О! - разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова Последна промяна на 01 ноември 2020 в 08:30 9182 1

Снимка Сергей Антонов / OFFNews

На Кева Апостолова 

След две седмици Андрей щеше да навърши четири години - през ноември, месецът тъкач на килими. В торбата му има само мъгли, а мъглата е най-топлото легло за уморените листа по дърветата. Приспани в спомените си за пролетта, те се отпускат върху тревата в парка, ноември запретва ръкави и тъче. Андрей въобще не обичаше килимите от листа, не обичаше ноември, защото този студен месец му донасяше рождения ден. Той беше яко момче - втора група, детска градина „Миньорче“ - облечено винаги в грейнали от чистота фланела и син панталон. Стърчеше, по-висок от всички в групата, все още не можеше да приказва, но имаше далеч по-голяма сила от останалите хлапета.


Понякога, без видима причина, вдигаше юмрук, прицелваше се в окото на някое дете и нанасяше точен, кос удар. Дребното започваше да пищи, госпожа Димчева изтичваше, тънка като килима на пода към хлапето, другите от групата ги заобикаляха, наблюдаваха мълчаливо. Андрей, синя светкавица в искрящата си от чистота фланелка бягаше до леглото си и започваше да удря глава във възглавницата. Когато плачещото дете най-сетне се успокояваше, госпожа Димчева отиваше до креватчето на Андрей и го погалваше по главата. Леглото беше тясно и чисто, възглавницата лежеше размазана на пихтия под ударите на челото. Андрей рязко се надигаше, ловко, с бързината на изстрел, зъбите му потъваха в дланта на госпожата. Тя имаше у дома две момичета, шумни и вироглави, ръката й, лилава след белезите от зъбите на Андрей, се опитваше да подреди косата му.

- Андрей е лош! – викна едно дребно момче в самото начало на месеца, който умееше да тъче пътеки от листа. 

- Не е така – каза госпожа Димчева. – Андрей още няма приятели.

- Той мучи - продължи упорито дребосъкът.

Учителката разтри дланта си, погали момиче с лилава като лале рокля, помилва и дребното момче – щуро, като повечето хлапета във втора група на детска градина „Миньорче“ - замисли се и започна нещо съвсем друго:

- Деца, помните ли онази приказка, която леля Кева, писателката, измисли за вас?

- Да, да! – подскочиха децата.

В приказката на леля Кева детето не казваше: - „Обичам те“, защото е дълго и трудно. Освен това хлапетата от втора група отдавна знаеха, че да обичаш означава да дадеш цвете на мама за рождения й ден и да й нарисуваш картичка за Коледа.
- „О“ е буквата на обичта – беше им обяснила учителката и в този момент децата веднага потупваха ризите и рокличките си там, където е сърцето. Бяха научили, че то разбира най-много от тези неща. - Тя, обичта – бе продължила госпожа Димчева, - няма начало и край. Обичта е винаги в хората. Не е нужно да викаш силно, достатъчно е да кажеш „О“! – и човекът знае: - ти ще му помогнеш, ако е паднал на улицата и не може да се изправи, ще му подадеш ръка, ако е гладен и няма стотинки за мляко с какао. Разбирате ли?

- Разбрахме - отбеляза момичето с лилавата рокля. - Обичта е просто нещо. Всеки го може.

– Защото буквата „О“ е най-лесната буква – добави момчето, на което отскоро бяха започнали да викат „Шишарко“.

В този миг Андрей блъсна чело в рамото на госпожата. Беше силен, с гъста, кафява като килимите на ноември коса, и очи, в които живееше дъждът с неговите мъгли и облаци, достатъчно сиви да прогонят хората от улиците. Кафявата коса още веднъж се удари в рамото на госпожата, но тя помилва хлапето в чистата синя фланела. Кой знае защо този път то не опита да я ухапе. Впери очи в лицето й.

- Искаш ли да ти направя „О“? – попита госпожата тихо. Беше разбрала, макар и да бе все още нова в градина „Миньорче“, че детето се страхува от шум, разтреперва се от думи, изречени на висок глас. Андрей не й отговори.

Тогава учителката - която нямаше никакъв опит във възпитанието на такива дребосъци, все още следваше предучилищна педагогика и й оставаха два семестъра, за да завърши - разроши кестенявата коса на ноември и плавно, като че докосваше вятъра, хвана лицето на момчето в шепите си.

- О! – каза учителката, която всъщност нямаше право да се нарича учителка, защото от дипломата я отделяха два безкрайно дълги семестъра, пакостите на двете й момичета – едната първокласничка, другата от първа група в друга детска градина, „Родолюбче“, в центъра на града.

Андрей понечи да се измъкне, но изведнъж отпусна глава. Остави лицето си в пръстите на госпожата.

Другите деца, най-напред момчето, дребно като шишарка, седна до госпожата, после всичките двайсет и три хлапета се струпаха около нея.

- Направи и на мен „О“- госпожо! И на мен. И на мен!

Четири години са много сериозна възраст за всеки човек. Трябва да правиш „О!“ на всяко дете, макар че в градина „Миньорче“ не оставаше време за това. Трябваше да прочетат „Вълкът и седемте козлета“, „Трите прасенца“ и „Юнакът и златната ябълка“. Но децата не искаха златна ябълка, не искаха вълк и седем козлета, дори не си помислиха за Пепеляшка. Искаха „О!“

Ръцете на госпожа Димчева се видяха в чудо. Що за госпожа - на 28 години, откъде й разбира главата от предучилищна педагогика на нея? Тя реши да завиди приказките в следобедния сън на хлапетата. Не беше учила как да се отнася с щури деца и направи на всичките „О!“

Преди следобедния сън все пак им прочете за седемте козлета, но реши да им покаже още нещо (може би това нямаше никаква връзка с педагогиката, но го правеше с двете си дъщери у дома). Учителката, чиято блуза беше по-дебела от самата нея, имаше коса с цвят на препечен хляб – беше я боядисала, с което си навлече лавина критики от по-опитните колежки. Въпреки това тя предложи на дребните:

- Хайде сега, деца, да затворим прозорчетата – и пое край редицата детски легла, помилва всяко дете и притвори леко очите му.

- И моите прозорчета затвори - обади се момичето, което бе свалило лилавата си рокля и бе облякло лилава пижама.

- И моите! И моите!

Когато всички прозорчета бяха затворени, Андрей започна да блъска глава във възглавницата. Не позволи на учителката да го докосне, но когато тя седна до леглото му, обърна лице към нея. Очите му, в които ноември беше пристигнал отдавна, я наблюдаваха втренчено, клепачите не примигваха. Изведнъж момчето вдигна ръка. Мигновено го направи, юмрукът му беше експлозив – удари я в окото.

Госпожата се олюля. Пое дъх. Отстъпи встрани. Трябваше да изтича до тоалетната. Бързо да наплиска с вода лицето си. Дано в хладилника в кухнята има лед. Андрей скочи от леглото – пижамата му беше синя като небето, нарисувано на тавана в спалното помещение на детска градина „Миньорче“. Сграбчи крака на учителката, притисна се о него – така плътно, като че беше не момче, а лист от гланцово блокче, от което са изрязали гъба и са я залепили върху голям лист картон.

Госпожа Димчева се наведе. Момчето отпусна ръка върху косата й с цвят на препечен хляб. Раздвижи длан напред-назад – здрави кости на силно момче. Учителката инстинктивно се сви. Очакваше удар. Андрей не я удари. Зарови пръсти в косата й. Разчорли я.

Няколко дни учителката вървя след него. Андрей се блъскаше в децата. Удряше. Целеше се в лицата. Тя го възпираше, притесняваше се, че обръща малко внимание на останалите – малките кокичета и конници от втора група. Не знаеше как да постъпи. Укоряваше се, че не е учила достатъчно.

- Синът ви се държи агресивно, госпожо – обърна се един ден тя към майката. – Другите деца се страхуват от него и...

- Нищо подобно – прекъсна я майката. – У дома той е мило и добро момче. Не ми говорете повече в тази посока, разбрахте ли.

Следобед госпожа Димчева обяви: - „Ще има банички със сирене за закуска, деца. Много са хубави.“

- А за тебе ще има ли, госпожо?– попита момчето – шишарка, палаво повече от всички попчета в Черно море.

- Не – каза младата жена. – Те са за вас.

- Искам да има и за тебе - обади се момичето, което приличаше на лале в лилавата си рокля. - Ти си добро дете, госпожо.
Беше четвъртък вечер. Госпожа Димчева се страхуваше от четвъртък, най-трудния ден в нейната седмицата. В четвъртък бащата на двете й момичета си замина. Понякога става така, мислеше си госпожа Димчева. Но в крайна сметка човекът е радост. Щастието е урок, който всеки трябва да научи като урок по география.

Със сигурност този четвъртък нямаше време за урок по щастие. Майката на Андрей пристигна по-късно от обикновено. Не каза нито дума. Хвана сина си за ръка, изправи го до шкафчето и опита да му облече якето – синьо, искрящо от чистота.
- Андрей, тръгваме – каза остро тя. – Тук не е хубаво за тебе.

Момчето се измъкна от ръцете й. Свлече якето от гърба си. Втурна се към учителката, отново се превърна от дете в гъба, изрязана от лист гланцово блокче, и залепна към крака й.

- Хайде, момче – подхвана госпожа Димчева. Тя имаше тихи думи, какви ти думи – шепот, само за Андрей. - Време е да се приберете с мама у дома.

Госпожа Димчева, която трябваше да вземе най-късно след половин час своята първокласничка от училище „Иван Рилски“, се наведе. Неочаквано момчето сложи ръце – здрави като клещи - върху бузите й. Залюля се напред-назад рязко, остро, и притисна лицето на учителката между дланите си. В очите му ноември се промени. Понякога, особено когато някое дете има рожден ден, на ноемврийското небе се промъква слънце.

Пръстите на момчето се задържаха върху пламналите бузи на госпожа Димчева.

- О! – откъсна се от устните му – тежко, мъчително, страшно като свлачище камъни.

Гласът беше грапав, сняг през ноември, не глас на хлапе.

- О!

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови