'Скулптура и жена трябва да се гледат на живо' – Павел Койчев отговаря на Макс Фриш

Швейцарският драматург и белетрист Макс Фриш (1911-1991) има необикновена творческа съдба – през годините работи като архитект, журналист, автор на критически студии и сценарии за филми. Популярни в България са романите му "Щилер" и "Хомо Фабер", както и комедията „Дон Жуан или любовта към геометрията“.

Като част от своите „Дневници“ (1966 – 1971), Фриш публикува поредица въпроси, групирани в няколко отделни части. Всяка от тях полемизира определена тема - съхранението на човешкия род, брака, жените, надеждата, хумора, парите, приятелството, родината, собствеността и смъртта.
Павел Койчев е роден преди 80 години в София. Завършва Художествената гимназия, а след това и Художествената академия, специалност „Декоративно монументална скулптура“. Първата му самостоятелна изложба е през 1982 г. в София. Участва в проекта „Световни художници в края на хилядолетието“, Ню Йорк (1999), 54-тото Венецианско биенале (2011), има множество самостоятелни изложби. От 2008 г. негови работи са постоянно изложени в парк-галерия „Оригиналите“ в с. Осиковица, Софийско. Негови скулптури са притежание на НХГ, а също и на градските галерии в София, Добрич, Варна, Пловдив, Стара Загора, Кърджали и Плевен, както и на редица частни колекции в Германия, Дания, Швейцария, Франция, Холандия, САЩ, Белгия, Италия, Испания.

Срещам Павел Койчев в ателието му в кв. Горна Баня. Измива череши, слага ги на масата, а аз включвам диктофона.

Убеден ли сте, че Ви интересува съдбата на човечеството, след като Вие и всички хора, които обичате, вече няма да са между живите?

Сложен въпрос. Най-честният отговор е, че не ме интересува съдбата на човечеството. Или по-скоро - интересува ме дотолкова, доколкото се пресича с моята съдба. Но все пак мисля, че съм грижлив към бъдещето на света. Поне се опитвам да не го замърсявам с неща, направени от трайни материали. Представете си само колко много глупости вече са направени и оставени. Това не е нужно, това е боклук - тази прекалена многотия от предмети. Не може да има 50 вида четки за зъби и още толкова вида клечки за зъби. Това уврежда хората, отдалечава ги от смисъла на явяването им на този свят. Затова уважавам нетрайните материали. Не защото са евтини, а защото са преходни - подвластни на цикъла на раждане и умиране – като всичко в природата.

То днес така или иначе всичко е от ден до пладне. Човечеството е обладано от треската да прави все повече неща и да ги прави все по-бързо. Мигът няма значение, защото миг по-късно вече е забравен. Тази страхотна скорост обезсмисля сътвореното и преживяното. Защото човешката форма на живот, човешкото съзнание има някакви граници, в които може да възприема мащаба и скоростта. Има някакви божествени ограничения и преминаването отвъд тях не ни носи нищо. То е безполезно. Бях до Австралия и какво видях за тези 20 часа във въздуха? Облаци. Вятър и мъгла. А когато го изкрачиш едно разстояние от къщи до магазина, имаш време да се вгледаш. Аз лично усещам, че губя интерес към това море от форми, в което плуваме – от случки, от събития. Докато в древни времена нещата са се случвали по-бавно и затова са се получавали и по-стойностни.

Споменахте древността. Има ли краища и цивилизации, които Ви навеждат на мисълта, че сте по-пригоден за друга родина и друго време?

Мисля, че бих се чувствал добре в класическата античност – Елада, първия Рим - републиката. Ето сега се връщам от морето. Като легна на пясъка и разперя ръце, усещам как цялата земя ме подкрепя. А отгоре едно синьо небе и аз между тях, между небето и земята – хем съм прашинка, хем съм побрал в себе си космоса. Ето тази простота, само тя е вечна. Сложните неща няма как да са трайни. И в това е днес опасността, че прекалено усложнихме живота.

Но то пък и древността едва ли е чак толкова идилична..., защото има ли човек, значи има и свинщини.

Свинщини, казвате. Да предположим, че досега никога не сте убивали човек. На какво го отдавате?

На случайност. Ако бях участвал във война, вероятно щях да убивам. Човек няма как да е абсолютно сигурен, че при никакви обстоятелства няма да посегне на друг човек. Откъде да знаеш? Аз наскоро се замислих, че всъщност човешкият род произлиза от Каин. Ние всички сме потомци на убиец. Грехът към ближния, към мравката, към птичката е заложен в нас. Ето такава работа е човекът - мъчна. Къде сме тръгнали в космоса, когато нашият вътрешен космос е още непреброден?! Тя, безкрайността не е навън, а навътре. Там трябва да дълбаем.

