Направихме живота счетоводна книга, Яворов би казал: стига!

Иво Алексиев Последна промяна на 12 март 2022 в 07:45 6314 1

Фатално любен - фатално влюбен. Така завършва живота си геният Яворов. Съдбата го среща с Лора Каравелова. Търсил е любовта като спасение. Любовта на Лора се оказва гибел.

Цял живот Яворов мечтае и пише за страст. Очаква заедността с любима жена, за да излекува меланхолията, причинена от дребнавия еснафлък на начеващия 20-и век. Време, в което освободителната романтика изтлява в дребнотемие и дребнодушие. Сметката засенчва идеала. Интересът клати феса. Новият индивидуализъм се оказва оглупял егоизъм. Не звучи ли познато? Мечтата за свята и чиста република е измечтана. Подобно на мечтата от 1989 г. за свята и чиста демокрация. Да си мотивиран от идеал или общо дело е станало почти толкова неразбираемо, колкото и днес. След опиянението на освободителните борби, за което Вазов говори, българите все по-малко се чувстват „братя“. Все по-малко чувстват свързващото помежду си - общата кауза. И това сякаш звучи познато… В ход е „първоначално натрупване на капитал“.

Избуява парвенющина. Задълбочава се общественото делене на бедни и богати, на граждани и селяни, на чужди и местни възпитаници. Всичко това противоречи на Яворовото светоусещане. На нуждата му да бъде част от общо, от народно дело.

На съчувствието му към всеки - към трагичната човешка съдба въобще. Още в гимназията усеща, че социалистическата идея има нещо общо с това светоусещане. Идеята, че колкото по-щастливи спомогнеш да са всички около теб, толкова по-щастлив е вероятно да бъдеш и самият ти. А не наобратно, както май започна да се случва днес. Че от солидарност се печели, не се губи. Ботев му е идеал – и като поет, и като войвода. В мравешките боричкания на своето съвремие Яворов нито иска, нито може да се впише. Липсва само жената-вдъхновителка, която да придружи и доразпали необикновения дух в необикновените му търсения.

Паметникът пред музея на Яворов (снимка: Иво Алексиев)

Появата на любима жена очаква да го направи завършен – а защо не и съвършен. С нейна помощ талантът, който съзнава в себе си, ще укрепне. Ще надмогне теглото на прозаичната действителност. Заедно ще се извисят над мравуняка в търсене на смислен живот. Особено зрялата Яворова поезия е именно това - вътрешна борба за смисъл. Борба срещу чревоугодното дребнотемие на външния свят. Но тя е и още нещо - солидарност с болката на ближния. Сказание, че болката е неотменна част от човешката участ. Поетът успява да разпознае и опише субективни преживявания на търсещия дух, непознати до тогава в българската литература. Затова е необикновен. Затова го четем. Стихотворението му „Нирвана“ е пример за стихийно търсене на самороден талант:

НИРВАНА
Б. Пеневу

Спят вечните води, безбрежните води — бездънни,
но в тях се не оглеждат небесата звездни,
и бродим ний наоколо безсънни,
и тръпнем пред безмълвните им бездни.

Спят вечните води, бездънните води — безбрежни,
над тях се не навеждат хоризонти мрачни…
И впиваме ний поглед безнадеждни,
и тръпнем пред догадките си здрачни.

Предвечните води, всевечните води — кристални,
бездънни и безбрежни, призивно прохладни…
Но страх ни е да пием, нас — страдални,
безсънни, безнадеждни, знойно жадни.


Дневната на Лора и Яворов (снимка: Иво Алексиев)

Яворов не получава високо формално образование. Семейството му няма нужните средства и след 9-и клас се налага да напусне пловдивската гимназията, за да учи за телеграфист. Чете и полага усилия сам да се дообразова. Днес се превъзнасяме по „доживотно учене“. Опияняваме се от дипломи, сертификати и научни степени. Осеяни сме с белези от калъпа на образователна система. Забравяме, че прозорливите – наблюдателните, трупат най-важните знания за живота извън системата. Дали пък творецът Яворов не е спасен, като му е спестен стягащият, опитомяващ калъп? Дали именно незасегнатостта от дълго формално образование не запазва стихията на таланта му? Не запазва Яворов неподправен и независим, какъвто го знаем? Можем ли да си го представим опитомен, оплетен в паяжини от аксиоми и политически коректности? Наплашен от училищни бюрократи и академични „авторитети“, които Ницше и Шопенхауер обичат да наричат „филистери“ или „катедрени философи“…? Поезията му едва ли страда от недостиг на формално образование. Замислете се, може ли някой от по-образованите му съвременници да се мери с езиковата виртуозност - защо не и езикова култура - на Пейо Яворов? Със сюжетността и изказа в неговата поезия? Още при появата на първата му стихосбирка през 1901 г., озаглавена „Стихотворения“, критиката бързо осъзнава, че 23-годишният поет от дълбоката провинция е явление. В монографията си „Българска литература от Освобождението до Първата световна война“ проф. Милена Кирова припомня:

