Левски сам е поискал гробът му да бъде в църквата "Света Петка Самарджийска"

Проучвайки задълбочено от началото 2005 година проблематиката за последните мигове и гроба на Васил Левски при съставянето на подробна хронология на събитията по въпроса (под работно заглавие “Гробът на Васил Левски и капана на властта”) достигнах до заключението, че Апостола на свободата сам посочва мястото на гроба му да е в столичната църква “Света Петка Самарджийска”.

До този извод почти достига и Николай Хайтов, проучвайки близо 20 години проблема. Това най-ясно проличава в последната му издадена книга приживе през май 2002 година – “Гробът на Васил Левски. Сборник документи”. За какво точно става въпрос? В Дял ІІІ от Сборника, където са публикувани документи и свидетелства, свързващи гроба на Васил Левски с църквата "Света Петка Самарджийска“ откриваме коментара на Николай Хайтов към Записката на Поп Мина (свещеник Минчо Хаджинедев – Пищовлията, съученик, приятел, сподвижник на Левски и негов верен куриер), в която се казва:

Убесиха в София, февруари ден 6-ий, 1873. М-ц февр. ден 6-ий му го резаха въжето аскерите за по три гроша парче. Отидохме с Геле Китов и Кола Новачки та му запалихме вощеници у Света Петка. Амин.

Това важно и неоспоримо свидетелство е документирано в Записките на свещеника, както виждаме с дата 6 февруари 1873 година – денят на обесването на Апостола по стар стил. То е открито от писателя Георги Тахов и е обнародвано на страниците на вестник “Поглед” на 18 февруари 1991 година под заглавие “Една записка проговаря”. А ето и коментара, който прави Николай Хайтов към драгоценния документ:

Цитираният по-горе текст не оставя съмнение, че поп Мина, заедно с Геле Китов и Кола Новачки, са присъствали на обесването на Апостола и са видели обичайното рязане на въжето и продаването му за по три гроша парче заради “магическите” му качества (парченце от въже на обесен предпазвало носещия го от всякакви злини)… Също не е случайно, че след обесването, тримата верни другари на Левски са отишли да запалят вощеници в църквата “Св. Петка”. Въпрос на догадки е дали те са знаели, че тялото на Левски ще бъде препогребано в същата църква, или че това решение е било известно само на малцината преки участници в изравянето на обесения.

За съжаление, смъртта прекъсна изясняването на догадките на Народния писател до тук… Подобни догадки прави и Георги Тахов в посочената по горе статия от 1991 година във вестник “Поглед”:

Още по-съществен е фактът, че тримата отиват да запалят “вощеници” именно в църквата “Света Петка”, без да е посочено за коя църква всъщност става дума. Явно е, че я избират неслучайно, макар, че по същото време има и други действуващи църкви.

По нататък в догадките си Георги Тахов обаче, отново, чрез цитиране Записките на поп Мина, доказва, че църквата “Света Петка”, в която палят вощениците с Геле Китов (куриер на Васил Левски за връзка с Любен Каравелов във Влашко) и Кола Новачки в памет на Левски, е само и единствено църквата “Света Петка Самарджийска”, намираща се в подлезното пространство пред днешния ЦУМ. Препрочитайки задълбочено бележката на поп Мина и по-точно частта й: “… Отидохме с Геле Китов и Кола Новачки та му запалихме вощеница у Света Петка. Амин.”, възникват следните въпроси:

• Защо приятелите на Левски са отишли именно в църквата “Света Петка Самарджийска” да му запалят вощеници?

• Дали ако са искали да почетат паметта му, не би могло да запалят вощеници и в друга църква, в близост до бесилницата?

• Защо е имало смисъл да палят “прибързано” вощеници на място, което да допуснем – не би имало връзка с Левски?

След така поставените въпроси, стигаме и до догадката, направена от Николай Хайтов: “… дали те (приятелите на Левски – бел. С. С.) са знаели, че тялото на Левски ще бъде препогребано в същата църква, или че това решение е било известно само на малцинаната преки участници в изравянето на обесения…”. Ако съпоставим това логично съждение със зададените по-горе въпроси и наложим върху тях приведените неоспорими факти, не остава нищо друго, освен логично да заключим:

• Предварително решение къде да бъде погребан Васил Левски е имало и то е било взето още преди той да бъде екзекутиран…

• Тримата приятели на Левски – поп Мина, Геле Китов и Кола Новачки не случайно отиват да запалят вощеници в негова памет (на Апостола) в църквата “Света Петка Самарджийска”.