Добре, да дълбаем тогава - представете си, че купите участък земя. Смятате ли, че имате моралното право да отсечете дърветата в него?

Искате да кажете да ги опраскам? Не. Дори за миг не мога да се почувствам техен собственик и да го направя. То е много специфично при мен. Случи се така, че трябваше да отида в пансион още преди да тръгна на училище, защото съм без баща. Там преживях 8 години. Ставаш с камбана, лягаш с камбана, излизаш под строй, прибираш се под строй. Нямаш лични вещи, нямаш дори твое легло. Чувстваш се като затворник и това се просмуква в костния ти мозък. Хората не си дават сметка какво означава това. Това са най-важните години, в които аз нямах бащин дом, а той е фундаментът, според мен. Той някак подсъзнателно ти създава усещането за собственост. Затова днес нищо не усещам като мое, нищо. Животът ми премина от една квартира в друга. Сякаш от един хотел в друг. Сега имам жилище, но то само по документи е собствено. Не го мисля като дом. И това всъщност е кофти история. Това не те прави по-свободен. Прави те човек без чувство за стойности и без корен. Човек, който трудно се привързва.

По какво познавате тогава, че обичате някого?

По това, че се тревожа за съдбата му. Ето, гледам моята съпруга – остаряваме, аз съм на 80, тя на 77. Виждам пред очите ми как се променя материята. И ми става някак мила, близка. Когато сексът отиде на по-заден план и престанем да му обръщаме толкова внимание, когато си на последната права, други нещица започват да са ти важни. Тогава по-лесно заобикаляш ръбовете в една връзка, и особено онзи голям подводен камък - егоизма. Всичко подличко, което вършим в ущърб на другия, всичко е от егоизъм. Целият океан от тайни, който носим в себе си – и той е натрупан от егоизъм.

Ако сегашният Ви брак може да се нарече щастлив, къде виждате причината?

В нея, в Калина. 51 години вече сме женени. Бракът ни удържа толкова време благодарение на нея. Защото аз, особено в първите години, много трудно влязох в „брачния хомот“. А тя бе различна. Изглежда жените имате някакво друго чувство за нещата. Имате търпеливостта да прецените кое е важно и кое не. Тази мъдрост, понякога изработена, понякога вродена, си е чисто женско качество. Може би защото 9 месеца трябва да чакате и да пазите живота. Което и да е женско говедо, и то познава тази грижа. И то се учи на търпение.

Кое женско качество Ви прелъстява най-лесно?

Без колебание - добротата. Това ми е страшно важно. Съпругата ми с това ме спечели. Усетих, че е добър човек. Не обичам злите жени. Да е добра и някак си да виждам, че ме превъзхожда в основните неща - в мъдростта, в търпеливостта. Не случайно се казва, че Царството божие принадлежи на смирените. Те остават. А ние мъжете сме слаба ракия, гола вода. Изглеждаме оперени, но справянето с живота и с проблемите на битието е по силите на жената. Сега ще Ви кажа. Познавах три баби – баба Лалка, баба Коца и баба Мата. След като мъжете им се споминаха, те поживяха още малко и спряха да ядат. Отказаха повече да живеят. Решиха сами да сложат край. Това е такъв кураж, такава увереност и знание за смисъла.

Защо мъжете не трябва да разбират жените?

Първо, защото е абсолютно безнадеждно усилие. В това е целият чар и смисъл. Второ, защото тогава ще ги оприличим и уподобим на нас, мъжете. Ще ни станат понятни и безинтересни. Ще загубим нишката с божественото. Виждате ли как само го извъртях, а? (смее се).

Вярващ човек ли сте? Вярвате ли, че има отвъден живот?

Съпругата ми е дълбоко религиозна и затова ѝ завиждам. Аз не съм такъв вярващ. Но в последните 3–4 години, може би от възрастта, започнах много да мисля и да усещам безкрайността. Тя е абсолютната свобода. Единението с всеобщото, където няма нагоре, надолу, напред, назад, няма време, няма начало, няма край, няма нищо. Там отиваме, след като напуснем този свят – така си представям. То, аз докато работя, какво ли не се върти в главата ми. Защото нашата професия е самотна. Човек е защитен от чужди влияния и енергии и остава часове наред единствено със себе си.

Мислите ли, че сте си приятел?

