Разказът на 6 жени, жертви на руснаците. Говори Алиса Коваленко, автор на филма 'Следи'

Украинската режисьорка Алиса Коваленко представи в София документалния филм „Следи“ (Traces) – разказ за шест украински жени, преживели сексуално насилие, плен и изтезания по време на руската агресия срещу Украйна. След прожекцията в кино „Одеон“ в рамките на Sofia DocuMENTAL Алекс Димов от канала "3 март 1918" разговаря с нея за войната, травмата, мълчанието, руските военни престъпления и необходимостта свидетелствата на оцелелите да бъдат чути.

„Следи“, сърежисиран от Алиса Коваленко и Марися Никитюк, проследява историите на шест жени, преживели едни от най-тежките форми на насилие, свързани с войната. Филмът обаче не ги показва единствено като жертви. В центъра му стоят животът след преживяното, възстановяването на доверието, взаимната подкрепа и борбата за справедливост.

Една от основните фигури във филма е Ирина Довхан – украинска правозащитничка, чиято история се превърна още през 2014 г. в символ на насилието в окупирания Донбас.

Преди войната Довхан води обикновен живот в Донецка област. След началото на руската агресия тя започва да подпомага украинските военнослужещи. През август 2014 г. е отвлечена от проруски формирования, държана в плен и подлагана на унижения и насилие.

По-късно е изведена на улицата в Донецк и привързана към стълб със знак, който я представя като украински шпионин. Докато стои вързана, минувачи я обиждат, унижават и удрят.

Снимката на Довхан, направена от фотографа Маурисио Лима и публикувана от The New York Times, обикаля света. По-късно тя разказва, че международната публичност около кадъра вероятно е помогнала за спасяването на живота ѝ.

Днес Довхан работи с други жени, преживели плен, изтезания и сексуално насилие по време на войната. Тя е сред активните лица на SEMA Ukraine – общност, която обединява оцелели и се стреми да им даде пространство, в което да говорят за преживяното и да търсят справедливост.

Именно тази промяна – от човек, преживял насилие, до човек, който помага на други оцелели – е един от основните пластове на „Следи“.

Темата има и дълбоко личен смисъл за Алиса Коваленко.

В началото на войната в Донбас през 2014 г. самата тя попада в плен, докато документира случващото се. След освобождаването си дълго време не говори публично за преживяното. По-късно започва да разказва за травмата и за трудността човек да намери език, с който да опише подобно насилие.

През 2019 г. Ирина Довхан я кани на среща на жени, преживели плен и сексуално насилие. Там Коваленко се среща с хора с различни професии, възраст и житейски истории, но с общо преживяване – насилието, причинено от войната.

Постепенно се оформя и идеята за филм, който да покаже не само самото престъпление, но и живота след него.

След началото на пълномащабната руска инвазия през февруари 2022 г. темата придобива още по-голяма тежест. С освобождаването на окупирани украински територии започват да се появяват нови свидетелства за изтезания, сексуално насилие и други престъпления срещу цивилни.

В разговора с Алиса Коваленко я попитах и за мащаба на тези престъпления отвъд историите, които виждаме във филма. Поисках конкретни данни от украинската прокуратура за документираните случаи на сексуално насилие, свързано с войната, както и информация доколко украинските институции успяват да установят самоличността на конкретните извършители.

Въпросът за идентификацията е особено важен. Затова попитах Коваленко и дали Украйна получава международна помощ при издирването и идентифицирането на руски военнослужещи и командири, заподозрени във военни престъпления. Разследването на подобни престъпления не приключва с документирането на свидетелството на жертвата. Необходимо е да се установят конкретният извършител, военното подразделение, командната структура и, когато има основания за това, отговорността нагоре по веригата на командване.

По официални данни, разпространени през 2026 г., украинската прокуратура е регистрирала стотици случаи на сексуално насилие, свързано с конфликта, като самите украински институции многократно предупреждават, че действителният мащаб вероятно е значително по-голям. Причините са очевидни – част от пострадалите все още се намират в окупираните територии, други се страхуват да говорят, а при подобни престъпления травмата и стигмата често водят до години мълчание.

Украинските разследващи органи работят и с международни партньори. В разследването и документирането на престъпленията участват структури и експерти от Европейския съюз, ООН, Международния наказателен съд и отделни държави. Международното сътрудничество включва обмен на доказателства и експертиза, обучение на прокурори и следователи, както и подпомагане на работата по установяване на конкретни военни части, командири и заподозрени извършители.

Именно тук документалното кино и наказателното правосъдие се срещат по особен начин. Едното съхранява човешката история и гласа на преживелия престъплението, а другото трябва да превърне фактите и доказателствата в индивидуална наказателна отговорност.

Така „Следи“ се превръща не само във филм за събитията от 2014 г., а и в документ за война, която продължава.

Самото заглавие насочва към различните измерения на травмата. Войната оставя видими следи – разрушени сгради, изгорени домове, кратери и цели опустошени населени места. Но съществуват и следи, които остават вътре в човека и често са невидими за околните.

Филмът избягва сензационния подход. Насилието не е превърнато в зрелище, а фокусът остава върху жените и върху начина, по който те продължават живота си след преживяното.

Това е и една от най-силните страни на „Следи“. Героините не са просто свидетели по дело или статистика от войната. Те са хора със собствен характер, семейство, страхове, отношения и планове за бъдещето.

Филмът поставя и трудни въпроси – как се живее след подобна травма, как човек започва отново да се доверява на другите, как говори за преживяното и доколко обществото е готово да чуе тези истории, без да стигматизира оцелелите.

„Следи“ има международен фестивален път и привлече внимание именно с начина, по който представя една от най-тежките, но често оставащи извън ежедневните новинарски заглавия страни на войната.

Прожекцията в София даде възможност на българската публика да види войната през личните истории на хора, които са я преживели не просто като военен конфликт, а като пряко посегателство върху телата, достойнството и живота им.

Историите на Ирина Довхан и останалите героини във филма показват и нещо друго – че свидетелстването е част от борбата за справедливост.

А „Следи“ превръща тези свидетелства в документ, който остава отвъд новинарския цикъл и отвъд статистиката на войната.