„КОЙ МУ ТУРИ ЗНАКА”?

Историята се превръща в минно поле при всеки опит за политическа инструментализация. Едва ли в ДПС не осъзнават този факт, което пък поставя въпроса защо им трябваше точно сега, и то с песента за Райна Княгиня, да се набиват в едно от най-травматичните полета на българското Възраждане – травматично тъкмо от гледна точка на междуетническото съжителство.

Да започнеш по този начин кампанията си за местните избори, означава да сложиш пръст в трудно зарастващи исторически рани. Възможните обяснения са няколко:

а) случайност и политическо лекомислие;

б) историческо невежество;

в) целенасочен замисъл, който прераства в провокация;

г) комбинация от изброеното дотук, която все пак предполага водещ мотив;

И тези питания няма как да бъдат подминати, без у мен те да извират от някакви националистически попълзновения. Налага ги самата политическа логика, тоест здравият разум, който държи да е наясно „какво” се започва, „докъде” ще се стигне и „защо” някой е решил така „да му тури знака”.

Сиреч, „кой” е политическият знакознател на цялото това начинание?

На преден план (не само заради видеото от Исперих) неизбежно излиза лидерът на ДПС Лютви Местан (явно „лингвистично и знаково” подпомаган зад (или в) кадър от проф. Мариана Георгиева).

Ала нека внимателно проследим аргументите в спора, защото той има две равнища, които болезнено се пресичат в една точка (след малко ще обясня каква).

1. Онова, което взриви ситуацията, изобщо не е „феноменът на балканската музика, еманация на заедността и толерантността…” (както се твърди в декларацията след събитието на ДПС), а е резултат от политическата употреба (и то за целите на една предизборна кампания) на трагичната съдба на една реална личност – Райна Попгеоргиева Футекова (1856-1917), чието място в българската история е съпоставимо с това на Жана д’Арк в историята на Франция.

Една национална героиня предполага свеждане на глава и почит. За да продължа паралела с Жана д’Арк, ще кажа, че поколения френски политици (от лявото през дясното, та до крайно дясното) са й оказвали такава почит, без никой да посмее да превърне Орлеанската Дева в хоругва на политическата си кампания (във Франция това би било национален скандал).

Дори без да е съпроводено с хилотенето и кръчмарското пляскане с ръце (феномен на „балканската еманация”), на които се нагледахме в Исперих…

Нещо повече, гражданите и на Франция, и на Великобритания отдавна са част от обединена Европа, ала не съм чул в тази връзка британска група да прави кавър-версия на балада за Орлеанската Дева и отвеждането й от английски войници на кладата в град Руан на 30 май 1431 г. Всяко нещо си има граници.

Иначе напълно допускам, че турският изпълнител Фарук Йълмаз може да е попаднал случайно на песента за Райна Княгиня, без да знае текста (и съответно контекста), харесал я е, слял я е с песента за „хубавата Райме” и е решил да я изпълни пред публика. Пак повтарям, тук не спорим за музикалното изпълнение, нито за филма на Адела Пеева „Чия е тази песен”, нито за историята на балкански песни в различен контекст. Публичният дебат се разрази за нещо съвсем друго: по това „защо” историческата драма на Райна Попгеоргиева трябва да бъде употребявана с предизборни цели от лидери на ДПС, които не се свенят да позират пред камерата като хлапаци, възнамеряващи да сторят голяма „политическа беля”.

Толкоз по темата за случайността, лошия вкус и политическото лекомислие.

2. По-сериозен обаче е проблемът с историческото невежество, което ДПС демонстрира в Исперих, иначе, убеден съм, щеше да бяга като „дявол от тамян” точно от тази песен, замествайки я с всевъзможните версии на „Зюмбюл ли си, лале ли си…”.

И за да стане съвсем ясно на г-н Лютви Местан за какво иде реч, принуден съм да прибягна до историческото свидетелство – до онази истина, която дни наред свенливо всички премълчават (а мнозина може би и не подозират) и която се крие между редовете на песента. Все някой трябва да я изрече гласно.

Повтарям: проблемът не е нито в музиката на песента, нито в думите й.

А е в онова, което иде подир въпроса на турския паша в песента: „кой уши байрака, кой му тури знака”, повторен като рефрен и от Райна Попгеоргиева.

В онова, което българските историци свенливо премълчават след Освобождението, което премълчава и самата тя в „Автобиографията” си, писана в Русия, и публикувана доста след смъртта й – през 1934 г.

В онова, което й туря мъчителния знак на национална героиня, но я канонизира като такава десетилетия след кончината й през 1917 г.