• Те предварително са знаели за решението тялото на другаря им да бъде препогребано във въпросната църква.

Ако над направените съждения може да има въпросителни, то те трябва да бъдат отправени единствено в посока към това – от кого и кога е взето решението за препогребването на Апостола, още преди той да бъде екзекутиран и от кого и кога тримата му другари са имали тази информация… За да продължим по-нататъшното проследяване на проблема е необходимо първо да се спрем и на дълго премълчаваното от повевечето български историци последно желание на Васил Левски: "Ако ме обесят, поне ще ми остане гроба в България и всякой ще го знае, а ако ме пратят на заточение, ще ми изгният костите надалеко…”, споделено пред Николчо Цвятков – Бакърджията, който е зъдържан заедно с него (с Левски) в Къкринския хан през декември 1872 година и откаран също с него под засилен конвой в София. Това ценно свидетелство е документирано от д-р Парашкев Стоянов в проведените от него Анкетни записи през месеците май – юни 1901 година в град Ловеч. Тогава той се среща с Николчо Цвятков – Бакърджията, който му разказва подробности около залавянето и конвоирането на Апостола от Къкрина до София. През 1989 година посоченото несъмнено достоверно свидетелство от първа ръка бе обнародвано в книжка № 57 на “Известия на Държавните архиви” – Анкетните записки на д-р Парашкев Стоянов – “Материали за историята на гр. Ловеч”. От думите на Левски се вижда, че той е спокоен, че ако го обесят поне ще му остане гроба в България и…, което е най-важното – той е сигурен и уверен, че “всякой ще го знае”… Това желание, а и здравата и последователна логика на думите на Апостола, особено в частта им: “всякой ще го знае” (защото за да го знае всякой, той поне би трябвало да е указан къде да е), в контекста на един нов прочит на словата на Левски, ни насочват към мисълта и ни подсказват, че за да говори това, Васил Левски вече е бил намислил и решил къде да е мястото на гроба му, за да го знае всякой – при евентуална смъртна присъда, а не заточение. Решението е обмислено, премислено и взето още по време на споделянето на желанието пред Николчо Цвятков – Бакърджията, когато са ги конвоирали по пътя към София… А посоченото място на погребване не би могло да е другаде, освен в софийската църква “Света Петка Самарджийска” – отколешно място за тайни срещи под прикритието на кръста за софийските комитетски дейци, което Апостола несъмнено е посещавал нееднократно. Какво предполага да се твърди това? Първо: Още една бележка от Записките на поп Мина, публикувана във вестник “Поглед” на 18 февруари 1991 година от Георги Тахов в цитираната по-горе статия, в която е отбелязано: Лето 1872, м.. януариа ден 7-ий на Св. Йоан Кръстител – у София по нашата си работа. Отидох с Геле при Кръсто у Св. Петка, ама го немаше Христо у църквето. Броих парите и Кръсто ги скри под джамо, да му са под ръка. На кончето ми са е подбила ногата та криви и Геле ми даде неговото си та да си стигна.” Чрез тази малка извадка от Записките на свещеника, Георги Тахов прави следните логични и документално обосновани връзки:

• Църквата “Света Петка” в която палят вощеници в памет на Левски поп Мина, Геле Китов и Кола Новачки на 6 февруари 1873 година е църквата “Света Петка Самарджийска” и това не е случайно;

• Куриерът и съмишленикът на Левски – поп Мина (Минчо Хаджинедев) е контактувал със комитетските дейци от София и че тяхно “свърталище” е църквата “Света Петка Самарджийска”.

• Споменатият в записката на поп Мина – Христо, е поп Такия, тогава – през 1872 година още само епитроп на Църквата “Света Петка Самарджийска”. Именно него са търсили поп Мина и Геле Китов – “по нашата си работа” на 7 януари 1972 година за да му предадат парите.

