Неолиберализмът – една провалена доктрина (част 1)

Последна промяна на 24 септември 2013 в 16:45 7808 38

След 1980 г. частните и държавни дългове нараснаха драстично до изключително неустойчиви нива. Съгласно доклад от януари 2012 г. на McKinsey Global Institute общите дългове (държавен и частен) на десетте най-развити икономики в света надхвърлят значително размера на техните икономики, като най драстично увеличение за периода 2000 г. – 2008 г. е отбелязано във Великобритания, с 177% до 487% от нейния БВП, като още през 1990 г общият дълг на Обединеното кралство е надхвърлял 200% от БВП. Ръстът на дълга на Испания е също впечатляващ, като за посочения период той се увеличава с 145%, достигайки 363% от БВП на страната. По отношение на САЩ, съгласно данните на Федералния резерв дори и преди началото на икономическата криза общият дълг на страната (държавен и частен) се увеличава с 50% за периода 2000 г. – 2007 г. до USD 9 трилиона и достига USD 10.5 трилиона в края на 2008 г. след началото на спасителните програми за банковата система и големите корпорации. Де факто дългът на САЩ се удвоява през периода 1988 г. – 2012 г. Основната причина за това бързо увеличаване на дълга се дължи най-вече на сериозния ръст на нефинансовия частен сектор. Основата за този растеж обаче трябва да се търси в улеснения достъп до кредитиране.

След сериозните финансови и банкови кризи в световен мащаб през последното десетилетие на 20 век, кредитната експанзия се насочва към бизнес сектора и домакинствата в индустриализираните западни държави, като тези сектори се превръщат в най-важните клиенти за финансовите пазари. Статистиката на Федералния резерв показва, че за близо тридесет годишния период между 1950 г. и 1980 г. общият вътрешен дълг на страната е в диапазона 140% - 158% от БВП, докато през следващите 20 години (1978 г. – 1997 г.) той се увеличава до 247% и с допълнителни 100% през следващото десетилетие. Въпросът, който изниква, е как някой би могъл да си помисли, че такова драстично увеличение на дълга може да е устойчиво в дългосрочен период? Каква всъщност е причината за натрупването на този дълг и то най-вече от бизнеса и домакинствата, а не толкова от правителствата? Трябва да е ясно, че настоящата криза възникна не защото държавните дългове бяха минали някакви разумни нива, въпреки че има и такива случаи (например Гърция, Италия), а защото те бяха натрупани в опита на засегнатите държави да спасят финансовите си и банкови системи. Де факто взривът, който се наблюдаваше по отношение на държавните дългове не е причина, а следствие от нестабилните нива на частен дълг, от големите макроикономически дисбаланси, натрупани през годините в отделните държави най-вече по отношение на платежните баланси и огромните дефицити по текущите сметки. Понастоящем общият дълг в света е достигнал USD 223.3 трилиона, което представлява 313% от БВП на целия свят. Дългът на развитите икономики обаче е много по-голям в относително отношение. Номинално той е USD 157 трилиона, което представлява 376% от БВП на развитите държави и е над два пъти по-голям от дълга на възникващите пазари, който е в размер на USD 66.3 трилиона или 224% от техния БВП. Както се вижда от графика 1, от целия дълг на развитите икономики само 29% е държавен дълг. Останалият е частен, като най-голям дял от него има дългът на домакинствата и нефинансовия частен сектор.