В онова, което описва в репортажите си Джануариъс Макгахан, безстрашният кореспондент на „Дейли нюз”, комуто с право са кръстени улици в България.

И този „липсващ знак” изобщо не е „феномен на балканската музика”, нито е равносилен на един избродиран и развят байрак.

Щом г-н Местан не знае за какво иде реч и иска да го чуе, ето (цитирам из Макгахан, „Турските зверства в България”, преводът е на Стефан Стамболов, 1880 г.):

Чух, че градската тъмница в Пловдив има личност, саркастично наричана от турците „българска царица”. Според техните думи това била една твърде презряна жена, която застанала начело на бунтовниците, била коронясана за царица, препускала на кон по улиците на своето родно село с развято знаме, като втора Жана д’Арк, и въобще отличила се с много постъпки, които служеха като предмет за безкрайни шеги на турците. Естествено аз твърде силно желаех да се запозная с тази развенчана царица… Тя беше твърде суха и слаба, така щото едвам стоеше на краката си, а нейното младо лице се отличаваше с такова печално, убито изражение, щото беше болно да се гледа на нея. На нейните бели, нежни крака нямаше нито чорапи, нито обуща и както после ми каза тя, всичките й дрехи не били нейни, дали й ги после, след като я изхвърлили гола.

Прескачам застъпничеството на американския консул Юджин Скайлър, с чиято помощ Макгахан се среща и разговаря със затворничката, записвайки нейната история. На този американски консул дължим огромния „Доклад на Скайлър”, едно от най-педантичните описания на зверствата след Априлското въстание.

Прескачам и доста важни подробности от сърцераздирателния разказ на Макгахан и давам само фрагмента около сюжета на песента – срещата й с панагюрския мюдюрин:

Баща й бил убит в нейния дом и Райна с майка си му изкопали гроб в градината и го погребали. Но, види се, чашата на нейните бедствия още не се била препълнила. Като узнали, че тя е шила знамето на въстаниците, турските власти две недели подир потъпкването на въстанието я затворили. Мюдюринът я уловил по 10 часа вечерта и я завел в дома си. Горката Райна сама ни разказа как са постъпили с нея в дома на мюдюрина. Без да гледат на нейните молби и сълзи, които биха омилостивили и тигър, съблекли я гола, били я, плюли я и я обезчестили. На присмех я нарекли българска царица, а на другия ден я изпратили в Татар-Пазарджик, дето турското населения я замеряло с кал, плюло я и най-долно я псувало…

Спирам дотук, защото всяко свидетелство си има мярата, а останалото – за тъмницата с хляб и вода, за съсипаното от скръб сърце и здраве и за освобождението от чуждите консули – самата Райна Попгеоргиева разказва в автобиографията си. Който иска, да го прочете.

Документалният разказ на Макгахан и Скайлър безмилостно раздира завесата на срама, с който обикновено обвиваме историята за Райна Княгиня и в резултат на който е дошла песента.

Ако някой не е знаел досега цялата история, свенливо премълчавана от историци и потомци, нека я научи.

Това е истинската история на Райна Попгеоргиева Футекова, която я вкарва в националния ни пантеон.

Историята на жена, надигнала глава в епохата на едно общо пробуждане, за да се превърне в обект на гаври, които още никой не е посмял да опише изцяло.

Жена, намерила сили след всичко това да оцелее, да стане първата българска акушерка и да помага до края на дните си на други жени в бежанските махали на столицата между „Пиротска” и „Опълченска”.

Жена, съумяла да роди и отгледа петима синове, всичките офицери – двама от които затрити от комунистите (единият – Иван – в лагера в Ловеч, другият – Владимир – изчезва безследно след 9 септември 1944 г.).

Свеждане на глава в знак на почит или хилене и кръчмарско пляскане предполага историята на Райна Попгеоргиева, съдържаща се между редовете на песента?

Това е въпросът.

И той няма нищо общо нито с балканския фолклор, нито с правото на който и да е да пее песни с друг текст, нито с желанието на някои да водят предизборната си кампания на турски език.

Потомците на Райка Княгиня предложиха на лидерите на ДПС „символно помирение” – да целунат заедно с тях едно от запазените копия на знамето, извезано от нейните ръце.

Знамето „Свобода или смърт”, на което лъвът носи корона с кръст.

Не знам дали ДПС ще се реши на тази стъпка.

Както не си представям и точно каква ще е обещаната от тях следваща „възрожденско-патриотична стъпка”.

Може би ще си поръчват всеки ден в парламента „яйца по панагюрски”, облечени като „донски казаци”?

Който му тури знака, сега да му мисли.

Източник: kultura.bg

Следете новините ни в GoogleNews