, днес „Женския“. По-възрастните софиянци все още му казват „Георги Кирков“, но аз лично предпочитам да е в днешния вариант, както си му е реда - „Женския“.

Ранни географски открития (до кварталната кръчма)

Вторият ми опит за бягство е бил на доста „по-зряла“ възраст – на около две и половина години. Живеели сме в къща с голям двор в „Разсадника“, но не помня какво точно ме е подтикнало да стартирам тази проучвателна експедиция из кварталните улици. Може би просто от любопитството какво ли има зад оградата. Тази скиталческа мисия е започнала с издебване на наблюдаващия ме дядо Борис и е продължила с шмугване през отключената порта на двора откъм оградата на улица „Леся Украинка“ номер 37. Посоката и дестинацията са били неизвестни. Но теглен от непреодолимо чувство за разширяване на личните ми географски открития, и като един миниатюрен Марко Поло или дребен пилигрим, съм изхвръкнал като пролетен вятър към... отсрещната кръчма. Впоследствие съм посещавал кръчмата много други пъти, описал съм я подробно тук.

Авторът в двора на къщата, преди бягството, снимка: личен архив

Напускането на родното гнездо с този първи полет към свободата приключило също толкова внезапно, както и  започнало, защото една будна съседка случайно ме забелязала как се измъквам от металната порта и възторжено подтичвам зад мотрисата на трамвай 4, след което поемам в посока към въпросната кръчма. Зарязвайки мрежите с покупките си, а едно време имаше едни такива плетени мрежи за пазар, съседката хукнала подире ми. Бил съм безславно уловен за яката и то буквално на първата минута от бягството. После скоропостижно съм бил върнат зад оградата на огромното за моите детски очи ранчо на дядо Борис с най-хубавите цветя в квартала.

Същата вечер горкият дядо Боре е бил главният и единствен обвиняем на подсъдимата скамейка в семейния съдебен процес. Присъдата е била строга и без право на обжалване – портата на оградата да се заключва винаги и да се проверява дали е затворена по няколко пъти на ден. А на мен са ми били отнети привилегиите да си играя с любимите играчки. В замяна на тях ми е бил връчен стар, поцинкован, леко ръждясал леген, който може да се пълни с вода от чешмата на двора. В комплект с него и едно малко дървено корабче с пластмасови платна, с което да си играя в легена и то само на слънце между божурите из двора.

Тук трябва да вметна, че дядо Боре поддържаше страхотна градина и досега не съм виждал толкова разноцветни божури на едно място. Къде ти - то не останаха вече и празни софийски дворчета, всичко е толкова плътно застроено, че тъжните сенки от околните високи кооперации пречат с тъмнината си на което и да е засадено цвете да се развива, расте и цъфти.

Великите географски открития (чак до площад „Славейков“)

Следващият ми опит за бягство беше в детската градина. Тя се намираше на улица „Аксаков“ 1, на втория етаж, точно до зала „България“, сега там е „Управление на митниците“. През онези безметежни години, понякога, но само в по-тихите часове на деня, се чуваха инструментите на репетиращите музиканти. Така да се каже от дете съм захранен с класиката. Много ясно си спомням защо толкова се бях ядосал на клетите възпитателки (всичките рускини от СССР) и защо бях решил да напусна тази скромна детска обител с изучаване на руски език. За жалост, не помня името на нито една учителка от онова време, нека ми простят. А причината да реша да изчезна бе, че навън имаше слънчево затъмнение, което възпитателките не ни разрешиха да гледаме през прозорците. Дори дръпнаха щорите и ни изкомандваха да си облечем пижамите за следобеден сън. Какъв ти сън – навън се стъмва по обед и то веднъж на сто години! Изплъзнах се от спалнята под предлог, че уж ще ходя до тоалетната. Натъпках си дрехите под пижамата и, стискайки нечии чужди обувки под мишница, тихичко слязох до входната врата.

Преборих се някак с тежката месингова дръжка, огромната ѝ висока порта зловещо изскърца ... и се оказах на воля! Свобода! Ама на тъмно! Вдъхвайки с пълни гърди усещането да си волна нощна птица, излетях като ракета към градинката зад мавзолея, където обикновено ни разхождаха през деня. Бях все още бос, разбира се. Седнах на една от пейките до камъните, за да облека дрехите си направо върху пижамата. Да, ама обувките бяха чужди и не ми станаха, затова ги зарязах там - мушнах ги под пейката. Да се разхождаш бос из центъра е опасно, може да се порежеш на счупени стъкла или да се набодеш на нещо, но какво толкова.

Някак бях стигнал до площад „П. Славейков“, където вече бързо се ориентирах за маршрута до дома си. Имах намерение да се кача на някой трамвай и да се прибера в къщи. Но можеше и да се изгубя, което беше по-възможният вариант. И тук се намеси провидението – не щеш ли, леля ми, която по това време работеше в музея на Яворов, излязла в обедната си почивка да си напазарува нещо от показния магазин на „Раковски“, който беше част от специална социалистическа верига дюкяни с добре подредени витрини и никога нямаше липса на стоки.

Така леля ми изненадващо ме разконспирира. Доста учудена от моята постъпка и най-вече от факта, че съм бос - след кратък разпит ме върна за ръчичка до вратата на детската градина (запазена до днес, а вратата чудесно реставрирана и лакирана). Бях се издънил. Не знаех какво да кажа на възпитателките и за изчезването на обувките, които зарязах под пейката - намериха ги същия следобед. Т

Колумб прави още открития (някои от тях в музикалната област)

И от училище съм бягал. Но това не е изненада за никого, защото всеки го е правил. Един път, някъде в 4-ти или 5-ти клас, се издънихме. С компания от трима приятели изчезнахме от часовете под предлог, че ще ходим да купуваме материали от художническата книжарница на площад „Славейков“ и после ще рисуваме агитационни плакати за 1-ви май, Деня на труда.

Писахме се художници, за да отървем даскалото, но условието беше няколко дни да рисуваме. Та бяхме седнали да пием резлива боза от 20 стотинки (най-голямата, сервираха я в халба) и да ядем тулумбички в култовата сладкарница „Роза“. Заведението се намираше до витрините на тогавашното американско посолство, на ъгъла срещу БНБ. Мисля, че и днес е някаква сладкарница. Не забелязахме как класният ни ръководител е влязъл в сладкарницата и си поръчал сандвич (правеха ги жестоки - с кашкавал и шунка), сядайки на съседната маса. Явно беше чул целия ни разговор и си беше разбрал, че нямаме намерение да ходим до никаква книжарница. Появи се до нашата компания, издърпа един стол от съседната маса и седна. Ние бяхме полуживи от шубе. Бозата ни вкисна като физиономиите ни. „Е! - каза той – ми наздраве!“ Тогава разбрахме, че е пич и няма да ни издаде, нито ще ни пише забележки. Така правеше. Никак не симпатизираше на социалистическия строй и който не искаше да ходи на манифестации успяваше да го прикрива. Не зная как успяваше да ни оправдае.

По-натам бягахме от часовете задължително на 8-ви декември, за да сложим по едно цвете и да залепим рисувани с пастели некролози на Джон Ленън след убийството му през 1980 год. „Некролог“ – каква ужасна дума. Не, бяха по-скоро шарени комикс образи с колаж с лицето на певеца и най-отличителната му характеристика, която е нещо като негова запазена марка – кръглите очилца.

Откриването на Америка (не от Вашку да Гама и подобни)

После с няколко приятели започнахме да се замисляме дали да не сменим държавата. Бяхме чували за бегълците от социалистическия блок (най-вече от Германската демократична република), прескачащи през Берлинската стена. У нас, под прикритието на морски туристи, повечето от тях се пробваха да минат пеша през граничните бразди към Турция. Но знаехме и за последствията след залавянето им.

Най-реален ни се струваше планът да се запишем на екскурзия в братска Куба. В маршрута имаше едно междинно кацане на самолета на територията на Канада, за презареждане или нещо такова, а повечето бегълци от социализма слизаха там и отиваха директно в пунктовете на „емигрейшън сървисез“. Самолетът излиташе за Куба почти празен. Да обаче това беше доста скъпа авантюра. Откъде по това време можеше ще съберем толкова пари за подобно пътуване? От ежедневните 50 стотинки за кифли и закуски, които ми даваха нашите нямаше как да се спести такава скандално огромна сума за билет или пък екскурзия.

