Старата липа

Николай Братоев - Крижицки 20 април 2024 в 09:30 3319 0

хавра

Снимка Личен архив

Разрушаването на еврейската хавра в центъра на града, началото на 1890 г.

Дървото беше пораснало над 20 метра на височина. От безброй години издигаше снагата си в двора между кладенеца с най-студената вода в махалата и опърпаните стени на лятната кухня. Никой не знаеше точно колко е стара тази липа. Единствено най-възрастният във фамилията, дядо Яков, спомена преди години, че със сигурност тя се е появила в двора с багажа на неговия прапрадядо Абишай. Семейната легенда твърдеше, че грижливо донесъл фиданката с покъщнината си от далечна Испания и още първия ден я засадил. Земята била отстъпена на няколкото новодошли фамилии лично от мютесарифа на града. Всъщност фамилията на онзи древен старец Абишай веднъж вече си е тръгвала точно от същото място още в началото на XIX век, когато градът Сердика започнал да запада в тази клета османска провинция и от него се изселили много от заможните еврейски търговски фамилии.

И не само те - градът е бил окончателно напуснат от дубровнишките и венецианските търговци, които били на това място преди всички останали от памтивека. Това повторно заселване на поколението на прадядо Абишай и засаждането на младата фиданка обаче е било толкова отдавна, че никой от днешните наследници в многобройното семейство на дядо на Яков даже не можеше докрай да изчисли кога горе-долу е било това преселение към Испания и завръщане. Имената се знаеха и споменаваха, но годините не. Хората от днешното поколение не знаеха нищо в период от 50 години, бегло бяха чували само за еврейската хавра, която е била разрушена някъде в края на 90-те години на XIX век.

Високият, костелив и сух като тояга дядо Яков много обичаше да стои точно под това посадено в земята от дядо му дърво. С липата бяха приятели още от деца. Дълго го галеше по кората. Правеше го дори когато биеха гръмотевици и валеше дъжд а капките се стичаха по напуканият ствол на липата и блестяха по дланите на стареца. Зимата Яков завиваше дървото с едни стари одеяла от бараката. Казваше: „За всеки случай, да съм сигурен, че да не замръзне“. Обичаше дървото както дете обича любимата си играчка. Понякога, много тихо приведен към снагата му, му говореше нещо и се усмихваше. Прегръщаше го, ломотеше нещо, но видеше ли някой приближаващ се човек от фамилията или дете от двора, веднага млъкваше и преглъщаше усмивката си. Сякаш старателно криеше никой да не разбере съкровените разговори между него и дървото.

Когато сенките на хората се отдалечаха той се оглеждаше във всички посоки и чак когато се увереше, че няма останал смутител продължаваше да разказва житието-битието си на липата, тоест на прапрадядо си Абишай и неговата отдавна споминала се челяд. Нареждаше тихичко как всичкото му поколение днес е добре и никак не бива да се безпокои. Че старата бакалия върви що-годе. Но синовете му ще трябва да вдигнат малко цените на колбасите, които правеха в малката тясна фабричка на улица „Цар Симеон“, защото месото на доставчиците от софийските села е доста поскъпнало заради дефицита.

Разказваше за всички несгоди и лишения на синовете си Исак и Доран, превърнали се с времето от едри в банкрутирали търговци, а след след като бяха наследили старата овехтяла бакалия, барабар с дълговете на сиромашките ѝ клиенти, малко си стъпиха на краката. Дръпваше на дървото една дълга реч не само за всичко това, ами и за другото, което е прочел във вестниците - за войната в Европа, за машините на Райха, за студа в окопите в Русия.

Понякога още от сутринта дядо Яков мълчеше като пън и не отговаряше на нито един въпрос на свадливата си жена. На липата също не отронваше и дума. Само сядаше на едно трикрако скърцащо столче до нея и сърбаше шумно от кафето, приготвено от вечно сърдитата баба Сара. След като видеше дъното на чашата я оставаше на столчето, и подпирайки се на кривия си бастун, отиваше бавно до скърцащата порта. Отваряше я и излизаше на улицата да се разходи из махалата. Надзърташе в рибарските дюкяни, където миришеше денонощно на изкормена риба. Навсякъде по пода блестяха люспи от морски и речни обитатели. После влизаше само да надникне в хлебарницата, където от пещта постоянно вадеха топъл хляб, но бързо изскачаше оттам, защото винаги беше твърде горещо. Кимваше и на шивачите от ателието на Мешалом, където като млад си шиеше всички костюми, после и на крояча Меворах, който майстореше най-фините ризи от вносен плат. Нямаше по-хубави ризи в целия град от неговите.

