Днес минах за пореден път покрай площад „П. Славейков“. Светофарът не работеше и се застоях на бордюра да изчакам нетърпеливия поток от коли. Загледах се в сградата с паметната плоча на Г. С. Раковски, прясно почистена от графити. Плочата всъщност е върху една от постройките в класически, изчистен, модернистичен стил и е творба на арх. Георги Овчаров и арх. Генко Попов. Това е хотел „КООП и Съюз на популярните банки“, построен през 1934 г. на ъгъла на улица „Г. С. Раковски“ и площад „П. Славейков“. Намирам за много любопитен и твърде интересен факта, че по проект и изпълнение фасадата на това здание е била с лакирана червена тухла, за период от няколкото месеца, след това е била преоблицована с големи каменни плочи. Всъщност това е днешният вид, който познаваме от почти 90 години.

Не знаех за тази лачена тухлена фасада, докато един ден не се заговорих с вече покойния Васил Макаринов – прочут изследовател и създател (с Теодор Караколев) на фондацията „Български архитектурен модернизъм - Bulgarian Modernist Architecture, който ми показа дигитализирана снимка от сп. „Архитект“от 1934 г. и ми разказа подробно историята с цялата промяна на фасадата след построяването, както се вижда на снимката.

Иначе тази монолитна сграда по време на моите младежки години беше хотел „Севастопол“, който имаше в подземния си етаж популярна дискотека със същото име, както и ресторант, който не съм посещавал никога. Ресторанта не съм, но един път се качих до третия етаж да погледна една стая в тази емблематична за българския архитектурен модернизъм сграда. С нея е свързан разказът ми.

Там се е намирала наетата кантора или точката за кореспонденция на световноизвестния борец Дан Колов, която е била поддържана в негово отсъствие от някакъв столичен адвокат. На този софийски адрес са пристигали ежедневно цял океан от писма с благопожелания. Писаниците са били преглеждани внимателно и филтрирани от адвоката и неговата секретарка.

Писма, стихове и други послания до кантората на Дан Колов в хотел КООП от средата на 30-те години ХХ век (личен архив)

Всички тези писма бяха открити натъпкани в един пластмасов чувал, който се търкаляше поне пет години в тъмното коридорче до мивката в един антикварен магазин. Не подозирах, че вътре залежава съкровище, докато не дойде момента да се поровя в него. Сякаш отворих кутията на Пандора, но в добрия смисъл. Докато запретвах ръкави, за да се гмурна в старите прашни хартии, антикварят отпи голяма глътка от чашата си с водка и започна да разказва откъде е събирал тези писма.

Писмата са били открити още през 80-те години. Тогава още нямало истински антикварни магазини, а само филателни дружества и малки опушени от цигарен дим клубове. Тези клубове са били посещавани от страстни събирачи на албуми с марки и от любители, занимаващи се с почти нелегално изкупуване на стари вещи, ненужни порцеланови статуетки, часовници, ордени, медали, картички и дори картини на стари и съвременни тогава живи майстори, които по-късно станали легенди. Доста апокрифно съсловие, което е родило куп талантливи оценители, колекционери, изследователи и букинисти. Или просто хора, които с природна интелигентност прецизно разбират и ценят старините.

В тези години единственият начин да получиш пари за нещо, което не разбираш, е било някой познат или приятел да те свърже с подобен човек от тази „гилдия“. Явно връзката с моя антиквар е станала точно така. Една вечер му звъннал напълно непознат човек, който го поканил да отиде на адрес, за да види какво може да откупи и кое от наследената покъщнина няма смисъл да се запази. Непознатият глас се оказал на наследник на някакъв мастит (и дълголетен за ужас на всички роднини) столичен адвокат. Преди да се пресели в другия свят, човекът живял сам в разкошно жилище на някогашната улица „Нишка“. Същата по мое време бе наричана от местните зевзеци „Nischerstrasse”, а днес покрай разчистването за метрото се е превърнала в част от булевард "Тодор Александров" и в парче от „Найчо Цанов“.

Днес, макар улица „Нишка“ да не съществува, моите спомени за нея могат да възкресят един завяхващ мебелен магазин с наредени на улицата мостри от шкафчета и бюфети, на които никой и никога не им почистваше падналия сняг през зимата и всички те бяха направо почернели и някак доживели до състояние на полуразпад. Помня и култовия обущар пияница, чиято работилница се намираше точно срещу кръчмата "Сивака“, пред чийто тротоар след работно време той се търкаляше мъртво пиян.

Наследникът на дълголетния адвокат качил моя човек в апартамента и се разбрали за мебелите и старите книги за има-няма пет минути. Бъдещият антиквар се огледал и попитал с какво друго може да бъде полезен докато е на терен. Щастливият наследник се сетил, че има ключ от прашния таван. Качили се горе и набитото око на поканения специалист по старини забелязал на пода в помещението въпросната купчина разпилени прашни писма.