Второ: В контекста на направените от Георги Тахов връзки, от изключително важно значение са коментарите и анализите на бележките от Записките на поп Мина, които прави и Николай Хайтов в Сборника за гроба на Левски от май 2002 година, където също е публикувана тази записка, а именно:

• “Двамата довереници на Апостола, посетили църквето “Св. Петка Самарджийска“ ”по нашата си работа”, са имали намерения да броят пари на Христо, а това е най-вероятно тогавашния председател (епитроп – бел. С. С.) на църковното настоятелство Христо (Такия Теодоров)…”;

• “След като Христо не се е оказал в църквата, парите били броени на Кръсто, т. е. свещеника при същата църква, по това време, Кръстю Стоилов…”;

• “Парите занесени от Минчо Хаджинедев (поп Мина – бел. С. С.) и Геле са били свързани с “нашата си работа”, т. е. за някакво тайно дело, което летописецът не искал да обяви. Това тайно дело е по всяка вероятност предприетата в началото на 1872 година комитетска акция за събиране на пари за оръжие, в която верните съмишленици на Левски в София и Софийско са взели активно участие…”.

Трето: В едно от последните си интервюта от май 2002 година, дадено пред Христо Цеков от в-к “Апостолът”, Николай Хайтов посочва, че Левски е квартирувал “... в една от църквите в София, където се среща с поп Ангелко, който по-късно е единият от изповедниците му.” Ето и свидетелството на проф. Христо Гяуров за тази изповед, дадено му от един от шивачите при Св. Синод на име Трайко през 1956 година:

Синодалният шивач Трайко ми каза, че го бил изповядал неговият дядо хаджи поп Ангелко, който бил свещеник в църквата “Св. Архангел” (намираща се при църквата “Св. Неделя” – в нейния двор) и имал къща на мястото дето сега е Съдебната палата... В деня преди обесването на Васил Левски, като се мръкнало, през нощта, едно турско заптие почукало силно на вратата на поп Ангелковата къща. Като му отворили то казало да дойде с него хаджи поп Ангелко, като си вземе епитрахила и кръста. Поп Ангелко отишъл с заптието и като се върнал в къщи, казал смутен и разтреперан, че бил изповядал Васил Левски и че той – Васил Левски щял да бъде обесен... Хаджи поп Ангелко, като е отивал да изповяда Васил Левски в конака, навярно, е отишъл в църквата “Св. Архангел”, за да си вземе епитрахила и кръста. Там е заварил Христо Хамбарков ( участник в препогребването на Апостола – бел. С. С.), който правел свещи нощно време в църквата, и го е взел със себе си, като се е страхувал да отиде сам в турския конак, за да изповяда там Васил Левски...

От проследените документирани свидетелства и анализа им се вижда, че църквата “Света Петка Самарджийска” действително е била Главен щаб на Софийския революционен комитет. Там са се събирали и парите за делото. Секретар на комитета е учителя Игнатий Рилски, който също е близък познайник на Левски и държи връзка с игумена на Драгалевския манастир – йеромонах Генадий. (Подробна информация за членовете на комитета имаме от комитетския деец Ленко Ценов – кметски наместник на махалата Баш чешма, където било издигнато бесилото и присъствал по служебно задължение на екзекуцията на Левски. Тя е записана през месец август 1925 година от Данаил Кацев-Бурски, когато той събира спомени за Левски от “съвременници” и “знаещи” за него.).

