Шотландският референдум

В четвъртък, 18 септември ще се проведе референдум за независимостта на Шотландия от Обединеното кралство. Около четири милиона души над 16-годишна възраст ще имат правото да дадат мнението си в пределите на красивата северна страна. Но да запазим спокойствие. Нито Норвегия е окупирала Единбург, нито исландците са пратили тюлени в Абърдийн. Доколкото е известно, дори в Дания няма нищо гнило по този случай. Новото нашествие на малки зелени викинги засега се отлага. Просто местното общество ще отговори с „да” или „не” на въпроса: „Трябва ли Шотландия да бъде независима държава?” В някои краища на света подобни събития протичат и по мирен начин.

Двете островни държави са преминали през дълъг период на ухажване преди да сключат брак. Любителите на средновековна романтика си спомнят „Смело сърце” и Мел Гибсън в ролята на героя Уилям Уолъс: според филма скотите са нещо като свободолюбивите хъшове на Дядо Вазов. Но около триста години след битката при Банокбърн (с която свършва филмът) кралят на Шотландия Джеймс Шести наследява и английския трон – и дори има щастието да завари Шекспир още жив. Най-вероятно тогава е написана „шотландската пиеса”: кратката трагедия за зловещия Макбет. Още век след тези събития, преминавайки заедно през няколко царувания, кратък републикански период и смяна на династията, Англия и Шотландия официално се сливат в нова държава, наречена Великобритания. В 2007 Обединеното кралство отпразнува тристагодишнината на този щастлив съюз.

Но дори и в най-хармоничните семейства вратите понякога скърцат. Поне от 1920 насам, тоест от момента, в който независимостта на Ирландия е излязла на дневен ред, част от шотландските патриоти искат самостоятелност за страната. Шотландската идентичност никога не е изчезвала, а разпадането на Британската империя след Втората световна война поставя и въпроса за местното самоуправление… както и този за данъците. В Шотландия съществува мнението, че по-пълна самостоятелност би била изгодна, както защото се предполага, че относително голяма зона за добив на нефт и газ от Северно море би попаднала под контрола на правителството в Единбург, така и защото повечето данъчни постъпления биха останали в самата страна. Неслучайно у нас има виц, че Абърдийн е побратимен с Габрово.

През 1973 Обединеното кралство се включва в Европейската икономическа общност. По това време натискът на Шотландската национална партия за увеличаване на финансовата и административна автономия постепенно се засилва (с разбираем временен спад на активността по време на управлението на Маргарет Тачър). В 1999 е възстановен еднокамарен шотландски Парламент, който има широки законодателни правомощия във вътрешната политика на страната. Поне от 2007 изпълнителната власт е в ръцете на самостоятелно шотландско правителство. На практика Шотландия вече се радва на почти пълна автономия, при това без да й се налага да отделя ресурси за външна политика, отбрана и разузнаване. Членството в Европейския съюз премахва и митата над експортните стоки (като например прочутия скоч). В Уестминстър понякога дори се чува, че новите, деволюирани институции на северния съсед оставят самата Англия относително по-зле представена в управлението на Обединеното кралство. В конституционния въпрос за Западен Лотиан се проявява типично британският юридически куриоз, че единбургските депутати имат повече правомощия от лондонските, когато става въпрос за местна политика. Представете си Австро-унгария, в която унгарският Парламент обсъжда законопроект относно бюджета на Виена и ще разберете драмата в Камарата на Лордовете.

Но някои на север смятат, че постигнатото не е достатъчно. Истината е, че идеята за „Европа на отечествата” и малките местни национализми взаимно се подкрепят. Шотландия иска независимост не защото страда под колониалния гнет на Британската империя. Няколко партии искат независимост главно… защото я искат. Националната партия на Шотландия и (не особено изненадващо) местните Зелени и социалисти говорят главно за самоопределение. Както и за „елитарната” и „недемократична” структура на британския Парламент; става дума именно за горната камара , чийто състав не минава през избори. Егалитаризмът на социалистите и Зелените отлично се съчетава с борбата на националистите в защита на местната идентичност (макар че шотландският гаелски от келтската група езици и т. нар. „скотс”, който е нещо като северен диалект на английския, отдавна се появяват и в официална употреба).