„Симптоматично е, че нито един от рецензентите не се опитва да сравни Яворов с някой измежду другите наши поети; ясно цари усещането, че Яворов е нещо друго, нещо различно от всичко, което сме имали до онзи момент.“


Това, че публиката рано го обявява за звезда, на Яворов не стига. Не се разболява от самодоволството на днешните мъждукащи звездици, причинили здрача на съвремието. Яворов си остава вечен бунтовник. Романтичен бунтовник като Ботев, Байрон, Гарибалди, Петьофи. В този смисъл според мен остава човек на 19-и век. Винаги готов да грабне пушка, да навлече четнически дрехи и - с риск за живота, да побегне към бойните полета на Македония. Прави го винаги, когато борбата ѝ за освобождение има нужда от юнаци като него. Верен спътник е на Гоце Делчев, както и пръв негов биограф.

Това, което е тандемът Левски-Ботев в борбата за освобождение на България, е тандемът Гоце-Яворов в борбата за освобождение на Македония, казва литературният критик проф. Михаил Неделчев. Дори в последната година от живота си, когато е ослепял след опита за самоубийство, Яворов не престава да служи на македонската кауза. Тя е народното дело на неговото време. Писателят Михаил Кремен, който го приютява веднага след изписването му от Александровска болница, разказва за редовни срещи с Тодор Александров. Де ги днес такива юнаци? В парламента? В министерствата? В медиите? В частния бизнес? В университетите? Моля да бъда извинен за липсата на изчерпателност в изброяването…


Кабинетът на Яворов (снимка: Иво Алексиев)

Колко се отдалечихме от Яворов…! Направихме живота счетоводна книга. Духът се сви. Спаружи се. Превърна се в изчислителен център на приходи и разходи. Загубихме се в сметки. В нов монотеизъм за Бог обявихме Икономиката. „Бог-Икономика повелява…“. „Ръстът на Бог-Икономика изисква…“. „Бизнесът - като синоним на Бог-Икономика – трябва да бъде удовлетворен…“. Или пък успокоен… Или поглезен… И т. н. Свръхрационалност ни лишава от емоционалност. Окастря заложеното ни човешко. Пресмятаме не само пари, а и чувства. Важно е повече да вземеш, отколкото да дадеш… Дали става въпрос за обич, нежност, подкрепа, съчувствие, симпатия или каквото и да е – няма значение. Всичко осчетоводяваме, за да е сигурно, че излизаме на „печалба“. Нали разбирате обаче, че някой за да е на печалба, някой друг трябва да е дал…? Но когато всички се втурнат да печелят, не остават такива, които да дадат. Задружно обедняваме… Изстиваме един към друг. Какво ли би казал Яворов?


Кушетката, на която Яворов лежи преди афектираната от ревност Лора да влезе и поиска обяснение

Запознавайки се с Лора, Яворов счита, че най-сетне е открил спасителната страст, която толкова дълго е търсил. В онзи момент нищо не подсказва, че тя ще го погуби. Съдбата е отредила да се срещнат две колкото привличащи се, толкова и противоречащи си човешки същества. Яворов е признат поет, но и беден, необигран, стеснителен провинциалист. Разчита на голия си талант. Никога не е охолствал. Изглежда и не му липсва. Винаги е живял под наем в скромни ергенски квартири. Богатство търси и намира преди всичко вътре в себе си и в духовното общуване с малцината избрани. В свое писмо пише, че предпочита неговата любима да е обикновена девойка от народа. Лора е различна. Тя е глезена. Представителка на столичния хайлайф. Дъщеря на тройния министър-председател Петко Каравелов. Образована е в интернат във Франция. Като знатна и изискана красавица през 1909 г. взима втора награда в първия у нас конкурс за красота. Заедно с майка си Екатерина Каравелова е добре приета и в двореца. В книгата си „Романът на Яворов“, която е най-важният източник за последните години от Яворовия живот, Михаил Кремен цитира Мара Белчева да казва: „…за нея нямаше мъж в България.

Яворов не можеше да ѝ се отдаде на капризите ѝ, нито беше доста мъдър да я изведе на другия бряг…“. Въпреки това Лора е интелигентна и чувствителна. По нейн начин сякаш е и идеалистка. За Яворов става важен събеседник, както и пръв редактор на текстовете му по време на едногодишния им съпружески живот.


