Разкрачени между двете Б

Калин Илиев

Следващите редове не са мои мисли, мечти и копнежи, а тези на героите от последния ми роман „Пролетта на емигрантите”, които от февруари до сега са по улиците и площадите. Ние също сме част от тях.

И така. Необходимото пояснение – кои са двете Б.

Първото е Борисов – Бойко, Баце, Буда… последният да затвори вратата.

Второто е Бъдещето.

Според моите герои, между двете Б няма и не може да има нищо общо. Борисов олицетворява един период от близкото ни минало, който можем с горест да определим като поредното мрачно българско Средновековие. По подразбиране гротесковите персонажи Цветанов, Фидосова и Сие са част от антуража, създаден от Бащата-Майка Борисов чрез политическо ин витро. Като същински одиозен двуполов звяр същият се възпроизвежда в различни валенции, които имат специфични функции – да подслушват, мачкат, ударят, пренасочат парични потоци, организират „спонтанен” метеж и прочие. Не бива да има никакво съмнение. Борисов е този, който създаде себеподобните си, който ги отглежда и манипулира и до днес. Независимо какъв иска да е неговият образ, независимо по какъв начин режисира освобождаването си от една или друга своя валенция, неговата единствена цел е да запази ядрото на Цитаделата в ГЕРБ, тоест себе си, непокътнато и боеспособно за бъдещето.

Бъдещето. То особено вълнува и емигрантите от романа – външни, вътрешни и такива, които водят непрестанна битка, за да не емигрират душите им в родната политическа джунгла. Тези хора са млади и не толкова, красиви и не съвсем, бедни и по-малко такива, умни и не дотам. Такива са героите от „Пролетта на емигрантите”, същите, които виждаме по улиците и площадите; в края на краищата това сме самите ние.

Онова, което ни обединява, е, че все още имаме надежди, копнежи, илюзии/?/, че нещо можем да се променим. Че виновните за поредицата от престъпления ще бъдат справедливо наказани, че пред очите ни няма да се извърши поредната безочлива политическа машинация, поредната омерта за предаване на властта между различните кланове на олигархията; че няма да позволим това да се случи. Това сме ние – героите, които искаме да променим страната си и тя да не бъде повече Нулиа, а отново България. И ние да останем в нея, също и децата ни, и техните деца.

Повечето имаме близки убеждения, които обаче едва ли могат да се нарекат политически, в строгия смисъл на думата. Нашите убеждения са граждански, приятелски, човешки, синовни, бащински и майчински. Партиите отдавна са ни разочаровали – особено БСП и ДПС. И накрая – ГЕРБ, разбира се. Защото това образование, наричано от неговия ин витро създател и хилядите му привърженици ПП/именно защото не е „политическа партия”, с плиткоумната помисъл, че наричането-заклинание ще го превърне в неговата противоположност/ не само не възкреси надеждата за по-добро бъдеще, но го превърна в предстоящо тежко изпитание, а съдбата – в непоносима прокоба.

Днес ние, именните и безименни герои по улиците и площадите, на жълтите павета или пред интернет, изцеждаме последните останали капки енергия, вяра, оптимизъм. Знаем, повече нямаме право на грешка, ако искаме утре улиците и площадите отново да са пълни с хора и това да са нашите улици и площади, а не Сан Марко, шадраваните на Амстердам, Сентръл Парк или други дестинации за туристи, почитатели на хипи движението или обикновени емигранти. Ще успеем ли да постъпим най-правилно, за да положим основите на мечтаното бъдеще? Как да запазим силата на протеста и неговия смисъл? На кого да се доверим? Защо не се появяват така бленуваните нови политически лидери, на които всички да повярваме; новата политическа сила, чиято платформа да прегърнем? Добре разбираме, че нашето недоверие е здравословно, че е нужно време, припомняме си поговорката за английската ливада, но това не ни е достатъчно, защото децата ни продължават да си купуват еднопосочни билети, родителите ни помръкнали тънат в нищета… А часовникът цъка.

Един от възможните изходи е Реформаторският блок/РБ/. Без съмнение той е най-нормалното политическо общество, независимо от противоречията, нападките, включително и тези, които ще предизвикат тези редове. Затова е интересно какво мислят и как ще постъпят неговите лидери. И тъй като отношението им към другите провалени партии на прехода е ясно/?/, най-важно е това към ГЕРБ. Не само към Бойко Борисов. Засега те изглеждат болезнено разкрачени между двете Б. Ще успеят ли да преодолеят лидерите на РБ противоречивата си готовност за колаборация с тази политическа маса/трудно ми е да изрека думата „партия”, поне засега/, само и само да получат билет към властта, подпомогнати от парите и легионите на ГЕРБ? Ще се оставят ли да бъдат подмамени от зле прикритата лукавост на Борисов, от неговата безпощадна и хищна обратна захапка? Ще повярват ли, че ГЕРБ може да се реформира, дори ако привидно лидерът й се скрие зад кулисите и пусне на авансцената друг герой, примерно Томислав Дончев? Възможно ли е властелинът от Банкя да преодолее егото, инстинкта си за самосъхранение в името на гражданите, на страната? Възможно ли е Бойко Борисов да не е Бойко Борисов?

Въпросите са риторични.

Нека се върнем към началото. Героите от романа „Пролетта на емигрантите” не вярват, че между Борисов и Бъдещето може да има нещо общо.

Авторът им също.

А Реформаторският блок трябва да премине през своята Голгота. И неговите активисти да имат търпение, за да дочакат. Не властта. Бъдещето.

Тогава наистина ще дойде тяхното време.

Надявам се то да е и нашето.

Още по темата

22/08/2013

Нашите автори

Солидарните общества са по-щастливи

31/07/2013

Нашите автори

Улицата няма икони

12/07/2013

Нашите автори

Как се гони страх!

04/06/2013

Култура

“Пролетта на емигрантите” – романът, който разкрива бъдещето

Следете новините ни в GoogleNews