В окото на бежанския циклон Старият континент е принуден да прибегне до спешни, в това число и до някои временни решения. Такава е ситуацията. На всекиго е ясно, че има случаи, в които си заставен да действаш, за да отстраниш най-тежките последици от катастрофата (в случая хуманитарна), като паралелно с това обмисляш и най-лошите сценарии. И едва ако ти остане време, можеш да се вайкаш защо това се случва точно с теб и защо точно сега. Пред лицето на катастрофата вайканията не само че не помагат, ами размътват и малкото здрав разум, потребен за общото оцеляване.

Преди да премина към конкретните аргументи по случващото се, ще се опитам да илюстрирам днешната ситуация в Европа с една от безсмъртните картини от нейното културно наследство – „Салът на Медуза” на френския художник от времето на романтизма Теодор Жерико (1818 г.). Веднага искам да уточня, че „Салът на Медуза” изобщо не е романтична алегория, а картина, пресъздаваща една трагедия, която навремето разтърсва цяла Европа. „Медуза” е френска фрегата, сновяща между Стария и Новия Свят, която превозва френски колониални чиновници. До онзи 2 юли 1816 г., когато в опит да стигне по-бързо до крайната точка, корабът поема по опасен маршрут и попада на опасни рифове на около 50 км от бреговете на Мавритания. Лодките не са достатъчни, за да поберат екипажа и пасажерите. Тогава се взима общо решение – от дървения материал на кораба да се изработи огромен сал, на който се качват 147 души. И тук започва трагедията. Брегът не е чак толкова далеч, но салът трудно се управлява, липсват весла и навигационни средства. Начинанието предполага единение и солидарност между спасяващите се, но те се разделят помежду си. Излиза буря, която допълнително изостря ситуацията и моралът е първата жертва. Формират се две „армии” – пасажерите, от едната страна, а войниците и моряците – от другата. Още след първата нощ се взима решение да се отърват от най-слабите, които биват изхвърлени зад борда. Освен по безпомощност, изборът е и по етническа принадлежност. В резултат на страховата невроза десетки хора слагат край на живота си.

Борбата на сала на „Медуза” е за място в центъра и за това „групата на силните” да задържи провизиите. Стига се и до най-страшното – до канибализъм. Малцината оцелели ги прибира друг кораб и то недалеч от брега.Още преди два века, въз основа на тази голяма човешка трагедия, лекари разсъждават над поведението на хората на борда и изработват първите поведенчески модели на оцеляване в тежки ситуации.

Като стигат до два основни извода:

– Онова, което обрича оцеляващите на сала на „Медуза”, е пълната липса на солидарност; тя прави невъзможно управлението на плавателния съд, независимо, че брегът е физически достижим, и съответно превръща всички на борда в жертви; така агонията трае цели две седмици;

– В основата на всичко е жертването на по-слабите. То е втората гибелна грешка, защото тя отприщва порочния кръг на убийствата и води до обезумяване. Тъкмо „групата на силните”, тоест на разполагащите с провизии, е тази, която тръгва на човекоядство, за да презастрахова живота си.

Спирам дотук. Историята със „сала на Медуза” обаче още през XIX в. се е осмисляла сериозно в Европа отвъд индивидуалната си катастрофалност; осмисляла се е като „разпад на солидарността”. Като нàглед за това докъде може да се стигне, ако се потъпчат основните човешки правила, върху които се гради човешкото съжителство.

И това не са празни приказки. Представете си само за миг, че двеста години по-късно Европа е тъкмо такъв сал, в чийто център едни хора държат „провизиите” и имат закътано място в средата на плавателния съд, което ги запазва (засега) от бурята на геополитическия циклон. А в същото това време немалко други хора искат да се качат на сала, уплашени от бедствието. С надеждата, щом циклонът отмине, да стигнат заветния бряг.

В така създалата се ситуация има чисто човешки, има и прагматични аргументи.

Вече дни наред чувам в медиите или чета по форумите гневни възгласи срещу аргументите на състраданието. Аргументи, изложени блестящо от Теодора Димова в „Бодливата тел”, така че няма нужда да ги повтарям.

Затова ще прехвърля аргументацията в полето на прагматиката с най-важния въпрос: а какво да се прави? Какво е решението?

1. Да, на сала на Европа, колкото и голям да е той, няма място за всички. И все пак, той побира около 700 млн. жители, които живеят в относителна хармония. И не са водили войни (с изключение на бивша Югославия) от седемдесет години.

Колко хора би могъл да приюти този сал, без да избухнат размирици на борда или да се преобърне? Тоест, без да се промени из основи европейският ред?

Ето този въпрос днес се нуждае отговор.

Отговор sine ira et studio, без гняв и след обмисляне. Като се отчитат постоянните нива на миграция към Европа; а също и фактът, че цялото населението на Сирия е вече много под началните 20 млн. души и само една, все пак малка част биха потърсили убежище на Стария континент. Това са фактите.

И най-важното, пак повтарям, нека осмислим всичко това не с емоции, а с хладнокръвие.

Тръгвайки от обратната хипотеза: че утре европейските държави ще кажат „не” на всички мигранти. Как точно ще стане това, не знам, но да се опитаме да си го представим.

2. Има ли обаче заграждения в света, които биха могли да удържат на напора на десетки, ако не и на стотици хиляди хора? Нима телените мрежи, а и минните заграждения спряха през годините решилите да избягат от блока на реалния социализъм? Да, вярно е, мнозина оставиха костите си там, но в ключови години – 1952 г. в Берлин, 1956 г. в Унгария, 1968 г. в Чехословакия, имаше масов „изход” на десетки хиляди хора отвъд Желязната завеса. Да не припомням как паднаха загражденията през 1989 г. И тези потоци от хора не ги спряха войските на Варшавския договор, които стреляха на месо.

3. Очаквате ли днес някой да спре мигрантските потоци от Близкия Изток с картечници?

Наистина ли си го мислите? Представяте ли си го в рамките на днешния свят, с днешното международно законодателство, по силата на което обединена Европа е това общество, което е.

Ако си отговорите с „да”, замислете се над себе си. Дори Волен Сидеров и Магдалина Ташева, да не говорим за Марин льо Пен, за „истинските финландци” и още по-истинските фламандци не се ангажират публично с подобно твърдение. Никой, с изключение може би на съвсем маргинални групи от неонацисти в Европа.

Да, Европа има граници, те трябва да се охраняват, има и заграждения, за да се насочват и проверяват потоците от хора.

И пак въпросът е: какво е решението?

Едни хора прииждат от някъде като приливна вълна, ядрото от тях са прогонени от войната, към тях навярно се добавят и други мигранти (по ефекта на „снежната топка”).

4. Ако отговорът е, че потокът от хора не може да бъде спрян, като бъде удавен в кръв, то и решението е друго. Следователно тази човешка вълна трябва да бъде разпределена така, че „салът Европа” да не се преобърне.

Пак повтарям: може да не ни се иска това да се случва, може никога да не искате да виждате тези хора, но ситуацията е такава. И ако не се вземат мерки (разпределение и пренасочване на потока), ако не се заделят достатъчно средства (на европейско равнище, но и от новия бюджет на страната) утре или вдругиден (въпрос на време е) по автомагистрала „Тракия” или „Люлин”, по жп линиите ще тръгнат хора, устремени към спасението си, както те го разбират. Като ще носят на ръце децата си.

Нещо, което не зависи от нашето „искам” или „не искам”. Не посочвам с пръст никого и не назидавам. Струва ми се, че енергията, която хабим в тази много тежка ситуация, е до голяма степен „енергия на заблуждението”, което изобщо не ни помага за намирането на евентуално решение и избягването на най-лошото.

Катастрофата не е въпрос на наше желание. Нито войната в Близкия Изток.

Можем да говорим дълго и да спорим за причините. За онова, което през 2001 г. предизвика атентата срещу „Кулите-близнаци” в Ню Йорк. За ударите в Афганистан и войната в Ирак през март 2003 г. За позицията на Европа, за разделението между Източна и Западна Европа по повод на тези събития. За ролята на Иран в конфликта. За сериозните тектонични размествания в региона десетилетие по-късно. За променената позиция на Турция и гражданската война в Сирия. За новата руска военна политика в Близкия Изток. За очертаващите се промени в региона и за създаването на нови държави. За това как ще изглежда всичко след 1 ноември, тоест след предсрочните избори в Турция. За това ще има ли една или две кюрдски държави.

И най-важното за нас – какъв бежански поток би имало към България при евентуална война на Турция с кюрдите?

Много въпроси, които нямат нито лесен, нито ясен отговор.

Но те подсказват какво бихме могли да очакваме и за какво трябва да се подготвяме (дори да приемем, че това са най-лошите сценарии).

Може нищо от това да не се случи. Дай Боже. Но може и да стане факт в обозримо бъдеще.

Това не е въпрос на наше желание. А на развой на събитията.

Подготвеността е въпрос на благоразумие. За да се избегне най-лошото на „сала на Европа”.

-------

Текстът е препечатан от Портал "Култура"

Още по темата

18/09/2015

Нашите автори

Граници

16/09/2015

Анализи

Наградата за толерантността ни е хаос и терор

04/09/2015

Анализи и Коментари

На тези, които забравиха, че само любовта създава живот