Все пак тази дестинация ни се струваше най-възможният вариант. С един приятел Румен от пубертетските години (сега им викат „тийнейджърски“) киснехме срещу 2 лева на диско-маратоните на стадион „Дружба“. Румен обаче бе приятел на Веско Джамбазов – синът на мореплавателя Николай Джамбазов. Тримата споделяхме еднакви предпочитания към хеви метъл групите и ходехме с кожени рокерски якета. Носехме ги дори в юнските жеги. С Румен бяхме решили да гепим 11-метровата яхта на бащата на Веско и да офейкаме с нея. Яхтата, мисля, беше кръстена "Тангра" и според информацията на Веско вече беше тествана за устойчивост в плаване.

Още не беше преоборудвана и решихме, че сега е моментът да действаме. Планът включваше не само да я приватизираме, но и да офейкаме с нея до Щатите. Веско се колебаеше да се включи в плановете ни, макар все пак да имаше известна практика с яхтите - по негови думи беше се возил поне десет пъти. Румен нямаше никакъв опит, пък аз имах по-скромен и от Веско – бил съм само на лодка, но като гребец от с. Влас до Несебър и обратно.
Веско си беше роден за капитан щом е син на капитан, нали? Освен това и тримата бяхме гледали внимателно "Васко да Гама от село Рупча" по телевизията, както и "Децата на капитан Грант“ за приключенията на пътешествениците в Южна Америка. Мисля, че покрай това вече бяхме достатъчно подготвени и почти дипломирани за бягството с яхтата „Тангра“.

Понеже ми ставаше лошо при пътуване, бях решил да тренирам по-усърдно и ходех на самообучение на въртележките в Парка на свободата (днес Борисовата градина, ама мен ако питате най-вярното име трябва да е „Княжеската градина“, както е било при основаването). Другият проблем бе, че не бях стъпвал на палубата на истинска яхта. Единственото ми присъствие на палуба беше с родителите ми на Пиратския кораб до Слънчев бряг, който се ползваше за ресторант и на входа му биеха печати с „Веселия Роджър“ на ръцете на посетителите.

После изникнаха и други въпроси: ако наистина заминем тримата и стигнем САЩ къде ще живеем? Какво ще работим и с какви средства ще съществуваме? Консервите от копърка и русенско варено нямаше да ни стигнат и за седмица след пътешествието. Въртяха ни се и някакви смътни мечти за живот на някой необитаем карибски остров, където като Робинзон Крузо, Том Сойер и Хъкълбери Фин ще живеем дружно и ще се храним с даровете на морето. Трима софиянци с рокерски якета хванали въдици в ръце. Осъзнавахме и огромните пробойни в нашия план.

Накрая Румен не издържа и настоя, да откраднем яхтата без Веско щом той не иска, и да се хвърлим в това приключение само двамата. Междувременно Веско замина на море без да ни каже. Това реши въпроса с отвличането на яхтата. Речено - сторено. Пътувахме с Румен на автостоп, за да спестим пари. През цялото време ме гризеше съвестта, че правим всичко зад гърба на Веско. Брезентовите войнишки мешки с консервите ужасно тежаха. Колкото повече се приближавахме до морето и чувахме кряскането на гларусите, толкова повече сърцата ни туптяха като дискотечен ритъм.

Ама не! Яхтата я нямаше на кея. Бяха я преместили. Убиха приключението ни в зародиш. Така и не тръгнахме. Съвестта ми обаче се успокои и ми олекна. Тогава с Румен наченахме консервите. Появиха се и едни германки от Лайпциг, които малко го бяха закъсали с парите, а ние, разбира се, джентълменски им предложихме малко флирт и… консервите. Експедицията свърши безславно точно след три дни. Опукахме консервите с германките, изпратихме ги по живо по здраво и с последните пари се прибрахме с нощния влак. На него му викаха „пиянския“, защото нощем пътниците нямаше какво друго да правят освен да пият във вагон ресторанта. Пихме и ние по две бири за проваленото бягство.

Изводът: Бягайте само, ако сте добре информирани.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Предизборно със Светльо Витков