Според разбиранията на наложилата се през последните десетилетия неолиберална икономическа доктрина, в основана на която е залегнало учението на т.нар. Австрийска икономическа школа (т.нар либертарианци), на пазара участват напълно рационални икономически агенти, които на базата на своите егоистични стремежи за максимизиране на своето потребление взаимодействат свободно на конкурентни пазари. Тези основни характеристики се предполага, че водят до определено уравновесяване на търсенето и предлагането на пазара и до постигането на т.нар. пазарно равновесие. Това равновесие според тази доктрина би следвало да бъде не само оптимално, но и притежаващо вътрешна стабилност и способност за сaморегулация. Единственото изискване за постигането на това равновесие е пазарите да бъдат оставени да работят свободно, т.е. цените и заплатите да се приспособяват свободно, както и да има добре дефинирани права на собственост, които да бъдат ефективно налагани. В тази концептуална рамка, финансовите пазари би следвало да изпълняват пасивна и спомагателна роля, подпомагаща икономическото развитие. Така финансовите кризи могат да възникват единствено в следствие на външни шокове на иначе ефективните пазари, като основна причина за такива кризи обикновено се дължи на безотговорните действия на правителството, което допуска високи нива на бюджетен дефицит или държавен дълг или пък на централната банка, която провежда грешна парична политика. Ако случаят е извън посочените две хипотези, то тогава за виновник се обявява самата икономическа среда в съответната държава, която има вградени фундаментални пороци, допускащи сериозни макроикономически дисбаланси.

В допълнение на това, според теорията за ефективно действащите капиталови пазари, цените на финансовите пазари винаги напълно отразяват цялата налична информация. Според тази теория балони са невъзможни, защото не могат да бъдат извършвани печеливши спекулации, тъй като борсовите пазари не могат да бъдат победени. Основополагащата концепция тук е, че дори и финансовите пазари поради някаква причина да се отклонят от своето равновесно положение, то за тях е присъща самокорекция, която не допуска сериозни отклонения.

Разбира се, за непредубедения човек, всичко от изброеното по-горе има ясните признаци на идеализирана фикция. И както винаги, когато въпросът се отнася до някаква фикция, за да бъде устойчива, в случая неокласическата доктрина в своето идеализиране на конкурентните пазари, се нуждае същевременно от демонизиране на нещо друго. Това нещо друго е открито в лицето на правителствената намеса. Това демонизиране е дотолкова успешно наложено в очите на публиката, че в годините преди кризата правителствата и централните банки отказват да се намесят чрез налагането на някакви регулации срещу финансовите измами, тъй като рационалните пазари са способни да се грижат сами за себе си.

Оказва се всъщност, че резултатът на финансовите пазари от взаимодействието между рационални, максимизиращи своята полза и егоистични индивиди може да доведе не само до неоптимално равновесие, но и до истинска финансова и икономическа криза. Един от основните въпроси тук, както междувпрочем Кейнс подчертава в своята „Теория за заетостта, лихвите и парите“ е, че няма мениджъри и пазарни играчи, които да знаят бъдещето и бъдещите резултати от своите настоящи финансови решения. Всъщност финансовата неустойчивост е вътрешно присъща характеристика на нормалния бизнес цикъл и спекулативните балони са характерни за финансовите пазари.

Де факто настоящата икономическа криза постави под сериозно съмнение експертизата на водещи икономисти и всичко това, което те си мислеха, че знаят за икономиката. От Кейнс до Мински, Киндълбъргър, Голбрайт, Стиглиц, Кругман, Дейвидсън, Рубини и много други има огромно количество литература, обясняваща изключително професионално защо „рационалните“ заемополучатели и заемодатели могат лесно да поемат много повече риск, отколкото би било ефективно, без изобщо в случая да се коментира някаква социална ефективност, както и че финансовите кризи могат да възникнат по много повече причини, отколкото тези, свързани с бюджетните дефицити, моралният риск от правителствените гаранции, лошия късмет, стадния ефект, приятелския капитализъм, некомпетентните регулатори, грешна политика или други всякакви вътрешно присъщи фактори, влияещи върху иначе напълно ефективното разпределение на ресурсите от финансовите пазари. А защо тези поддръжници на господстващата икономическа доктрина са избрали да игнорират цялата тази спомената литература е съвсем отделен въпрос.