Стремежът към независимост става по-трудно разбираем, когато прочетем, че споразуменията за датата на референдума са потвърдени от двата Парламента, подписани от двете правителства и безпрепятствено получават кралско одобрение. Липсва какъвто и да е отказ от сътрудничество от страна на Лондон. Дори кампанията за запазване на съюза „По-добре заедно” не е финансирана с данъчни постъпления – нито шотландски, нито дори английски. Всичко прилича на изключително цивилизован развод по взаимно съгласие, подготвян едва ли не от скука. Вероятно британските граждани от неостровно потекло изобщо не схващат какво се случва. Същевременно привържениците на независимостта изобщо не мислят да се отказват от британския паунд: дори референдумът да доведе до отделяне на страната, от това няма да последва приемане на еврото или създаване на нова валута – Английската и Шотландската банка ще запазят своя валутен съюз. Такова е предварителното споразумение. По-умерените шотландски патриоти са толкова сантиментални, че дори не повдигат въпроса за република: при евентуално отделяне, кралица Елизабет Втора най-вероятно ще продължи да бъде формален държавен глава и на Шотландия (както в момента е на Канада, Австралия и Нова Зеландия). Можем да си зададем въпроса – какво всъщност променя референдумът?

Вече стана дума за нефта в Северно море. Освен неговата експлоатация, сантименталните и хералдическите детайли, плебисцитът ще постави под въпрос и принадлежността на Оркни, Шетландите и Хебридските острови, където общественото мнение по-скоро е на страната на Обединеното кралство. Резултатът от референдума има значение и за други европейски страни. На първо място – лесно е да се предвиди, че при евентуално отделяне остатъчното Обединено (или по-скоро Разединено) кралство поне известно време би възпрепятствало приемането на Шотландия в Европейския съюз. В Англия евроскептицизмът е по-разпространен, отколкото в Шотландия и северната страна се надява да остане (или да бъде самостоятелно приета) в общността в случай на отделяне. Правителството на Дейвид Камерън бездруго поддържа идеята за референдум през 2015, с който пък Лондон да може да напусне ЕС – и със сигурност не би съдействало за самостоятелното включване на Шотландия. До тези крайни варианти вероятно няма да се стигне, но на „Даунинг стрийт” се разглеждат всички възможности и икономическите им последици.

Малките европейски национализми сега насочват вниманието си към Единбург. След абдикацията на дон Хуан Карлос, шотландският плебисцит е нова възможност за изпитване на здравината на големите национални държави. Евентуален успех на националистите и социалистите би увеличил надеждите за независимост в белгийска Фландрия, Каталония и Ломбардия (а може би и във френска Корсика). Регионализмът в Европа не е мъртъв. Толкова по-голям повод за загриженост е, че самоопределението в момента е използвано като лозунг от Путинова Русия, която не успява да прикрие ролята си в разпокъсването на Украйна; роля, играна и в Грузия през 2008. Руското правителство несъмнено би използвало евентуално отделяне на Шотландия и предвидимото засилване на регионалните движения, за да легитимира псевдодържави като т. нар. Луганска и Донецка „народни републики” и да подчертае слабостите на Европа. Съюзните двигатели Германия и Франция от своя страна осъзнават това и съответно имат свои планове. В края на юни близки сътрудници на г-жа Меркел заявиха, че предполагаемо напускане на ЕС от британска страна би било катастрофално, а канцлерът не пропусна да говори пред двете Камари още през февруари. Изборът на Жан-Клод Юнкер начело на Европейската комисия пък засилва федералистката тенденция на Стария континент, което едновременно се харесва на Берлин и допълнително тревожи британските консерватори.

От гледна точка на Брюксел (и на Москва) референдумът в Шотландия е генерална репетиция за бъдещето на Британските острови – и може би на целия Европейски съюз, в който слабите звена са повече от едно. Не на последно място сред тях е и България. Обнадеждаваща мисъл за еврооптимистите е, че, както и бавно отшумяващата криза на еврозоната, предстоящият референдум може да се окаже болест на растежа, от която цяла Европа да излезе по-силна. Във всеки случай, шотландската пиеса си заслужава гледането.

---------

Текстът е публикуван в блога на автора

Още по темата

09/09/2014

Нашите автори

Родната милиция Го пази

04/09/2014

Нашите автори

Трябва да свикнем с мисълта, че Русия не е приятелска страна

Следете новините ни в GoogleNews