Столът, на който е закачен Яворовият панталон с пистолета в задния джоб (снимка: Иво Алексиев)

Въпреки охолството, което ѝ е предоставила съдбата, Лора не е щастлива. Майка ѝ - Екатерина Каравелова, е строга и властна. Еротиката, според майчините представи, е нищо повече от ненужен каприз. След смъртта на бащата на Лора Петко Каравелов, Екатерина Каравелова счита за свой дълг да намери за дъщерите си съпрузи от висшето общество. С това иска да запази високия социален статус на семейството. Сметките ѝ обричат обаче на нещастие и Лора, и по-голямата ѝ дъщеря Виола. За съпруг на Лора е избран Иван Дренков - заможен адвокат и перспективен политик от Демократическата партия, създадена от баща ѝ Петко Каравелов. Ражда му дете, което кръщават Петко на името на знаменития му дядо. В брака ѝ с Дренков обаче отсъства страстта, за която Лора е мечтала. Когато синът ѝ Петко е само на 6 месеца, Лора бяга сама от съпруга си в Лондон. В последствие дочаква развода в Париж. Среща Яворов и се влюбва в него страстно. Вижда в поета и македонски революционер, олицетворение на мечтите си. Спасение, от което спешно се нуждае. Психиката на Лора обаче винаги е била лабилна. Често я спохожда депресия. В последните години влияние вероятно оказва и честата употреба на кокаин. Пристрастява се към дрогата, след като ѝ е предписана като болкоуспокояващо при операция в Париж.

Чувствителната и умна, но и несигурна в себе си жена страда от болезнена ревност. Ревността ѝ помрачава семейното щастие.


Роклята, с която Лора е облечена, когато се прострелва (снимка: Иво Алексиев)

„Искам всичко или нищо!“, в свое писмо ултимативно е заявила на Яворов още преди да стане негова жена. Все ѝ се струва, че той не я обича достатъчно. Не я обича така, както на нея ѝ се иска. Дори не я ревнува достатъчно. В лицето на 19-годишната Дора - съпруга на Михаил Кремен, Лора смята, че има конкурентка. Става въпрос за същия този Михаил Кремен, който по-късно пише „Романът на Яворов“. Вечерта преди самоубийството – на 29-и срещу 30-и ноември 1913 г. – Лора и Яворов са поканени на гости в дома на семейство Тихови. Там е и Михаил Кремен с … Дора. Лора е афектирана. Смята, че Яворов отделя на младото момиче прекалено много внимание. Около 2 ч. след полунощ съпрузите се прибират вкъщи. Щом остават насаме, Лора настоява да се изяснят. Яворов е изнервен от поредната сцена на ревност. Толкова често е бил подлаган от жена си на незаслужени разпити. Отново обяснения посред нощ... Вече е толкова уморен. Пили са немалко вино.

Полегнал е на кушетката в кабинета си, готвейки се за сън. Разговорът вероятно не тръгва добре. Ескалира. Прехвърчат искри. В някакъв момент Лора вижда пистолета, който съпругът ѝ като член на ръководството на ВМРО винаги носи със себе си. Грабва го и изпълва заканата. Самоубива се с изстрел в сърцето. Каприз ли е, емоция или невнимание, никога няма да разберем. Преди това многократно е заплашвала със самоубийство. Виждайки я, че издъхва, Яворов е отчаян. Осъзнава, че тя си отива, а не може повече да живее без нея. По-малко от час след изстрела, отнел живота на жена му, решава и той да сложи край на живота си. Пише набързо предсмъртна бележка (виж снимката): „Моята мила Лора се застреля сама. Ида и аз подиръ нея. Яворов“. След това изтръгва пистолета от вкочаняващата се ръката на мъртвата и стреля в слепоочието си.

Оцелява, но започва прогресивно да ослепява. Бедата рядко идва сама. Скоро бива набеден и за убиец на жена си. Жълтата преса, скалъпява подозрения, които подтикват влиятелното семейството на Лора да заведе дело. Година по-късно Яворов осъзнава, че нищо повече не го задържа на този свят. Останал е сляп, без средства. Парламентът отказва да удовлетвори молбата му за пенсия. Един по един приятели и почитатели го загърбват, повлияни от съмненията, че той е убил Лора.

Яворов повторно се решава на самоубийство. Поглъща отрова и стреля, захапвайки дулото на пистолета. Този път успява. Завършва Яворовата мечта за споделена страст. Наместо рай намира край.


Бележката на Яворов преди първия опит за самоубийство (снимка: Иво Алексиев)

През настоящия театрален сезон Театър „199“ представя пиесата на Константин Илиев „Нирвана“, съименничка на Яворовото стихотворение. Придържайки се старателно към историческата истина, спектакълът пресъздава нощта на двойното самоубийство. Режисьорът Стилян Петров изследва ситуацията, в която брачната двойка прекарва последния си час.

Разплита кълбото от събитията и емоции, предизвикали трагедията. В разказа проличава стремеж към правдоподобност. Публиката сякаш е пренесена в мястото на събитието - в Яворовия кабинет в къщата на ул. "Г. С. Раковски" № 136, където съпрузите живеят под наем. Днес там е музеят на Яворов. Именно в кабинета му първо Лора се самоубива, а после самият Яворов прави първи опит. Той е само на 36. Лора – на 27. В ролята на поета е Деян Донков. Радина Кърджилова е Лора. В живота двамата актьори също са брачна двойка. Може би и затова толкова добре се превъплътяват в героите си…

(снимка: Иво Алексиев)

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови