Автобус 20: разказ от Здравка Евтимова

Човек не бива да се води по чужда мъдрост.

Всяка голяма любов завършва в езеро от тъга, казваше майка й, а майка й беше точна като прогнозата за времето. В очите й постоянно валеше дъжд, после падаше слана. Деа не вярваше на прогнозите, но те се сбъдваха. Тя обичаше дъждовете. Тичаше под капките, после кашляше, но Руси я беше научил:

– Дъждът е бегач, много бърз - твърдеше той. - За секунди бяга от облаците до земята. Донася ни небе.

Руси беше рошав човек. Вместо глава, нося вятър на раменете си, беше й признал той.

Двамата тичаха заедно и Деа усещаше, че ще завали. Живееха в един и същи блок – 36; тя на петия етаж, той на осмия, учеха в едно и също училище „Димчо Дебелянов“, той в Б клас, тя във В. Вечер Руси стърчеше пред вратата на училищния двор, рошавата му глава – гнездо на гарги. Не сядаше на пейката, просто стърчеше и когато Деа се покажеше след последния час по математика – гнездо, небе и празна пейка грейваха. Руси я грабваше и я носеше от училище „Дебелянов“ до спирката на автобус 20. Цветарката от магазинчето на ъгъла отбелязваше – „Пак двамата откачени“. Продавачката на обувки – естествена кожа, внос от Италия - подмяташе „Тра-ла-ла“! Дядото, който търгуваше с гевреци и ядки, сумтеше „луди“, но не със зъл глас. Деа и Руси не забелязваха обувките, нито гевреците и ядките. Беше им прекрасно. Още по-щастливо ставаше, ако вали – двамата се скриваха под якето на Руси и Дея се молеше дъждът да не спира пет часа.

В сряда Деа стърчеше пред училище „Дебелянов“, не сядаше на пейката, не крачеше напред-назад пред магазинчето за топли закуски. Руси имаше литература, пишеше не есета, а глупави истории и когато изхвърчаше след края на часа, я вдигаше във въздуха. След секунда хукваше към спирката на автобус 20.

На последната седалка беше август. Автобусът отиваше до Тева, най-крайния квартал на града. Докато стигнеш дотам, идваше есента. Някои хора умираха, други се раждаха. Пътниците носеха времето в мислите си, но то нямаше значение за Руси, нито за Деа. Те сядаха един до друг, но по-често, толкова често, че може да се каже винаги, Руси не я пускаше, държеше я слабовата, сгушена, негова. Говореха си най-големите глупости.

Ако мълчаха, беше още по-хубаво. Когато не приказва, човек живее в мислите на другия човек. Понякога двамата избухваха в смях по едно и също време, без да си кажат дума. Ни в клин, ни в ръкав Руси започваше да бъбри за новота история, прехвърчала през главата му. Деа му описваше най-трудната задача, която бе решила при госпожа Лачева – и колко хубаво било да види старата си учителка усмихната. Умница – радваше се Руси, по-щастлив от дъжда навън.

Съучениците й не одобряваха Деа. Математиката е противно нещо, но за нея беше пътека към радостта – защото всяка цифра имаше място и означаваше нещо. Деа харесваше госпожа Лачева и беше самотна като нея. Майка й работеше в Гърция, баща й – някъде по света. Единственият приятел, който Деа имаше, бяха трудните задачи, в които потъваше, за да не усеща липсата на хора наоколо. Математиката беше другото име на истината. Подиграваха я, но не я наричаха зубрач, защото не беше. Докато решаваше някое адски трудно уравнение, въздухът около Деа светеше. Ненормална е, казваха съучениците й, но когато се случи онова с Руси, решиха че макар и не с всичкия си, все пак има нещо човешко в нея.

Беше си купила сандвич от магазинчето срещу училището. Видя един дангалак - рошав и кокалест. Беше Руси.

- Гладен ли си? – попита Деа. Дангалакът нищо не каза. Тя му подаде закуската си, той я взе и излапа сандвича за две секунди. Забрави да й каже „благодаря“, а предложи - „Нека ти нося чантата до вас.“

В чантата беше напъхала сборници по математика, учебник по физика и пособие със задания по тригонометрия.

- Тухли – каза й Руси. – Цяла пустиня носиш в тази чанта.

- Рошав си – установи тя. – Искаш ли да те подстрижа?

- При мене не личи дали съм подстриган, или не – сконфузи се дългият. – Личи само ако се обръсна до череп.

- До черепа няма да стигнем – обеща Деа. – Аз подстригвам баба и приятелките й. Знаеш ли колко пари спестяваме така?

Без да се усети, му разказа как си купуват тулумби и колко мили са тези дърти души.

Заведе го у дома – домът им беше гарсониерата на петия етаж - сложи го на стол в коридора пред огледалото. Бащата на Деа го беше монтирал преди да замине за света и да се удави в любовта на някаква много хубава жена. После майка й каза, че умрял - горкият красив баща на Деа, който също като дъщеря си бе убеден, че единственото почтено присъствие в света са цифрите, а не хората. За жалост онази жена се оказала по-красива от цялата прелест на математиката. Майката на Деа не разказа нищо повече. Заведе дъщеря си на ресторант. Пръснаха много пари за някакво меню с телешко – за Бог да прости баща ти - спомена майка й, която също обичаше цифрите. Красотата съсипва жените, когато си отиде от лицата им, успокояваше я бабата на Диа. Математиката ги държи красиви. Онази на баща ти също ще се сбръчка. Жалко, че той се побърка по нея. Дъщеря ми е добро момиче, жена ми също, приказвал той. Но може ли да се сравняват с онази жена, която си тръгнала и го оставила на смъртта? Влюбваш се само в онзи, който довежда края при тебе. Струва ли си да приказваме повече? – питаше бабата на Деа и оставаше този въпрос да виси над главата на внучката.

Бащата на Деа загинал пред блок 36, тяхната осеметажна сграда. Майка й го намерила пред вход В и поела разноските по погребението. Този ден Деа бе на олимпиада по математика в Пловдив. После майка й замина да препродава алгебра в Гърция.

- Стой мирно – помоли Деа рошльото, който оглеждаше тесния коридор в гарсониерата – навсякъде книги, но не обикновени, каквито биха го заинтересували. Само учебници по физика, математика и пак физика и математика. – Не шавай. Това ми пречи.

Внимателно, стиснала ножицата в ръка, Деа смъкваше кичури от главата му – безкрайна коса, гъста, тъмна и заедно с нея върху пода на коридора се спусна нощта. Колкото и да подстригваше, оставаше още за подстригване.

– Ще те направя най-красивия в града – увери го Деа и наистина стана така. Разкри челото му, бяло и добро. Дори носа му се показа. Очите на дангалака, кафяви като кора на хляб, грейнаха.

- Харесваш ли се? – попита Деа.

- Да! – изригна рошльото, който вече никак не беше рошав, а красив. – Мога да ти нося чантата с пустинята от нашия блок до училище.

Още на другия ден я чакаше пред блока. Същия следобед след часовете стърчеше пред вратата на гимназия „Димчо Дебелянов“.

- Ще ти нося пустинята – каза й Руси.

И така цяла седмица, след което реши, че ще е по-добре вместо само чантата, да носи нея до спирката на автобус 20.

- Така ще те измъкна от математиката за по-дълго време.

Деа не попита защо е решил така. Беше страхотен автобус. Стар. Велик. Седяха един до друг на последната седалка и се смееха без никаква причина. Понякога мълчаха като две котки, които не могат една без друга. Не беше нужно да се държат за ръка. Това според математиката не е логично. Тя се настаняваше до рамото му, под кожата му, в ума му, друг път той сядаше върху чантата пустиня, което бе все едно, че се е настанил в любимия й учебник по физика. Но не беше същото, защото тя му казваше „Ти си задача без нито едно неизвестно. Какво ще правя с тебе?“

- Ти си разказ, от който героите бягат - каза й Руси. – Какво да правя аз с тебе? Ще те напиша отново!

Признаваше й, че в главата му ври от истории – и всяка била за Деа. Излизал вечер, за да остава в тях с нея. Да я чува по-добре. Подигравали му се, казвали му, че е отнесен. Не човек, а следобед. Заспивал с Деа в главата си. Носел се завеян и глупав след нея.

- Но ти ме подстрига и поумнях.

Деа само чакаше да порасте косата му и отново да го направи умен. След училище стигаха до последната спирка на автобус 20, две котки, сгушени една в друга. Той живееше с майка си, баща му не беше намерил красива жена, просто караше камион и не се прибираше у дома. Майката на Руси се казваше Руска. И тя беше отнесена като сина си - същата рошава коса.

- Мило момиче си - беше тя казала на Деа. – Браво, че го острига. Живееше в глупавите истории, които му разказвах. Теб думите не те преследват. Вървиш подир математиката. Тя e банкомат. Ако нямаш цифри в главата си, нямаш пари… - изведнъж жената махна с ръка. - Аз скоро ще си отида.

Деа така и не я бе попитала какво й е.

Когато майката на Руси беше готвила нещо, Деа и баба й се качваха на осмия етаж. Ако майката на Руси заминеше в командировка, го викаха у дома. Хлапакът поправяше счупените неща, замазваше, което трябваше да се замазва. Пазаруваше заедно с бабата.

- Добро момче си – казваше старата. – Много ще патиш.

- Няма да пати. Аз ще то пазя – успокояваше я Деа. - Ще го подстригвам.