Понастоящем преподаваните икономически знания са толкова силно ограничени и фокусирани в определена рамка, че студентите в икономическите специалности са поставени в ситуация да вярват, че всъщност основният икономически дебат се състои единствено в рамките на модела за общо пазарно равновесие между поддръжниците на неговата интерпретация като реален бизнес цикъл и тези, които считат, че този модел следва да се обясни от микроикономическа гледна точка. Както пише в една своя статия във Financial Times икономистът Willem Buiter през последните 30 години студентите, обучаващи се в дисциплини като макроикономика и парична икономика в англо-американски университети, са загубили прекалено много време в изучаване на агрегатното икономическо поведение и свързаното с него разбиране за икономическата политика, което представлява всъщност едно скъпо разхищение на частни и обществени ресурси.

В тази връзка има голяма разлика между идеите, защитавани от класическия либерализъм и тези, проповядвани от либертарианците. Трите основни стълба на класическия либерализъм са пазарите, знанието и свободата. Теорията на Кейнс за либерално стопанство е всъщност реакция на икономическите катаклизми, на които той е свидетел. Всъщност Кейнс се опитва да преформулира трите стълба на либералната доктрина, като поставя под въпрос предполагаемата хармония между частните и обществените сфери. Според Кейнс нерегулираните пазарни сили, в най-добрия случай, могат да предложат неоптимално равновесие и безработица, а в най-лошия – криза от типа на тази от 30-те години на 20 век. Така че това, което е необходимо за превръщане на частния личен интерес в оптимален социален резултат е силното посредничеството на държавата. Именно затова трите стълба на либералната доктрина трябва да бъдат преформулирани. Пазарите трябва да бъдат възприемани като добри слуги, но лоши господари на икономическия живот. Знанието е необходимо да бъде впрегнато, за да подпомогне създаването на държавна посредническа структура, а индивидуалната свобода би била смислена единствено, ако приеме за своя основа социалната справедливост, тъй като тя иначе би се превърнала в празна риторика.
От друга страна неолиберализмът е съвсем различна история и всъщност връща назад прогресивното либерално мислене. В своята същност тази доктрина представлява ново взаимодействие между политическата власт и играчите на нерегулираните пазари. В основата на възникването на неолиберализма стои стопяващите се доходи на т.нар. рентиерски или непроизводствен капитал в годините след Голямата депресия в САЩ от 1929 г. – 1933 г. , който към 1978 г. се очертава големият губещ в следствие на съюза между профсъюзите и индустриалните капиталисти, характерни за времето на Кейнс. През 1970-те години на миналия век тяхното недоволство започва да бъде споделяно от все повече индустриалци, които са се справяли доста добре в предишните години след войната, но които започват да чувстват ограниченията на съществуващата технико-икономическа парадигма по това време, която е достигнала своята зрялост, докато новата технологична революция в компютърните технологии все още предстои, както и увеличаващата се конкуренция на някои страни от източна Азия. Седемдесетте години на 20 век се характеризират с висока инфлация и нисък икономически растеж и със значими международни катаклизми като войната в Близкия изток между Израел, Египет и Сирия и последвалата световната петролна криза от 1973 г., както и изоставянето на златно-доларовия стандарт от администрацията на Никсън по-рано през 1971 г., което де факто слага край на съществуващата международна финансова система от Бретън-Уудс, договорена през 1944 г. В резултат на икономическите трудности споменатата по-горе група от едри капиталисти се сблъсква с комбинирания ефект от продължителен спад на дела на техните доходи и сериозно намаляване на печалбите, увеличаване на данъците, сериозно намаляване на пазарната капитализация и на отношението на капитализацията към разходите за възстановяване на материалните активи на фирмата (т.нар. Tobin’s Q, въведен през 1968 г. от Джеймс Тобин и Уилям Брейнард). Тази контраофанзива на едрия капитал е следствие на неговата възможност да създаде достатъчно силна съпротива срещу кейнсианството и достатъчно силна привързаност към една алтернативна доктрина, а именно тази на неолиберализма. Всъщност неолиберализмът като социална теория е една легитимация на икономическите практики, които започват да преобладават по времето на неговото възникване.

Няма съмнение, че основното противопоставяне между защитниците на социалната държава и нейните противници се случва през 1970-те години, като тя е спечелена категорично от поддръжниците на неолибералната доктрина. Същността на неолиберализма се корени във взаимообвързаността между политическата власт и пазарните играчи и включването на принципите на пазарната икономика в разбирането за начина на държавно управление. В този смисъл неолиберализмът е по-скоро отражение на социалната действителност, отколкото цялостно разработена и развита теория, какъвто например е либерализмът. Де факто неолиберализмът представлява позитивна форма на социално регулиране, а не просто множество от негативни отговори на съществуващата ситуация – такива като оттеглянето на държавата, отсъствие на регулации и изчезването на социалните държави. Неолиберализмът се насочва към решаването на основните проблеми на обществото и икономиката, базирайки се на вярата в пазара като оптимална форма на социална организация чрез опит да се преформулира политическото и социалното по начин съвместим с рационалността на нерегулираната пазарна икономика. За решаването на този въпрос се правят различни предложения, но основният принцип е не само ограничаване на правителствената намеса в икономиката, но и рационализиране на самото правителство. Всъщност в основата на неолибералната доктрина стои разбирането, че правителството не е решение на проблема, а че то е самият проблемii. Не минава много време от налагането на това разбиране като водещо в обществото до момента, в който начело на управлението започват да се възкачват хора, които мразят правителството.

Интересно е да се отбележи, че след налагането на неолиберализма като водеща социална доктрина след 1978 г., доходите на най-богатите 10% в развитите държави рязко се увеличават, като например в САЩ цялото нарастване на доходите в икономиката отива изцяло (100%) в представителите на този сегмент от населението, докато доходите на останалите 90% де факто намалява. Това състояние е в драстично разминаване със ситуацията, характеризираща икономическото развитие между 1933 г. и 1978 г., когато делът от ръста на доходите в САЩ, който отива в най-богатите 10% от населението представлява само 29% от общия ръст на доходите. Разликата от увеличението в размер на 71% се пада на останалите 90% от американското общество. Съгласно доклад на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (OECD)iv средният доход на най-богатите 10% от населението на държавите-членки на организацията е около 9 пъти по-високо от доходите на най-бедните 10% от обществото, т.е. отношение 9 към 1, въпреки че това отношение варира в различните държави. То е по-ниско в Скандинавските държави, както и в някои континентално-европейски държави, но достига 10 към 1 в Италия, Япония, Корея и Великобритания, 14 към 1 в Израел, Турция и САЩ и дори 27 към 1 в Мексико и Чили.
Увеличението на неравенството в доходите не е било еднотипно в страните-членки на организацията. Първоначално това неравенство започва да се увеличава в късните 70 и ранните 80 години на 20 век във Великобритания, САЩ и Израел, именно там, където неолибералната доктрина се установява най-рано. В края на 80-те години неравенството в доходите вече се е разпространило в целия свят. Към края на първото десетилетие на 21 век започва да се забелязва все по-увеличаваща се разлика в доходите между богатите и бедните не само в страните с високи нива на неравенство като Израел и САЩ, но също, и при това за първи път, в страни, характеризиращи се с ниски нива на неравенство в доходите, като Германия, Дания и Швеция. Същевременно се забелязва намаляване на неравенството в някои страни като Чили, Мексико, Гърция, Турция и Унгария. Това показва една конвергенция на нивото на неравенство в доходите към едно средно, но същевременно високо ниво на неравенство в държавите-членки на OECD. От тези данни ясно се вижда, че налагането на неолиберализма се характеризира с едно удивително несиметрично разпределение на доходите в рамките на демократичното управление.

