Не знаеше името й - разказ от Здравка Евтимова

Йоан не знаеше името й и тя не знаеше неговото.

Видя я, помъкнала куфар, на пътя към кафе „Рицарите“ – беше висока, но не това го впечатли. Изглеждаше слаботелесна, но жилава, дива ябълка, поникнала миналата година, успяла да проходи преди да се стъмни съвсем. Имаше чувството, че вятърът мрази кафявото й палто. Блъскаше го, измъкваше косата й изпод яката. Небето се готвеше да изхвърли дъжда, за да боядиса в сиво града. Прогнозата за времето не се шегуваше – развяваше облаци, смесваше ги с острия вятър и намекваше, че подготвя буря.

Йоан изтича до крачещата ябълка. Предложи:

- Дайте на мен - и повлече напред куфара, в който момичето можеше да побере целия град. - Не съм крадец, спокойно – увери я той.

- Приличате на престъпник – подхвърли тя. Лицето й обаче не се уплаши, не се огъна, не изрази нищо, освен може би досада. Момичето отвори дамската си чанта. Йоан не разбираше от чанти, не им обръщаше внимание, в противен случай би отчел, че става дума за скъпа дизайнерска вещ. – Избутайте куфара ми до кафенето. Ще спечелите двайсет евро.

Йоан, висок, по-скоро брадясал, отколкото обръснат, в омачкано, но ново яке, закова на място. И той беше висок, проходил молив, в сърдития следобед на март. Ръката му, тънка, с изпъкнали кокали на китката, не посегна към банкнотата. За сметка на това той изостави куфара на пътя, някога гладък асфалт, сега плетеница от дупки с различна големина.

Не каза нищо, нито сричка, нито звук. Обърна се с гръб към момичето и пое в посока, противоположна на кафене „Рицарите“. 

- Петдесет евро!– извика младата жена. – Искам куфара пред кафенето.

Високият мъж в омачканото яке се обърна. Направи крачка назад.

- Аз съм Йоан – каза. Не взе банкнотата.

Небето зася първите залпове дъжд на улицата.

– Като дете си мислех, че дъждовните капки са семена – обади се мъжът. - Те поникват в земята и от тях се ражда небе. Чудех се къде ще има място за толкова много облаци.

Жената прибра парите в чантата си. Лицето й не изразяваше каквото и да било – освен може би досада. Има много красиви физиономии, които години наред подслоняват отегчение и злост под човешката кожа. И тя погрознява. Йоан обаче подозираше, макар и да не беше съвсем сигурен, че досада и хубост не могат да живеят заедно в едно и също лице.

- Някога си мислех, че всяка дъждовна капка е усмивка.

Жената заряза брадатия до куфара и затича към козирката, опъната над едно магазинче за цветя.

Крачещият молив също се активизира и повлече куфара, който скърцаше над скъпите си колела, затъвайки в ямите на асфалта.

- Вие коя сте? – попита мъжът.

Тя не отговори – да се чуди човек как такова палто, този куфар и съвършената кожа на лицето й бяха затънали тук – край невзрачното магазинче за цветя, в съседство с кафене „Рицарите“ – впрочем клиентите на заведението не бяха рицари, а работници от „Общинска чистота“ денем, и жарки любители на алкохол привечер Те не сядаха около масите, предпочитаха пейките отсреща и каквото поглъщаха бе не кафе, а каменарка – не точно сливова, обикновено менте.

Жената не отговори. Той се напрегна, брадясал човек, с изпъкнали кокали на китките – ръцете му бяха по-дълги от ръкавите, краката му – пораснали повече от крачолите на джинсите, но това не го смущаваше. Той отново попита:

- Коя сте?

- Няма да ви е интересно да научите – обяви жената.

- Добре - съгласи се омачканото яке. – За мене сте Ана.

Част от досадата напусна лицето на жената. Тя бе успяла да се скрие от пороя под козирката над магазинчето за цветя. Дъждовните капки не донесоха нито една усмивка. От тях не се родиха небеса.

- Видях ви с тази грамада – подхвана мъжът и побутна с крак куфара. – И си помислих - вашите обувки са се объркали. Защо са дошли в този смачкан квартал? Погледнах ви – зло лице. Я зарежи – рекох си. Пак ви погледнах. Не е зло лицето, объркал съм се. Дълго време ви гледах. И още гледах. Разбрах. Това е момичето, което съм търсил цял живот.

Стана тихо, ако се изключи бученето на някакъв климатик от триетажния блок до магазинчето и съскането на автомобилни гуми по разцъфналия в кратери асфалт. Дъждовните капки танцуваха, водата превърна ямите в огърлица от тъжни бисери.

- Ана – каза Йоан. - Вали върху вас.

Тя отблъсна ръката му, която се бе опитала да я притегли на завет към стената.

- Извинете – измърмори тай. – Виждам. Лицето ви се чувства по-добре с усмивка, отколкото със смръщената гримаса отпреди минута.

Младата жена, която никой не знаеше как се казва, извади банкнота от дизайнерската си чанта и каза:

- Вземете.

- Аз обичам дръвчета – подхвана човекът без никаква връзка с банкнотата. Ръкавите на якето, прекалено къси, неспособни да скрият кльощавите китки на ръцете, не посегнаха към парите. – За всяка овошка трябва век търпение. От дълго време – три години, даже повече, гледам хората. Лицата им, походката, куфарите. Знам. Вие сте моето момиче.

Пороят се ослуша и пое към другия край на улицата.

- Дъжд до слог бие - така разправяше майка ми, светло й небе - продължи Йоан. - Вие не знаете какво е слог. То е граница между две ниви. Нещо като преграда между радостта и тъгата.

Ако се съди по съвършената кожа на лицето - млади черти, меки - всеки квадратен сантиметър освен досада, излъчваше интерес - толкова слаб, че не заслужаваше тежестта на тази дума.

- Ако ми кажете да си ходя, ще си отида – каза мъжът.

- Отивайте си - реши непознатата.

- Добре, Ана – съгласи се мъжът. – Но да знаете - вие сте моето момиче. Сънувал съм, че ще намеря моето момиче през март, когато вали. Където сте вие, винаги е март и вали. От всяка капка ще израсте небе. Сланата ще избяга от лицето ви. Ще се усмихнете.

Може би жената забрави блестящата си чанта и палтото от някаква уникална материя. Всички квадратни милиметри съвършена кожа бяха станали нормално човешко лице.

- Аз присаждам дръвчета – каза човекът. – Завършил съм химия, но няма работа за химици. Кръстосвам цяла България. Наемат ме. Правя зимна резитба на овощни градини. Ще се грижа за вас. Ако трябва, ще изуча нещо модерно – изкуствен интелект, строителство. Човек намира момичето си само веднъж в живота. И тогава….

- Отивайте си – прекъсна го жената. - Не се казвам Ана.

Йоан наведе глава. Вече не приличаше на крачещ молив. Висок мъж, който бе завършил химия, но нямаше работа за химици. Човек, който обикаля България и ашладисва дървета. Само който е присаждал дива круша, знае какво злато раждат клоните на дръвчето. Само който е облагородявал вишня, е виждал как дъждът засява капките си и от тях пораства млад, щедър облак.

Мъжът забрави всичко, каквото знаеше. Бе навел глава. Въобще не погледна кафенето на рицарите, което блестеше топло с електрическите си крушки.

- Бях самотно момче, Ана – каза той. – Когато отидех някъде, хората преставаха да си говорят. Обръщаха се с гръб към мене.

Жената вдигна глава, но погледът й избяга. Знае ли човек къде потъва поглед на жена в такъв тежък дъжд. Може би престава да бъде поглед, а е пясък.

- Не изглеждате като детска учителка – измърмори човекът, който вече не приличаше дори на молив. – Мечтаех си да срещна момиче, което учи хлапета в детска градина. Тогава бях като другите. Имах приятели.

- Не съм учителка – каза жената. Понечи да изрече нещо, може би въобще не понечи. Какво да приказва повече. Но той измърмори:

- Ана.

- Не съм Ана.

- Ана – продължи Йоан. - Човек има цял живот да си тръгва отнякъде. И само една минута, за да погледа момичето, което е търсил сто години.

- Не съм Ана.

Той преви поглед под тежестта на дъжда. Закрачи нанякъде - напред, по асфалта, който бе забравил, че е път, защото беше станал баща на ями и кратери. Ръцете на човека бяха прекалено дълги или ръкавите – прекалено къси за тези негови тънки кости. Така е то в света - или си прекалено голям за него, или светът е много широк и те подхвърля на всички страни. Йоан вървеше все напред – но къде щеше да стигне? Отдавна бяха изместили автобусната спирка далече от кафене „Рицарите“. По-нататък дори пътят се страхуваше да продължи. Изведнъж свършваше пред десетина бодливи глогове.

Какво да прави човек, когато през март вали? Как какво – ще чака да се роди небе. Но небето расте бавно като дете, като свят, който се бори да оцелее.

Какво щеше да завари нощта – март месец, студен дъжд и висок човек, който върви към бодливи храсти. Оставаха още десетина дни на студ, кафе „Рицарите“ е толкова далече. Разбираш, че не си никакъв рицар, не си дори химик, защото за химици няма работа по тези места. Ако не работиш, забравяш, че на света има химия. Но не унивай, човече, толкова дървета има за облагородяване, толкова много, чет нямат.

- Още съм самотно момче, Ана – но мъжът не го каза на глас. Даже не го помисли, защото настани ли се самотата в мислите ти, поемаш за някъде. Самотата живее в думата „някъде“ без онова момиче, което дори не се казва Ана и не е учителка на хлапета.

Тогава… тогава дъждът заваля по-тихо. Защото март никога не свършва в живота на човека. Март е непредсказуем от първия до последния ден. Едно момиче, по-скоро млада жена с прекрасна дизайнерска чанта и палто, чието място не беше тук, сред ямите на стария асфалт, едно момиче, което дори не се казваше Ана, затича в дъжда.

Сигурно беше много глупаво това момиче. За кой дявол търчи към бодливите глогове, от които се страхуваше даже пороят?

Но момичето не се страхуваше. До цветарското магазинче стърчеше грамаден куфар със скъпи колелца. Красив, куфар захвърлен под студения дъжд. Момичето дотича до един човек, който не приличаше дори на молив. Най-обикновен висок човек в мокро до кости яке.

- Ей! – извика момичето.

Високият не чу.

Не се обърна назад.

- Ей!

Мъжът трепна. Препъна се. Или може би не се препъна. Удари го мълния, която умее да убива само самотни мъже.

- Аз… - каза момичето, но другите думи не се родиха. Бяха запалили устните й и изгоряха, преди да полетят.

Скъпото палто литна към мокрото синьо яке. Изправи се на пръсти това объркано кафяво палто.

Никой не целуна наболата остра брада.

- Йоане - прошепна момичето.

И нищо друго не каза.

Толкова много дъжд има в месец март. Тoлкова щедър.

За някои хора март продължава цял живот.

Следете новините ни в GoogleNews