Връзката с Драгалевската света обител

При посещенията си в София и Софийско през 1871 – 1872 година Апостолът почти винаги се отбива и отсяда в Драгалевската света обител, където игумен по него време е борбения му другар от легията в Белград – йеромонах Генадий (със светското име Иван Ихтимански, преди това участник в четата на Дядо Ильо Войвода). Двамата с него основават в манастира Революционен комитет, който има задачата необезпокоявано на и от безопасно място да координира святото дело в София и околностите на града. Със задачата да държи връзка с манастира е натоварен учителят Игнатий – секретар на комитета, който привлича за делото много будни софиянци. Сред тях са: ханджията Трайкович, Нешо и Киро – Книжарите, хаджи Никола Вардев, хаджи Стоян Вардев, Стоян Посипалката – бакалин, Тако Мераклийски, Димитър и Васил Хаджиянкови, Георги Чукурски, Димитър Гърнев, Таке Чукурски, Иван Андреев, хаджи Коце, Георги Джумалиев, Кръстю Нешев, Митович и др. Във връзка с комитета са и отец Кръстю Стоилов – свещеник при църквата “Света Петка Самарджийска”, епитропа на същата църква Христо (Такия Теодоров, поп Такия) и иконом поп Тодор Митов – по него време председател на Сойфийската църковна община (един от изповедниците на Левски). Те спомагат малката но будна църквица да стане най-сигурното комитетско място, където да се събират и държат парите за закупуване на оръжие. След обесването на Васил Левски йеромонах Генадий отива в Сърбия и търси Панайот Хитов да възродят борбата за свобода чрез организиране на чети и опитва да се включи в Априлското въстание. През пролетта на 1876 година след разгрома му се отдава в служба на Бога, оттегляйки се в един от Светогорските манастири. През 1873 година игумен на Драгалевската Обител става следовникът на йеродякон Генадий – учителят дякон Игнатий Рилски, ревностният привърженик на народното свято дело – в качеството му на секретар на софийския комитет. Още през лятото на същата година той възстановява и възобновява дейността му. За да сме напълно сигурни в предположението и в твърдението, че Васил Левски сам е решил и посочил мястото на гроба му да е в църквата “Света Петка Самарджийска” е необходимо да отговорим на въпроса: Кога и пред кого Левски е споделил желанието си за мястото на гроба му? От немалкото документи за последните мигове на Апостола, които са ни на разположение се вижда, че един от неговите изповедници е председателят на Софийската църковна община – иконом поп Тодор Митов, член на софийския комитет. Ето как Михаил Буботинов представя изповедта на Левски във вестник “България” от 6 февруари 1898 година:

…По заповед на Махзар-паша, тогава Средецкий губернатор, се изпрати един мулязимин да обади на иконом поп Тодор Митов, да се приготви да извърши предсмъртното напътствие на един разболял се политически престъпник, като му остави и един чаушин да го придружи до надлежното място… … Иконом поп Тодор, приготвен за половин час, се намираше с чаушинът над цариградското шосе, зад градските обкопи, на мегдана пред беледийското ханче, гдето два взвода жандармерия бяха вече разредени в кръг, и, ето че се зададе губернаторът на каляска със свита си, състояща се от десетина души жандармски големци. Веднага след тях биде приведен на средата на мегдана току-що извадений из тъмницата Васил Левский, конвоиран от един взвод заптии, и 4-те взвода аскер, облечен с костюма си, в който бил хванат от властите при ханчето, с тежки окови на нозете, без присъдний илям на гърдите. Мизхар-паша обърнат към свещеника, заповяда му да се приближи при Левский и свободно да му извърши верозаконните потреби. Щом приближи свещеникът при Левский, пашата се оттегли на 7 – 8 разкрача и същевременно даде знак да направят същото и хората от свитата му… Свещеникът наметнат с епатрахил, държащ в ръка светите тайни, каза на Левский: “Понеже предлежи да отпътуваш и, като човек, знаеш, че може се случи и смърт из пътя (там наоколо из тъмнината нийде не се забелязваше бесилка или други приготовления за смъртно наказание), дошъл съм, като пред християнин и българин, да те поканя да приемеш в напътствие и в душевно спасение светите тайни, - ако искаш изповедан да се причастиш.” – “Да, отче, - Левский отговори благоговейно, не само искам, но и настоявам да бъда изповядан – причастен!” – “Какво има да кажеш пред святото тайнство за себе?”… … Що за себе си е изповядал в случая Левский, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник. Обаче в общи думи отец поп Тодор ни е приказвал, че Левски стоял бодър и в присъствие на духа казал: “В младините си бях Йеродякон Игнатий, напуснах службата в съзнание, че бях повикан да изпълнявам друга по-належаща, по- висока и по-свещенна служба към поробеното отечество, която… дано!” Тука Левский се просълзи и помоли свещеника да се помоли Богу да Йеродона Игнатия. Свещеникът започна молитвата, като осени с епатрахиля си в окови стоящия изповедан великомъченик за българската свобода и го причясти с божествените тайни…

От цитираното свидетелство за изповедта на Левски става ясно следното:

• Иконом поп Тодор Митов е останал за определено, макар и не дълго време насаме с Апостола;

• Левски не само е искал, но е и държал да бъде изповядан;

• Той отлично е осъзнавал ролята си, изразяваща се в по-високата и по-свещената служба към поробеното отечество;