В случая е интересно да се коментира, че посоченото състояние се явява равновесно, съгласно теорията на Джон Неш (Неш равновесие), тъй като мнозинството от населението е убедено, че това разпределение е единственото възможно и няма смисъл да се опитва да го промени. Основната идея, стояща в концепцията на Неш е, че е възможно да се постигне социално приемливо равновесие, което не е игра с нулев резултат (т.е. една страна печели, а другата губи), когато всеки от участващите играчи по време на прилагането на своята стратегия взима най-доброто възможно решения, след като е взел под внимание действията на останалите играчи. Разбира се, за да се постигне такова равновесие, е необходимо между играчите да има кооперативност, основана на взаимно доверие. Този модел може да се илюстрира с един пример, много известен в теорията на игрите и се нарича Дилемата на затворника.

Има двама заловени от полицията престъпника, които имат пред себе си следните възможности: ако двамата откажат да признаят за престъплението, ще получат 2 години затвор, защото полицията няма да има много доказателства и те ще бъдат осъдени на базата на косвени доказателства. Ако и двамата признаят своето престъпление, те ще получат по 5 години затвор. В този случай полицията ще има достатъчно доказателства да ги осъди, но смекчаващо вината обстоятелство ще бъде тяхното съгласие да сътрудничат. Третият вариант, който се разпада на допълнителни два е, ако някой от престъпниците реши да сътрудничи на полицията, а другият откаже. Тогава този, който сътрудничи ще получи 1 година затвор, а цялата строгост на закона ще бъде стоварена на другият престъпник, който в случая ще получи 10 години затвор (Таблица 1).

Както се вижда от таблицата, най-добрата стратегия за двамата престъпници е да не съдействат на полицията. В случая, ако между престъпниците има доверие, то би следвало те да се придържат именно към тази стратегия, която е оптимална и за двамата. Ако те я изберат, това би било най-печелившото за тях равновесие. Проблемът е, че ако всеки от престъпниците има подозрение, че другият няма да се придържа към тази стратегия, то тогава неговото предпочитание за поведение е да признае, без значение как другият ще реагира. В този случай и двамата престъпници ще лежат по 5 години. В случая този пример не е важен поради интереса да се разбере какви са мотивите за поведението на престъпниците, а защото много други ситуации имат същата структура.

Проблемът е, че най-добрата за играчите стратегия, която е и най-оптималната, не е стабилна. Винаги има изкушение играчите да се откажат от тази оптимална стратегия и да приложат тази, която най-много ги облагодетелства, или тяхната „чиста“ стратегия за постигане на печалба или най-добър резултат. Ето защо например фиксирането на цените и произвежданите количества петрол от страните, членуващи в ОПЕК никога не е трайно, защото всяка страна има изкушението да увеличи производството на фиксирана цена, за да спечели повече от останалите членове на картела. Така с времето количеството произведен петрол се увеличава, което води до спад на цените и в крайна сметка до нова среща за разбирателство между страните. Ако вземем за пример САЩ за периода от 1933 г. до 1978 г. огромна част от нарастването на дохода, както беше посочено по-горе, отива в долните 90% от населението. Това изглежда като едно продължително действие, водещо до прилагането на своята „чиста“ стратегия от по-бедната част от населението. Изведнъж в края на 70-те и началото на 80-те години нещата се обръщат, но в една много по-крайна версия, а именно, че нарастването на доходите в икономиката отива изцяло в десетте процента най-богати, докато на останалите 90% де факто доходите намаляват (средното нарастване на доходите на най-богатите 1% от американското общество за периода 1980 г. – 2007 г. се увеличава с 4.7%, докато доходите на останалите 90% намаляват с 0.1%).