Честно казано, не съм си най-големият приятел. Имам черти, които направо не си понасям – избухливостта, например. Имам и постъпки, с които не се гордея. Истината е, че човек прави в живота си куп свинщини, за които не си признава най-вече от чувство за самосъхранение. Ревнив съм към себе си, опитвам се да пазя целостта си, но не съм си много симпатичен. Помня, когато на 44 г. за първи път излязох в чужбина и се озовах в Париж. Влизам един ден в станцията на метрото, а тя цялата в огледала. Минавам покрай едно от тях, поглеждам и виждам някакъв мъж с особена физиономия. И си казвам наум – "Уф, какъв неприятен човек". Едва в следващия миг си дадох сметка, че това съм аз.

Колко истински близки приятели имате?

Само един. В младостта. Казваше се Петър Георгиев Манолов – Папуша. Живеехме вход до вход. Заедно учихме рисуване, заедно започнахме алпинизма. Така, както голямата любов е една-единствена, така единствено с него съм усещал голямото приятелство. Загина през 1964 г. при инцидент на ски. Бе невероятен художник – студент, последна година в Академията. Готвеше се да завърши и да бяга. Не за друго, а за да може да работи. Убеден съм, че днес щеше да бъде на нивото на Кристо.

На Петър бих простил всичко. Бих му дал всичко. Дори гаджето си бях готов да му дам. Никога след това не ми се е случвало подобно нещо. Никога не съм имал такова единение с приятел. Предполагам, днес щяха да ни мислят за гейове.

Ако съм придобил някакъв вкус и интерес към изкуството, то е благодарение на разговорите ми с него. Тези терзания за борбата на формата с пространството, сме ги чепкали с него още тогава през 1950-те. След това за изкуство съм говорил единствено с Атанас Яранов (Шаро), Бог да го прости – с никой друг. Другото е, сещате се – пунтирам интерес. Не ме задоволяват другите.

Мислите ли, че за да бъде едно нещо изкуство, то трябва да е безполезно?

Мислил съм за това. Днес много се говори за изкуство на готвача, на фризьора, на обущаря, на кой ли не. Но истинското изкуство е винаги безполезно. Защото то се занимава с това да разгадае смисъла, да разгадае Божията промисъл (извинявам се за тази формулировка, но не знам как другояче да го измисля и кажа). Нещо стане ли практично и полезно, то вече е занаят. Утилитарното не е в природата на изкуството. Един стол може да е красив като скулптура, но седнеш ли на него, не е изкуство.

Скулптурата е сблъсък на природата с човека, на материалното с абстракцията. В този сблъсък материята и духът не правят любов. Това тяхното е борба. Защото всичко става в ума и в сърцето, а трябва някак да го направиш от камък и природа. Борба е – мъка, усилие, време, калории.

Защо е желанието за голям мащаб?

Ако трябва да отговоря съвсем искрено, от суета. Но има и друго - професионалното любопитство да видиш как можеш да се вместиш в пространството, да го обемеш. Нещо подобно направих с двете фигури на Адам и Ева от последната изложба „В градината на тревата“. Най-голямото, което бях правил дотогава, бе 2–3 метра. И си казвам - чакай да видя дали мога да направя нещо по-голямо, дали ще се справя? Това е предизвикателство към усета за гравитация, за равновесност, за присъствие. Защото скулптурата е това - присъствие. Затова казвам, че жена и скулптура трябва да се гледат на живо.

Всъщност най-древните форми на изкуство не са пещерните рисунки, а това, което човек прави от камъни и смола. Той търси триизмерността, защото нея обитава и нея познава най-добре. Двуизмерността е условност, чиста абстракция. Вероятно затова някои казват, че раят е плосък, а триизмерното е от дявола. И затова съвършенният символ на изкушението е онази лъскава сфера в ръцете на Ева – ябълката.

Ако имате всички пари на земята, с какъв материал бихте работили?

С кал. Калта е вечна. Калта унищожение няма. Намокри се, изсъхне, и пак, и пак, така милиарди пъти. Сега ми хрумва това. Всичко друго можеш да унищожиш, но не и калта.

Кога решавате, че една скулптура е вече готова?

Когато чувствам, че повече нямам сили. Не мога повече. Знам, че направеното е далеч от онова, което ми се е привиждало, но ако не спра, ще се загубя в това преследване на миражи. И когато приключвам с една скулптура, в сърцето си усещам, че сякаш я убивам, умъртвявам я.

Тогава, ако се замислите за някой починал човек, кои негови амбиции Ви се струват по-голяма суета – осъществените или неосъществените (онези, миражите)?

Труден въпрос. Прехвърлям в ума си моите покойници. И си мисля, че може би осъществените. Защото тях можеш да измериш. А другото не можеш да го измериш, а значи - не можеш и да го съдиш.