“... Що за себе си е изповядал в случая Левский, не е могло да бъде предадено от свещеника-изповедник...”, заключава Михаил Буботинов... Логично е да предположим, че тук може би се крие и отговора на горепоставения въпрос: Кога и пред кого Левски е споделил желанието си за мястото на гроба му? ... Подобно свидетелство за изповедта на Левски пред поп Тодор Митов ни дава и Народния поет Иван Вазов на страниците на списание “Българска сбирка”, книжка № 10 от 1905 година:

… Поп Тодор е бил повикан да причести дякона. Той дошъл с причастието на лобното място. Пашата му заповядал да причести осъдения на смърт с думите, които аз предадох (“Папаз ефенди, сторете с тогова според както е вашият закон”), и се оттеглил на страна, както сторили и войниците там, за да останат поп Тодор и Левски сами… Той видял и приел със студено присъствие смъртта си… По после любопитни софиянци се опитвали напразно да изкопчат от попа нещо за Дяконовата изповед. Поп Тодор запазил тайната, както му повелява дългът…

За изповедта на Левски пред отец Тодор Митов свидетелстват още Захарий Стоянов, Иван Кършовски, отец Минчо Кънчев и Стоян Заимов. В почти всички от тях се казва, че Иконом поп Тодор Митов е останал за определено, макар и не дълго време, сам пред Левски, без да е обезпокояван от заптиетата. Най-вероятно тогава именно пред него Левски посочва мястото на гроба му да е в църквата “Света Петка Самарджийска”. Възможно е това да е станало и малко по-рано, в периода: след произнасянето на смъртната присъда – до изповедта пред поп Тодор, но все още е неизвестно при какви обстоятелства и чрез кого. Дори и така да е било, едно е сигурно – по време на изповедта си, Левски само е препотвърдил желанието си пред поп Тодор Митов – гробът му да е в комитетската църква. Това си решение Апостолът може би е споделил и с поп Ангелко, който както видяхме е близък с единия от участниците в препогребването му – Христо Хамбарков – с прозвище Гъската, но това ще бъде обект на едно по-задълбочено проучване... Всичко по-нататък се развива в следния ред:

• Отец Тодор Митов, като деен член на софийския комитет веднага след изповедта – още през нощта, в съглашателство с поп Ангелко задействат, заедно с отец Кръстю Стоилов от църквата “Света Петка” и епитропа на същата – Христо (Такия Теодоров), подпомогнати от отец Минчо Хаджинедев, Кола Новачки и Геле Китов организацията около погребението на Апостола – или по-точно препогребването му, като за целта привличат Христо Хамбаров – Гъската, Илия Лазаров Джагаров (бъдещ Ботев четник).

• Отец Тодор Митов погребва Левски за пред властите, както е по изискване и закон – в Позорните гробища на София – в близост до бесилницата.

• В нощта след погребването Христо Хамбаров – Гъската, Илия Лазаров Джагаров, свещеник Кръстю Стоилов и Христо Николов тайно изравят тялото на Левски от гроба в Позорните гробища и го пренасят и препогребват набързо в олтара на църквата “Света Петка Самарджийска”, където никой няма право и не може да рови…

И така до 30 май 1956 година, когато при разкопки в църквата “Света Петка Самарджийска” “археолози” се натъкнаха на скелета на Левски … Последваха яростни научни и не дотам научни спорове… а костите мистериозно бяха потулени и най-вероятно безмилостно унищожени… Единствено верни на каузата “За гроба на Левски”до последните си дни останаха малцина смели българи, сред които най-ярко се откроиха имената на: проф. Христо Гяуров, арх. Сава Бобчев, Димитър Бучински, Жечко Попов, Георги Тахов, акад. Николай Тодоров и акад. Николай Хайтов… Но борбата не е свършила. Тя продължава и ще продължи докато нашата държава не признае официално гробът на Левски по най-подобаващ на националния ни герой начин с държавни почести – в църквата “Света Петка Самарджийска” – в центъра на София – сред триъгълника на властта: Президенстство – Народно събрание – Министерски съвет. Изложените до тук наблюдения излязоха отчасти в русенския местен печат още на 14 февруари 2008 година. Дотогава аз много съжалявах, че на Николай Хайтов са му били необходими още няколко месеца живот за да докаже, предположението до което достигнах аз на база прочита на публикуваното и документално известното дотогава, че Левски сам е посочил за място на гроба си църквата „Света Петка Самарджийска”… И слава Богу – непубликуваното до него момент драгоценното свидетелство /както обичаше да казва Хайтов/ се появи в централен ежедневник на 18 февруари 2008 година – именно от Архива на писателя – съхраняван от големият му син Александър Хайтов – под заглавие „Българската Голгота”, където в частта „Последната нощ”, проследявайки действията на изповедника поп Ангелко, Хайтов все пак прави и следната догадка:

Но освен да се изповяда Дякона не може да не е поискал и нещо повече – своето християнско погребение, и по всяка вероятност изравянето от Позорните гробища е било предвидено като възможност още преди обесването и е била извършена необходимата подготовка. Едничкият страх на Дякона като вярващ християнин и духовно лице е бил да не остане неопят и непогребан и да не му се знае гробът. Затова, когато на Велика събота - 19 април 1864 г., Левски реже косата си и я дава на майка си да я скрие в сандъка, й казва: "Като чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе вместо мен, защото може да остана неопят и непогребан." Затова по пътя от Ловеч за София споделя с Николчо Бакърджията, "че ако го обесят, поне ще му остане гроба в България и всякой ще го знае, а ако го пратят на заточение, ще му изгният костите надалеко". Това е всъщност единственото, което е поискал той за себе си, засягащо собствената му личност!

В заключение на настоящия коментар ще поясня, че изразеното в текста по-горе предположение, че Апостола на свободата сам е посочил за място на гроба си – столичната църквата “Света Петка Самарджийска” и приведените в негова полза изводи, следствие анализ на известни документи, са начало на едно ново препрочитане на цялата проблематика около въпроса за последните мигове и гроба на Васил Левски. Ще се радвам, ако всичко това, най-после доведе до предизвикването на един наистина деполитизиран обществен дебат – за обозначаването гроба на Апостола на нашата свобода – в навечерието на навършването на 174 години от рождението му. Защото Левски не е и не трябва да бъде (а са се опитвали да го превърнат) монопол на властници и псевдонаучни работници. Той е идеал за свободен и величав дух на всички българи…   Ключовата “Русенска следа” в търсенето на гроба на Апостола Левски Ключовата информация във вече над 55 годишния висящ проблем около местонахождението на гроба на Васил Левски води началото си от град Русе. На този сензационен факт се натъкнах съвсем случайно отново при подготовката на ръкописа на книгата “Гробът на Васил Левски и капанът на властта”, чието излизане от печат предстои. Ето я и самата “Русенска следа”: на 17 май 1985 година Йордан Семов разговаря в Русе с Негово Преосвещенство Проватски епископ Антоний, който от 1977 до 1985 година е викариен епископ на Доростолския и Червенски Митрополит Софроний и до сетните дни на земния си път живее в Русе – 13 април 2002 година. В разговора със Семов, Епископ Антоний споделя следното:

През 1936 г. на 9 март, като ученик в Семинарията, бях между един от най-добрите по пеене и в един октет пеехме в Светия Синод на владиците в празник и в неделни дни. След една такава служба, на 9 март беше 1936 година, получавах малкия от там хонорар за приятелите и слушам един разговор – между наместник-председателя на Св. Синод Видинския митрополит, тогава Неофит, и една жена, която му каза: “Татко ни закле преди смъртта си да помним и да предадем на идните поколения, че той е носил Левски на гърба си до църквата “Св. Петка Самарджийска” и там са го погребали – набърже, по спешност, в светия олтар от лявата страна на светия престол.” Като се върнах в семинарията, записах в моя дневник това дума по дума, както го чух. На следващата година, 1937-а, бях вече студент в Духовната академия” и ме назначиха за певец в църквата “Св. Параскева” на ул. “Раковски”. В петъчните дни пеех във филиала в тази църква, малката “Св. Петка Самарджийска”, която сега е в подлеза на ЦУМ. Когато веднъж подавах кандилницата на свещеника, той ми каза: “Сине, да внимаваш, като влизаш тука в олтара, че тука е погребан Левски, ама на никого няма да казваш.” И ми посочи точно мястото, къде е погребан. Аз си записах и това.