Събрал ги лист по лист в същия този черен чувал, който споменах по-горе. После забравил находките между натрупаните в магазина си мебели и други товари до момента, в който не попитах „Какво е това тук?“. Почти в началото на ровенето открих един малък плакат, покана за турнир, на който Дан Колов е включен в журито, но целия визуален акцент е върху него и името му.

Покана за турнир с участието на Дан Колов като член на журито (личен архив)

Ето представителна извадка от текстовете намерени на адвокатския таван на „Нишка“, които донесени от кантората на улица „Г. С. Раковски“:

“Желая Ви всичко най-доброжелателно за новата 1936 и ще чакаме да се отбиете при нас при първа възможност, която ви се отдаде! Дано да е час по-скоро!...“

„Аз искам също тъй да сключим брак и понеже ако тъй е рекъл Онзи Отгоре на Небето може да закрепим нашта бъдища връска...“ (*текстът е запазен в автентичния му вид)

„Никога не съм вярвала, че ще напиша това признание на лист хартия преди да го кажа лично в очите Ти. Твоите очи. Но обстоятелствата днес са такива, че единственият начин да го споделя е само този с писалката и хартията….“

„Да напомня на най-големия и най-силния на балканите и на Света изобщо за нашата стара уговорка. Очаквам да преведете парите в банка Геула както говорихме по моето предишно прошение към датата от април десети….“

Това са миниатюрна част от съдържанията на писмата към Дан Колов. Имаше стихове и посвещения, както и обичайните празнични поздравления или миловидни картички с ангелчета. Намери се и едно незабравимо писмо, над чието съдържание дълго се смяхме с антикваря. Възможно е самият Дан Колов и неговият посредник-адвокат от улица „Нишка“ също да са се веселили като нас: една жена от софийско село, която освен директно предложение за женитба и обяснението от цели три страници в любов до гроб - имала и скромното намерение да му роди поне 9-10 (девет-десет!) деца.

Чувалът сякаш беше бездънен за всякакви дивотии. След кратко ровене още по-надолу му напипах още 3 писма на жени златотърсачки. По някое време се отказах да чета по-нататък.

Едрата плячка в този „риболов“ беше Дан Колов. А тези живописни излияния вероятно са започнали непосредствено след 1 април 1935 година, когато за първи път след 30 години отсъствие Колов е бил посрещнат като национален герой на родна земя.

Ще разкажа и малко от историята на този уникален човек. Истинското име на Дан е Дончо. Поради тежките финансови затруднения на семейството, още на 12 години, той заминал на гурбет в Австро-Унгария. В Будапеща, за кратко, намерил работа като градинар, но впоследствие отпътувал към САЩ, където започнал работа като хамалин по доковете, после на строежа на някаква жп линия, все тежки занаяти. Якият младеж участвал в нелегални борби сред работниците. Залаганията за такива неофициални дуели се контролирали от мафията, нашенецът побеждавал противниците си без нито една загуба.

По-късно, по време на представление в цирк „Виктория“, негови колеги едва го накарали да излезе на манежа, за да премери сили с най-добрия борец – някой си Джеф Лорънс - Циклопа. За учудване на публиката исполинът бил тръшнат на тепиха от българския борец. Така започнали да ангажират нашето момче за други подобни зрелищни схватки. В САЩ свободният стил на борба се нарича и до днес „кеч“. Така се ражда легендата на кеча Дан, който прави феноменална световна кариера като „Dan Koloff“.

Вестниците го наричали „Царя на кеча“, „Кинг Конг“ или „Балканският лъв“. Славата на бореца нараствала успоредно с банковата му сметка. Неговата хватка „самолет“, с която вдигал съперниците си за краката и ги завъртал над главата си, за да ги тръшне на ринга, се превърнала в запазена марка и собствен атрактивен почерк в борбата.

Дори известният гангстер Ал Капоне се свързал с него, за да го наеме за бодигард, но Дан Колов категорично отказал. Не искал да участва в предварително договорени борби и турнири, които се благославят от мафията. И не само това - дори скъсал договора с импресариото си и започнал сам да уговаря борбите си.

Една от знаменитите му реплики, с която отказва да приеме американско гражданство, е: „Чувствам се силен, защото съм българин“.

Бил е сантиментален и упорит човек, страхотен добряк и дарител.

Голямото му сърце го подтиквало да раздава богатството си, подпомагал е и бедстващи студенти. В историята е останало колосалното за времето си дарение от половин милион лева за закупуване на самолет за ползване от Български пощи. Построил електроцентрала в родното си село Сенник. Неизброими са добрините, които е сторил.
Интересно дали някога е отговорил на произволно писмо от тези в чувала? Вярвам, че някой ден все пак ще разберем.

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборника "Ръкавелите на стария полковник". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.