Поглед към Халите през 30-те години, зад този ъгъл са шивашкото ателие на Мешалом и крояча Меворах. Снимка: Личен архив

Подминаваше мълчаливо и сладкарницата на Бокай, където като млади влюбени с жена му Сара редовно хапваха торта. Един път по невнимание тя лапна парче сладкиш, върху който бе кацнала оса, която пък в уплахата си я ужили отстрани до ухото, а устата ѝ веднага се поду и стана като на шаран. От тоя момент спряха да посещават Бокай, сякаш той им беше виновен за тоя дребен инцидент.

Дядо Яков не стигаше много далеч из квартала – краката му трепереха, вече хич не го държаха. След около час тътрене, той бавно се връщаше по същия маршрут и стигаше с последни сили до столчето под липата. Сядаше на него и започваше да чисти с края на бастуна си полепналите рибени люспи от обувките си. Що се отнася до липата - когато той излизаше извън двора за своя едночасов поход из околните улици, дървото сякаш гледаше учудено подире му и се питаше какви ли са новините от вчера вечерта и днес, които Яков му спести? Но понеже не можеше и дума да изрече, нито пък да проговори като човек - то само люлееше клоните си шумно подир стареца. А когато изморените крака връщаха Яков в градината, дървото така зашумяваше с листата си, тръскаше ги и въртеше - все едно куче плези езика си, докато се радва на стопанина си когато се прибира. А те - листата в тоя момент ставаха едни такива лъскави, лъскави. Когато Яков се настаняваше на табуретката и опъваше напред кльощавите си крака, липата окончателно се успокояваше и настройваше сянката си да му пази завет от слънцето. После бавно надвесваше още по-надолу спокойните си клони и позволяваше на стареца да ги докосва с костеливите си ръце. Той ги галеше. Като малка награда липата оставяше по пръстите му аромата на всичките парфюми от Вселената.

Тази пролет беше доста ветровито. Една ранна сутрин дядо Яков седна нетърпеливо да си приказва с липата, облечен само по риза. Бързаше да ѝ съобщи, че този ден ще дойдат да ги изселват някъде към Врачанския балкан. Разказа всичко на дървото, прегърна го и докато се прощаваше настина. Много настина. Още по обед вдигна висока температура. През нощта не успя да я пребори и тялото му изведнъж се предаде. Дали пък не беше от отчаянието, че ще трябва да си събере куфара и да се раздели с досегашния си живот или от вятъра – никой не разбра. Старецът се спомина на разсъмване, но преди да удари сетният му час, успя да каже през напуканите си устни на събралата се около него фамилия непременно да го погребат под старото дърво. Това беше единственото. Друго не искаше.

Липата сякаш и тя някак разбра за смъртта на стареца – въпреки силния пролетен вятър стоеше опъната в цял ръст, унила и с огънати, неподвижни клони. Почти година дървото приличаше на човек потънал в скръб по загубата на най-добрия си приятел. Беше самотно, защото нямаше и никой от фамилията на Яков – всички бяха изселени в провинцията. По-младите чукаха камъни и работеха в пътното строителство нейде из страната, по-старите белеха планини от картофи за полевите военни кухни. Задавеното от мъка по стареца самотно дърво вече не шумеше с листата си. Те пък бяха посивели от някакъв лепкав мъх и с времето бяха изгубили лъскавината си. Не се обръщаха от повеите на вятъра и като че изобщо клоните със стъблото линееха, тялото отпадаше и бе изгубило жизнените си сили досущ като много болен човек.

След втората зима, в началото на пролетта, дървото усети тялото на Яков, което бе положено в корените, както бе последното желание на умиращия. Чак тогава липата малко се окопити, живна и разплете клоните около тялото си. Те щръкнаха, а сърцевидните листа възвърнаха лъскавината си. Липата люлееше богато натежалите си от листа клони, а те шумяха на вятъра. Изглеждаше, че ако дървото има гърло ще го отвори и изкрещи, че така му се живее, че чак му се реве. Пчелите кръжаха настървено около дървото и лакомо трупаха в търбусите си сладкия прах на липата. Сетне той наистина ставаше на разкошен мед. Божурите в градината на баба Сара по някакво чудо разцъфтяваха и всички минаващи по улицата съседи се спираха да ги гледат и завиждаха. Непознатите, преминаващи из махалата минувачи, също цъкаха с език. В двуметров кръг около липата растеше и малка плантация от момина сълза, която ухаеше чак до оградата. Малките красиви камбанки на това цвете, в определен час от деня за няколко минути, хващаха слънчевите лъчи и ги отразяваха. Блестяха досущ като рибените люспи, които падаха там, когато старецът ги чистеше от обувките си след посещенията в рибарските дюкяни. Впрочем кривата табуретка на дядо Яков, на която той присядаше да разговаря интимно с липата, още си стоеше на мястото. Наоколо из тревата се бяха появили и кокичета, които се сливаха с момината сълза. Имаше и маргаритки, които….