Бихте ли вдъхвали надежда на неизлечимо болен човек?

Вие говорите с 80-годишен човек, който е близо до тези въпроси. Не, не бих. Но бих дал утеха. Защото надеждата е трудна работа. Тя е по силите на Бога. Не мога аз да влезна в тази роля. Човещината е в утехата. Да му вдъхнеш кураж, да не се плаши, да не се страхува много. Защото, когато се изправиш пред края – там където няма изкуство, няма литература и шеги, разбираш, че не е толкова проста тая. Това е може би най-интимната среща в човешкия живот. И не знаеш как ще се държиш – може да се окажеш слаб, може да си страхлив. В алпинизма съм имал 3–4 такива близки срещи със смъртта, но то бе в друга възраст, при друга натренираност. Имах едно падане в улей. Очите ми се напълниха, не виждах нищо, само усещах, че летя и чакам удара със земята. Но не почувствах страх. А сега си мисля колко прав е бил Юлий Цезар, когато е казал, че най-добрата смърт е неочакваната.

Кой вече починал човек бихте искали да срещнете?

Уилиям Фокнър. Много харесвам трилогията му „Селцето. Градът. Дворецът“. Него бих искал да можех да срещна.

Ако обаче вместо Фокнър, срещнете човек, облечен само в бански, за когото не знаете нищо. По какво бихте познали, че е богат човек?

По погледа ще го позная. Имал съм допир до богати хора и знам как гледат. Те дори не съзнават, че се издават. Идват, хвалят те, прехласват се, но те гледат все едно си… ами, все едно си им сервитьор, обслужващ персонал. Кой както ще да ми се репчи, но това е истината в нашата професия, от която никой няма нужда. Изкарваме си парите мъчително, отвратително, унизително. И затова ги ненавиждам парите – защото цял живот ме измъчиха. Но пък знаете ли, в същото време богатите страхотно ни завиждат. Може да не си дават сметка за това, но я има тази реакция. Завиждат, защото подсъзнателно усещат, че тяхното е нищо - натрупана купчинка пясък, а вечността - тя е в нас.

Какво наричате родина – ателието, родния град, там, където са приятелите?

Ще Ви кажа. Помня бомбардировките в София. Бях много малък и седях в скута на майка ми в едно мазе, а тя цялата трепереше. След това ме пратиха при нейната сестра в с. Тодоричене, Луковитско. Там се опомних като човек. Няма ден, в който да не се сещам за вуйчо и леля, и за тези няколко летни месеца на село, преди да ме пратят в пансиона в Русе. И много интересно. И сега, като приближавам от Луковит, и сега се вълнувам. А то селото е едно нищо, ама нищо особено. Но гърдите ми се издуват от радост. Защото там преживях първите си моменти на осъзнато щастие. Ставаш сутрин, излизаш с животните и си свободен. Целият ден и цялата свобода е твоя. Ето това ми е родината. Това ми е на сърцето. Не се преглъща и не се забравя там, където си тичал бос.

Какъв щяхте да станете, ако не скулптор?

Може би щях да се занимавам със социална дейност. Знам, че ще го мога това нещо. Но аз от дете съм обсебен от желанието да стана художник. Работата ми като скулптор си е чист егоизъм – правя това, което ми се прави. И да си призная малко ме е яд. Защото при цялото това гигантско желание, толкова скъпернически ми е спуснат талантът – като с капкомер. Наистина, казвам го без превземки. Непомерно е едното с другото. Знам си възможностите и никога не съм живял с усещането за мисия в изкуството. Нямам това страдание. Случва се понякога да застана пред нещо, сътворено от друг, и имам усещането, че е толкова красиво и дълбоко, че не човек го е правил. И от това започва да ми се живее повече. Това е то мярката за изкуство – да те оплоди.

Когато се събудите сутрин, коя е първата Ви мисъл?

Всяко събуждане е различно, но общо взето не съм намръщен ставач.

Изключвам диктофона и поглеждам черешите на масата – черни, лъскави, непокътнати – съвършено триизмерни.

Още по темата

25/06/2019

Нашите автори

Хората на изкуството трябва да са суетни - проф. Симеон Щерев отговаря на Макс Фриш

20/05/2019

Интервю

Цветелина Пенкова: Политика трябва да се прави в диалог с хората

12/03/2019

Нашите автори

Вредно е българинът да бъде подиграван за всяка изява на националната си принадлежност

29/09/2017

Нашите автори

От глезена на някой беден, от черепа на някой цар...

Следете новините ни в GoogleNews