Особенно важни за даденото от Негово Преосвещенство Проватски епископ Антоний сведение са следните два факта: Първо: Той знае за ключовата информация, че гробът на Васил Левски е в олтара на църквата “Света Петка Самарджийска” (до ЦУМ), година преди да се появи същата ключовата информация, във вестник “Мир” на 6 март 1937 година. Там тя е представена от журналиста Никола Станчев и дадена му под формата на спомени от Мария Поппавлова – Джагарова, съпруга на участвалия в препогребването на Васил Левски – Илия Лазаров Джагаров (по-късно – Ботев четник), в които тя споделя, как: “Тялото на Апостола е било погребано от поп Тодор много близо до бесилката.” и след това “… че тялото на Дякона Левски е откопано от тогавашния клисар при днешната църква “Света Парашкева” (по настоящем “Света Петка Самарджийска” - бел. С. С.) на ул. “М. Луиза” и погребано в олтаря на същата църква. Този подвиг е извършен от покойния Христо Хамбарков – Гъската, който е бил във връзка с членовете на софийския революционен комитет.”¹⁰ Най-вероятно епископ Антоний (през 1936 г. все още със светското име Константин М. Костов) на 9 март 1936 година в Св. Синод е чул именно разговора между Видинския митрополит Неофит и Анастасия Илиева Бокова – дъщеря на Мария Поппавлова – Джагарова. Пред тях през 1902 г. ботевият Четник Илия Лазаров Джагаров споделя тайната на живота си – как с Христо Хамбаров – Гъската са препогребали тялото на Апостола в църквата “Света Параскева” (“Света Петка Самарджийска”). Това научаваме от свидетелството на Анастасия Илиева Бокова дадено през 1956 година пред преподавателя в духовната академия проф. Христо Гяуров:

… След обесването на Васил Левски, късно вечерта, моят баща заедно с Христо Хамбарков (епитроп на църквата стара “Св. Параскева”….), с фесове на глава като турци, взели една бъклица с вино и отишли на мястото, дето бил обесен Васил Левски. Времето било много студено, мразовито. Не е имало там други хора, освен стражата, оставена да пази трупа. Наоколо било пусто поле. Те започнали да черпят стражата. На обичая, трябвало те първи да отпият от бъклицата; те отпили, но без да гълтат. Пила от бъклицата и стражата. Така повторили няколко пъти, докато се изпразнила бъклицата. Виното подействало скоро, тъй като имало в него и нещо приспивателно; какво е било приспивателното, не знам. Стражата се опила и заспала. Моментът бил удобен. Баща ми и дядо Христо свалили трупа от бесилото и го сложили в чувал, предварително приготвен. Баща ми взел човала на гърба си, а дядо Христо светел с фенер. Дължа да отбележа, че баща ми беше здрав и як селянин и до края на живота си остана той истински хъш. Със мъка и не съвсем без страх те стигнали до църквата стара ”Св. Параскева - Самарджийска”. Там ги очаквал свещеникът от църквата поп Кръстев, презимето на когото не си спомням. Свещеникът опял мъртвецът и след това го погребали в олтара на църквата – от лявата страна…

Второ: По времето, когато Йордан Семов записва сведенията на епископ Антоний, Николай Хайтов, вече е завършвал ръкописа на първата си книга за гроба на Левски и не се е повлиял от нея, а само от информацията от вестник “Мир”. Това, само по себе си – свидетелство на Проватския епископ е предоказване на тезата на Хайтов (а също и другите изследователи преди него: проф. Христо Гяуров, арх. Сава Бобчев и журналиста Георги Тахов), че гроба на Апостола е в църквата “Св. Петка Самарджийска”. Затова и Н. Хайтов, включва въпросното свидетелство на епископа и в двата си сборника с документи и свидетелства за гроба на Левски – през 1992 и 2002 година. По същия начин, нямало е как да се повлияе от книгата на Н. Хайтов и Епископ Антоний през месец май 1985 година. Всичко това е само още един дебел плюс към правдоподобното становище на БАН от април 1986 година, че гроба на Апостола трябва да бъде обозначен – с паметна плоча в църквата “Св. Петка Самарджийска” до ЦУМ, предизвикано през 1985 – 1987 година от задълбочените изследвания на Николай Хайтов по проблема. В тях изпъква най-решителния и непоклатим аргумент в полза на версията за препогребването на Васил Левски в църквата “Света Петка Самарджийска” споделен от Николай Хайтов през лятото на 1991 в събеседване с криминалиста Богдан Кръстев, където Н. Хайтов подчертава:

“Най-решителният аргумент е трикратно документираното съобщение – два пъти в печата и веднъж в един протокол от 1937 г., - че гробът на Левски се намира в олтара на църквата “Св. Петка Самарджийска”. За първи път се появява подобно съобщение във в. “Мир” от 6 март 1937 г., а за втори път – във в. “Труд” от 17 май 1956 г., тринадесет дни преди разкриването на “предсказания” гроб в олтара на църквата “Св. Петка Самарджийска” на 30 май 1956 година… Освен това в протокола на комисията за издирване гроба на Левски от 24 август 1937 г. изрично е регистрирано преданието, че гробът на Левски е в олтара на същата църква “отляво”, т. е. в северната му част. Не е възможно три пъти да се “предскаже” един гроб и това да съвпадне (буквално) с археологическите разкрития, ако авторите на “предсказанието” не са имали точна информация.

От информацията на дядо Антоний знаем и следните ключови факти:

В 1952 г. ме назначиха инспектор в Духовната академия. Тогава разказах на моя колега проф. Христо Гяуров тия два факта, които го заинтригуваха и даже един ден отидохме в “Св. Петка Самарджийска” и му посочих мястото, където е Левски бил погребан. По-късно вече се заговори за построяването на ЦУМ и трябваше да бъдат разрушени много сгради, между които и църквата “Св. Петка”. Аз веднага казах на проф. Гяуров, щото той имаше големи възможности, много връзки имаше да направи нещо да се спаси църквата. Той се разтича, срещна се с големци и за щастие попадна и на един голям археолог от Полша, който беше дошел в България, и му разказа, че нашите искат да разрушат тая църква, тя е старинна църква и вътре е погребан Апостола на българската свобода Левски… И така, може би с негова помощ и намеса, църквата остана. Той им дал съвет да направят подлез – свое мнение и други може би са дали, разбира се, но той и своето, мнение, че един подлез може да се направи и църквата да си остане. И така стана. Почнаха разкопките. Копаха и намериха скелета точно там. Но за голямо съжаление, много работи у нас стават и сега така. Последствията са известни – явиха се опоненти и спорове. Каза се дори, че това може би е тяло на жена. А в светия олтар не може владика да бъде погребан, а нели жена. Не може да се мисли за жена въобще в църква да се погребе. Владика не може. Следователно, за да има там погребение, и то в олтара, до престола, което е най-голямата светиня, това значи, че е някакво изключително погребение. По-изключително от това, което е на Левски, разбира се, не може да има. Турците навсякъде са можели да правят обиски, само в олтара никога не са влизали, не са си позволявали, което нашите за съжаление правят, влизат сега в олтара и крадат каквото има. Та така именно беше спасен тоя малък храм и останките бяха предадени на музея на Духовната академия. Там стояха около една седмица, в чувала бяха. И след една седмица взеха ги оттам в Археологическия музей, този, който е до Народната банка и от там изчезнаха вече. Това е, което мога да ви кажа. Аз твърдя, че това е неговото тяло, защото чух, както ви казах, тоя разговор, че там е погребан...

Информацията за гроба на Васил Левски, дадена и завещана ни от живелия в Русе Проватски епископ Антоний е още един щрих в постамента на националната ни памет.   Най-новите разкрития по продължаващото и след смъртта на акад. Николай Хайтов разследване по въпроса за гроба на Васил Левски поставят на дневен ред изясняването не толкова на самия проблем, а по-скоро КАУЗАТА, че гробът на Апостола на българската свобода е не къде да е – а в сърцето на нашата столица – сред очертаващият се ТРИЪГЪЛНИК НА ВЛАСТТА между сградите на Президенството, Народното събрание и Министерски съвет – в подлезното пространство пред ЦУМ – в олтара на малката църквица “СВЕТА ПЕТКА САМАРДЖИЙСКА”.

Още по темата

19/02/2012

България

Затворени улици в София заради церемонията за Левски

19/02/2012

Политика

Президентът: Тефтерчето на Левски е наръчник на държавника

Следете новините ни в GoogleNews