Тази на пръв поглед вечна идилия свърши в последният ден на март 1944 година. Над града надвиснаха тъмните сенки на ескадрилите, които изпразниха търбусите си от огромните бомби. Повечето попаднаха в центъра на града и изтриха цели улици от картата. Една от тези бомби изтрещя близо до затворената бакалия на Яковите синове, но не ѝ нанесе никакви вреди освен изпочупените прозорци. Друга обаче попадна директно върху празната фамилна къща на дядо Яков и от нея не остана почти нищо. Едро парче от шрапнел отскочи от камъните в мазата и се удари в липата като изкърти половината ѝ тяло. То рухна върху част от момината сълза и кокичетата и ги премаза. Това изглежда бе краят на цяла една епоха – тази от дядо Абишай до дядо Яков. Ужасът от разрушенията бе не само в еврейската махала, а и навсякъде наоколо. Имаше много загинали столичани, а тези хора, които се бяха укрили в по-дълбоките мази на сградите, още на другата сутрин събраха кой каквото може и се понесоха да се спасяват към изходите от бомбардирания град.

Същата тази сутрин, по улицата преминаваха много каручки. Една от тях беше по-натоварена от другите, теглена от един художник. Той спря возилото си, за да си отдъхне малко, и забеляза поразената липа. Сетне премина през разградената ограда към двора и едва-едва успя да примъкне едно едро парче от ствола на разчупеното на две дърво. Липата е страхотна за дялкане и за рисуване по нея. Реши, че ако го нареже ще може да го приспособи за телата поне на две икони, които бе замислил да изрисува отново, защото предишните образи изгоряха при последната бомбардировка заедно с ателието му. Каручката прие парчето липа и отново потегли по пътя си, теглена от иконописеца. Той пъплеше с товара си и чак когато стигна до Княжево изведнъж се разколеба. Спря, избърса потта и реши да не продължава нататък, а да се върне и потърси дом сред изоставените от столичани къщи. За какво му бе да бяга, ето – зимата бе свършила и все някак щеше да изкара, а идваше и дългото лято.

Художникът се настани в слугинския апартамент на един свой приятел. Това бе партерът в една почти празна къща на улица „Раковски“. Гладуваше цяло лято, но обикаляйки из махалата, все се намираше по нещо за ядене. Имаше и добри хора – единствените останали невредими продавачи от рибарските магазини му даваха парчета риба, която бе негодна за търговия, но пък чудесна да се свари за чорба. Имаше купонна система, но храната не стигаше за никого. От хлебарницата, където вадеха по една фурна хляб на ден заради недостига на брашно, му заделяха настрана по някое парче черен хляб. Наричаше тези дни „хлебни“, защото друго за ядене нямаше. Водата за пиене и миене можеше да се наточи от минералните чешми, които Общината успя да приспособи за завърналите се в града хора, защото централният водопровод беше поразен и надупчен от бомби. Сладкарницата на Бокай отдавна бе дръпнала кепенците – захар и масло нямаше от началото на войната, а собствениците ѝ се бяха затрили незнайно къде.

Към края на лятото от ръцете на иконописеца и кората на старата липа на дядо Яков се родиха две чудесни икони: едната - точно копие на „Св. Богородица достойна есть“ а втората на „Св. Богородица Йерусалимска“, които художника по-късно подари на една от софийските черкви в центъра на града. Когато ги занесе в канцеларията, свещеникът дълго ги разглеждаше дали са рисувани по църковния канон. Не откри нищо и ги вписа в регистъра за даренията. Преди да ги прибере за освещаване попът, ги погледна и от задната страна. Там като че ли имаше нарисувано лице на човек. „Не съм рисувал или скицирал никого“ – отговори иконописецът. - „Може би са игра на светлосенки от дървото“ – помисли си свещеникът.

И двамата не знаеха, че сенките бяха копие на лицето на дядо Яков, защото никой от тях не го беше виждал приживе. Липата сякаш беше изсмукала образа на приятеля си, погребан в корените ѝ, и го бе предала на собственото си дървесно тяло. Беше се сляла със себе си, а сега го излъчваше на гърба на иконата.

След двете икони от липата остана и материал за един миниатюрен образ, на който бе изрисуван „Св. Николай Мирликийски“. Това беше любимият светец на художника, който не се реши да предаде образа в някоя черква ами остави тази малка джобна икона за себе си. На обратната страна също имаше някакви светлосенки. Ако човек се загледаше внимателно щеше да види, че и те са контури на лицето на стария дядо Яков. А може би пък са на неговия прадядо Абишай? Кой знае?

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник" и "Стъпки...". Книгата може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59 или да я поръчате онлайн тук.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови
X

Предизборно със Светльо Витков