Странно - разказ от Здравка Евтимова

Случи се на връщане от Черноморието.

Нора имаше чувството, че е паднала от небето – но не беше паднала. Пътуваше с нощния влак от Варна за София –куфари, колички, чанти, торби. Жега. Където можеше да седнат двама, седяха петима – може би защото мъжът до нея беше колкото петима мъже, а двата негови куфара над главата й бяха побрали цялата вселена. Мъжът хъркаше. Още двама господа, не така исполински, дишаха шумно, но дискретно. Четири жени пиеха вишньовка и играеха на карти под светлината на мобилни телефони.

Неочаквано най-ситният измежду господата скочи да отвори прозореца, но прозорецът отказа да се подчини. Якият индивид до мен се надигна, прозя се, удари стъклото с юмрук, после с пета, рамката осъзна какво се очаква от нея и прозорецът падна от само себе си. За минути стана хубаво течение, но четирите жени едновременно захвърлиха картите, Нора не знаеше правилата на играта, но чуваше „ без коз“, „ Спатии ли?“ и си внуши, че е бридж белот. Жените заявиха, че им духа. И четирите скочиха да затварят прозореца. Стъклото бе заяло необратимо. Механизмът му очевидно се бе скапал в дълбочина.

Вместо прозорецът да се оправи, изведнъж електричеството в купето - втора класа БДЖ - грейна ослепително, след като цял час не беше гъкнало да свети. Мъжете се разсъниха и изразиха чувствата си с фрази, които в случай, че бъдат записани, авторът щеше да бъде обявен за закоравял престъпник. Мъжете не се впечатлиха от течението, наместиха се удобно на седалките и отново се унесоха в сън. Исполинът до мен също. Слушалките ми бяха безсилни да заглушат експлозиите, изсипващи се от гърлото му.

- Този ще ни убие – обяви едната от дамите.

Електричеството, което преди минута бе мълчало като камък, светеше с изумителен инат. Не можех да заспя.

- Глътни малко вишньовка – поканиха ме бриджьорките. Исполинът се задушаваше в собствените си изригвания от хрипове.

- Господине, моля ви – казах аз.

- Какво му се молиш на тоя кретен – намеси се най- симпатичната бриджьорка. Ритна го в глезените, а на мене подаде бутилката. – Удари едно гърло, домашна е.

Ударих две гърла и нито хъркането, нито бриджът, нито електричеството не успяха да ме задържат с отворени клепачи. Последното, което дочух, беше:

- И тая не е в ред. Въздържателка!

Така че на гара Червен бряг светът, главата и краката ми се усукаха на кълбо. След БДЖ не бях на себе си. Трябваше да сляза на Червен бряг, за да срещна своята сродна душа. Момчето, което бе написало стихотворение за мен, докато закусвах на Централна гара София преди да поема към Черно море. Казах на човека, че е написал дълбока поезия. Той се съгласи.

- Много си проницателна – отбеляза създателят на творбата. В нея се говореше за смърт и други екзистенциални категории. Аз умирах от глад и категориите не проникваха в главата ми. „Не съм богата“, предупредих поета. Това се случи на отиване към Варна. Бях чувала, че творците са гениални, бедни, бунтовно настроени срещу правителството и умират в нищета. Вероятно това, последното, щеше да бъде общото помежду ни.

- Имам финанси за две гроздови – намекна многозначително поетът, но когато разбра, че не пия, си призна – отдавна търсел дама с отвращение към алкохола. - Ти си моята сродна душа – заяви.

Човек съжалява поетите и им дава подаяния, но аз нямах подаяния за даване, поради което помолих:

- Подари ми още малко поезия – помолих. – Един-два реда, моля - защото подозирах, че стихотворенията ще ме настроят приспивно за дългото пътуване. Той като се разля, като се разгърна - поема, още една поема плюс четири обикновени стихотворения – зашемети ме. Освен това извади от раницата си луканка, която сподавяла самотата му. Аз съм съвестно момиче, помогнах да сподави самотата, изядох колкото можах.

- Ти си тая, която търся – заключи поетът. Поле ме подхвана – имам ли жилище в София, притежавам ли земя на село и като чу, че следвам мениджмънт на хранително-вкусовата промишленост, възкликна: „Значи можеш да готвиш!“ Имам ли банкова сметка. Учудих се, че поет разпитва така задълбочено. Той обясни, че в живота бил специалист по инсталиране на климатици, а по сърце поет. И му трябвало жена с хранително - вкусова промишленост. Така се оказах сродна душа на човека.

Тъмнокос, с къси панталони над коляното, тъмносиня фланелка, черни чорапи. Висок с педя над главата ми. Обръснат.

Мисията ми беше хем да дишам морски въздух, хем да обера вишните на маминото място край Каварна и да направя компот. Бях мършава мишка, но това е положително качество при бране на вишни. Прескачах до морето да плувам – този спорт е любов номер едно в живота ми. Научила съм се да плувам преди да се науча да дишам, казваше мама, милата, светло й небе. Тя също плуваше, плувахме заедно, преди да замине за Италия.

Каза:

- Мисли за мене като за умрял човек, макар че съм жива и те обичам – заради плуването те обичам, а онази торба – имаше предвид баща ми – той не може да плува, как да живея с него.

- Не живей с него, плувай с мене –молех я аз, защото много се разбихме, беше страхотна майка. Дори като отиде да умира в Италия, ми се обаждаше по телефона – тогава бяха най-прекрасни мои секунди.

- Учи икономика, за да мислиш постоянно за пари. Щом мислиш за пари, парите тичат в портмонето ти.

Бях упорита като взрив, та икономика на хранително-вкусовата промишленост ли ще ме възпре да мисля за пари? Баща ми, горкият, твърдеше - огладнявам, но не за пари и не за хляб огладнявам. Гладен съм за добро - и все с празен стомах крачеше. Аз също огладнявах за добро. Поетът затова ми стана любим.

Разбрахме се да го срещна на връщане пред гарата на Червен бряг. Там живеел неговият баща, също поет, който правел червено и бяло вино, както и ракия от дюли. С това бил прочут в цяла Централна България. Хубаво, но заподозрях, че любимият ми не е чак дотам творец - творецът не пита каква е месечната ти залата и дали земята край Каварна е на твое име.

С тези разсъждения се смъкнах от влака. Главата ми се въртеше. Хъркането на гигантския господин, бридж партията на дамите. Куфарът ми тежеше, дръжката му беше строшена и едва го влачех. Още по-зле – пред мен лъсна стълбище със сто стъпала. Добре поне, че той, сродната ми душа, чакаше пред главния вход на гарата.

Черна коса, тъмносиня риза, черни чорапи, черни маратонки. Моят човек. За мис се попитах – как се казваше този поет – Денислав? Ярослав? Струваше ми се неловко да питам за името му, но съм преживявала и по-неловки ситуации. Бях се сложила в дънките на мама, а тя е с 12 кг по-великолепна от мене. Носех се като мъгла. Вярно, модата настояваше за широки крачоли, но тук не само крачолите, панталонът беше широк. В него можеше да влезе жираф. Един човек – подчертано пиян пред нон-стопа на гарата извика подире ми: - „Ей, ела да ти купя сладолед“. Приближи ме и повтори мъглявата си теза относно закупуване на сладолед от затворения магазин.

Все на такива попадам. Същевременно човекът с тъмносинята риза чакаше на гарата. Сродната ми душа. Поетът. Едва довлякох куфара си при него.

- Здравей – казах, задавайки си въпроса дали да го целуна, или да изчакам малко.

- Здрасти – отвърна той. Изрече го без ентусиазъм, но и моят ентусиазъм бе повяхнал и се замислих дали това не беше краят на любовта ни.

Не, все още не.

- Искаш ли кафе? – попита поетът.

-Да.

По-добре да беше предложил вишньовка. Пихме кафе и мълчахме – добре, това ли е подходящото начало?

- Какво? – каза той по едно време.

- Какво? – отговорих аз. Имах желание да се застрелям. Не можех да си припомня името му. Ярослав? Янислав?

- Извинявай, не мога да си спомня как се казваш.

- Светослав – каза той. – А ти?

Ето, че и той ме бе забравил – а ми беше дал луканката си от село.

- Яна.

- Добре – реагира той. Не знам какво толкова му беше добрето. Мислех да побягна – вече успяла да навия крачолите на дънките. Нямаше да се стоваря на асфалта с носа напред. Исках да си тръгна. Човекът каза:

- Да вървим.

- Къде? – попитах.

- Ми на село.

Докато се клатушкахме в маршрутката – здраво претъпкана- той ми сподели, имал няколко поръчки в района на Плевен. Беше ми на езика да попитам написал ли е нова поема и попитах:

- Написа ли нещо? – той ме погледна особено и още по-особено очите му избягаха от моите.

- Не съм – каза.

- Ами добре.

Щеше ми се бриджьорките от влака да са до мен. Имах нужда да ударя едно гърло от бутилката им.

Къщата му на село беше едноетажна. Разцъфнали рози, леха малини и две ябълкови дървета отпред. Тревата беше окосена.

-Тука е хубаво – възкликнах искрено аз. Никой наоколо не хъркаше. Бях живяла в студио в София на партера – помещението бе предназначено за салонче за маникюр и педикюр. Мама понякога ми пращаше пари, аз работех в пекарна и това помагаше да бутам напред следването си. На езика ми беше да попитам дали е инсталирал още няколко климатици и казах:

- Инсталира ли климатици?

- Да - каза той и ми посочи един лъскав паралелепипед, забит в стената.

- Как си? – изтърси поетът.

- Горе-долу– разказах му как мама замина в Италия и как ми обясни да я мисля за умряла – макар че се надяваше да намери италианец, за когото да се омъжи и после да изтегли мен в Бари. Засега не бе успяла да се омъжи, но бе намерила италианец – дядко на 73 години, доста запазен. Попитах поета дали хърка. Той каза, че не е съвсем сигурен.

Разказах му за бриджьорките в купето, за гиганта с вулкан в устата. Обясних, че имам да вземам още два изпита. Че мога да купя сирене за обяд – за мене и за него, но той ще трябва да купи яйца. Не се наложи. Хладилникът му беше пълен.

- Не мога да готвя, но ти си поет и ще ме разбереш.

- Какво? – изтърси той.

Сготвих нещо средно между яхния, супа и пържено. Направи ми прекрасно впечатление, че поетът излапа всичко до троха и каза:

- Ще ти направя кафе.

- Кафето ти е страхотно - казах честно аз. Майка му живеела в друго село - Извор, пенсионерка, нямал нито братя, нито сестри. Баща му, светло му небе, бил майстор каменоделец. Той, демек, поетът, разбирал от камъни, но учел промишлено строителство. Да, прекъснал преди година и половина, но ще се върне в следването. Все някога.

Това беше ново двайсет. Къде оставаха климатиците, които инсталира?

- Ще се върнеш в университета. Ще завърших – успокоих го аз. Честно - човекът ми изглеждаше тъжен.

- Лятото работя по строежи – вметна той.

Още едно двайсет. Сега бил в района на Червен благ, възстановявал стари къщи. Надявал се някой немски пенсионер да прояви интерес. Районът бил много здравословен и тих, земята плодородна, но немците не търсили плодородие, а асфалтов път, за да си карат колелетата.

- Ще ги заинтересоваш – казах.

Реших да си тръгвам и тъкмо си тръгвах, когато той каза „Защо не останеш“ и аз си казах – „Защо пък да не остана?“ - и останах.

Изчистих кухнята, която си бе чиста, подредих мазето – с изрядно подредени буркани, кашони, инструменти. Банята блестеше от чистота.

Светослав отиде да ремонтира някаква къща. Аз останах да уча. Даже отворих хладилника. Бях набрала кураж, че поетът ще огладнее, а гладът е най-добрият готвач. Сготвих бъркоч – нито печено, нито варено; подозирах, че и куче няма да помирише моя кулинарен крах, но поетът омете всичко. Следователно не беше примадона. Колко климатици е инсталирал?

- Колко климатици инсталира? – попитах.

Поетът се задави, не отговори. Сигурно бе още гладен.

- Искаш ли пържени яйца?

Изненадах се, че ги изяде – като изпържех яйца, мама не хапваше, защото ги прегарях, често парчета от черупката се забиваха между зъбите й.

- Страхотно! – каза той.

За пръв път някой ми казваше, че готвя страхотно. То било хубаво.

Любовта се случи след няколко дни.

Трябваше да уча за изпит. Светослав ходеше да поправя къщи. Връщаше се разглобен от умора. Похъркваше леко. Това не одобрявах. Тръпки ме побиваха при спомена за исполина от влака. Не знам дали след ремонта на някакъв сайвант или бунгало Светослав спря пред прага, обърна се и каза:

- Яне. Казвам ти. Ти си добро момиче.

Не знаех, че било толкова хубаво.

Но беше.

- Янке.

- Какво? - казах аз.

- Знаеш ли…

- Какво?

- Ами… Мама живее в Извор на четиристотин километра оттука.

- Четиристотин ли?

Светослав не потвърди. Вместо това се отклони:

- Мисля, че …. Не. Сигурен съм – и спря. Тъкмо щях да го питам какво е сигурен, когато изтърси:

- Мама отдавна иска да си намеря момиче – хубава работа, ухапах си езика аз. Значи и ти си мамино синче. – И аз исках – добави Светослав.

Не го бях питала дали е написал нова поезия.

- Написа ли нова поезия? – попитах.

То ме изгледа странно. Явно нямаше нищо ново.

- Намерих тебе – каза той. Млъкна.

Този човек може и да не стане строителен инженер, казах си. Нищо. Не знаех, че било толкова хубаво.

- Какво ще кажеш, Яне?

Преди да кажа каквото и да било, телефонът ми се обади - знак, че съм получила съобщение.

- Чакай да прочета съобщението и ще ти кажа – обърнах се към Светослав.

Съобщението гласеше:

Ти си недостойна за мен. Аз съм поет и не желая обвързване със жена, незавършила дори тъп мениджмънт на хранително-вкусовата промишленост. Не си както духовно, така и финансово перспективна. Преустановявам всякакви отношения с тебе. Не ме търси. Не желая общуване с теб. ВЕНИСЛАВ ВЕНЕВ, ПОЕТ.

Какво?

Спрях да дишам.

Погледнах човека, който току що бе изял пържените яйца с парченца черупки в тях. Светослав!

И пак спрях да дишам.

Следете новините ни в :