Най-хубаво беше в автобус 20, докато стигнеха последната спирка в квартал Тева. Оттам се прибираха пеш до блок 36, сврени под огромното яке на Руси, прихваха в смях съвсем от нищо или мълчаха заедно. Беше още по-страхотно, ако валеше дъжд.

Тогава небето ги чакаше на последната седалка.

- Заради тебе уча по математика – призна Руси. - Но това няма значение. Ако искаш да се оженим на абитуриентския бал.

- Добре - съгласи се Деа.

Всяка голяма любов завършва в езеро от тъга, беше посторила майката на Деа. Тя обучаваше децата в Гърция по алгебра, после се премести в Шотландия. Алгебрата е една и съща навсякъде по света, но хората не са. Майка й не можа да намери друг човек толкова красив и умен, колкото бащата на Деа. Затова приказваше за онова езеро, в което се влива всичко голямо. Само числата от учебниците й не попадаха там. Жената обучаваше децата на Шотландия да ги чуват и да превеждат езика им в открития. Все пак веднъж майка й беше изтървала:

– Намери някой, който носи вятър в главата си. Ако такъв си тръгне, все едно си е отишла мишка. Ти ще си непоклатима като Питагоровата теорема. Вземи първия, който не умее да разказва врели-некипели.

Всичките съвети на майка й бяха правилни.

- Мамо, с Руси ще се оженим на абитуриентската вечер – каза Деа.

Баба й почина.

След обяд към пет Деа и старата правеха палачинки. Беше шест и четвърт, а баба й продължаваше да спи. Стана седем.

- Бабо, ставай. Направих палачинките – подкани я Деа, но старата беше затворила април след себе си. Гладна си отиде, без палачинка с шоколад.

Тогава, три месеца преди абитуриентския бал, Руси слезе на петия етаж при Деа и каза, че гарсониерата на майка й е тяхния автобус 20. В кухнята с Деа стояха прегърнати под якото му. Зад стъклата на прозореца не валеше дъжд. Учебниците по физика и математика им светеха. В четвъртък не отиваха на училище. Оставаха притиснати един в друг и всички остри ъгли в геометрията се усмихваха. Между тях имаше малко въздух, те го вдишваха заедно и друго не им трябваше.

Майката на Руси си отиде.

Баща му беше кой знае къде. Руси не искаше да ходи там. Искаше гарсониерата със сериозните заглавия на учебниците по математика, които обичаха Деа почти колкото него.

Деа отиде в Шотландия, където майка й обучаваше хлапетата на математически разум.

- Само за пет дни – обеща тя. – Искам да видя университета им.

- Пет… – прошепна Руси.

Майката на Деа беше споменала: – „Имат прекрасен факултет по математика.“

- Не – отговори й Деа.

Но „НЕ“ е по-малко от математическата безкрайност. Математическият факултет беше прекрасен. Още в самото начало Деа беше блестяща студентка. Спечели стипендия. В Шотландия нямаха автобус 20. Нямаше последна спирка. Никой не беше построил квартал Тева. Вечер телефонът й разказваше историите на Руси. Тя пазеше якето му и дъждовните капки, които носеха щастие.

Във факултета работеше човек, който крачеше спокойно сред безкрайността на числата. Но какво значение има бедната безкрайност без стар, очукан автобус? Без последна спирка. Без яке, което живееше заради дъжда.

Ако дъждът си отиде от човека, има ли смисъл друго нещо, мислеше Деа.

Тя имаше син. Здраво момче. Приличаше на човека, който познаваше безкрайността както съдържанието на собствения си портфейл. Той твърдеше, че я обича, но не знаеше нито дума от някоя странна история. Нямаше рошава коса. Деа никога не бе пожелавала да го подстриже.

Тя стана учен, разбира се.

Майка й отдавна бе продала гарсониерата.

…

- But why here, Grandma? – изхленчи едно хлапе, облечено в костюма на спайдърмен. Думите му в свободен превод означаваха - „Защо ме довлече тук, бабо?“

Какво търсеше тази елегантна жена край грозния блок? На северната стена лъщеше метална табелка – все още се виждаше числото 36, изписано с избеляла блажна боя.

Пред блока стърчеше някакъв господин. Слаб. Кожа, сухожилия. Сива коса, изригнала от черепа. Рошавият не обърна внимание на хленчещото момче.

- Руси – каза дамата.

Мършавият трепна.

Не затича като ненормален напред. Не погледна чантата й, която не беше пълна с книги.

Косата на дамата беше боядисана в мек кестеняв цвят.

Човекът пъхна ръка в джоба на якето си.

Не заваля дъжд.

Малкото момче беше престанало да хленчи.

Автобус 20 вече не минаваше през този град.

Следете новините ни в GoogleNews