Това увеличение на неравенството в доходите не може да стане обаче доброволно. То е възможно само, ако една значителна част от останалите 90% бъде убедена, че просто няма алтернатива на това положение. Едно такова убеждение е възможно, само ако то се базира на определено идеологическо възприятие, или има идеологическа основа, т.е. то не е повече рационален аргумент, а вярване. Едно такова Неш равновесие може да бъде валидно, само ако мнозинството от населението се съгласи да превъзмогне настоящите лишения за сметка на едно бъдещо подобрение в неговия материален статус. Основното вярване почива на мантрата, че няма нещо по-висше от свободния пазар. Многобройните балони на финансовите и капиталови пазари и почти свободният достъп до евтин кредит са добре дошли в подкрепата на това кредо.

Каквато и да е причината за доминирането на „чистата“ стратегия на най-богата част от обществото, този сценарий доведе до неустойчива финансова динамика. В крайна сметка резултатът от прилагането на тази стратегия се оказва добър пример за Неш равновесие, което обаче не е Парето оптимално (социално оптимално), както би следвало да бъде според теорията за рационалните очаквания, която пък е в основата на неолибералната доктрина. Това, което е важно да се отбележи обаче е, че може да има много причини за възникването на настоящата криза, но основната е поларизацията в доходите. Всъщност увеличението на доходите на десетте процента най-богати в САЩ е почти в съвършена корелация с ръста на финансовите пазари за периода след 1947 г.v Тук обаче може да се влезе в капана на обратната каузалност – най-богатите 10% притежават най-много финансови активи и увеличаването на техните цени води до пропорционално увеличаване на доходите на тази част от населението. Въпросът е, че зависимостта остава в сила дори и след изваждане на капиталовите печалби от увеличението на дохода.

Продължението на текста можете да прочетете тук.

За писането на коментар е необходима регистрация.
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!

22.04 2014 в 11:16

Защо статията е прекъсната и не може да се прочете цялата?

24.01 2014 в 20:02

Тази статия е пълна с противоречия и брутални лъжи относно австрийската школа. Не си струва да се обсъжда професионално такъв фарс. Този не е никакъв икономист ако ще и от Харвард да е.

20.10 2013 в 19:09

Статията е добра, има факти, идеи и доста материал за осмисляне. За съжаление "Българина" е винаги експерт по всичко и каквото и да напишеш, първото нещо което се прави е да се оплюе. Няма значение какво пише, важно е да се направим на умни. На всички хейтъри или експерти по всичкология, дето знаят повече от автора им препоръчвам да си изложат идеите в писмен вид и да ги публикуват. Успех!!

20.10 2013 в 15:41

На Bernie само комунисти му се привиждат. Извади си главата от задника, там е тъмно!

20.10 2013 в 09:58

Статията на Юлиан Войнов е твърде широкообхватна, за да бъде коментирана подробно в рамките на този форум. Затова тук ние ще се спрем само на няколко интересни или проблемни места.

Констатациите на автора са безспорно верни: Причината за сриване на пазарите са в особеностите на господствощата неолиберална (глобалокапиталистическа) политико-икономическа система на управление на обществото, която вместо да стабилизира пазарите, ги разрушава. Причината за това е, че при изграждането на тази система съзнателно или подсъзнателно това, което е изгодно и затова желано за човека, който изгражда системата и за този, който си я поръчва, се приема за реално. А за да не може това да се разбере лесно, всички основни политически и икономически термини са манипулирани и поради това – подвеждащи. Така например неолибералите искат дерегулирането на пазарите, защото те се саморегулирали. Което е нагла лъжа. Защото от момента, когато възниква пазарът, той вече е регулиран. Иначе, ако там липсва всякаква регулация, когато нямам пари аз бих могъл да грабна един калашник, да претрепя първия търговец, който ми попадне пред очите, и да му взема всичко, каквото има, без да подлежа на съд и присъда. Също така бих могъл да взема кредит от банката и да откажа да го върна. А щом не мога, щом има закон, който казва какво мога, какво не мога и какво съм длъжен да правя на територията на пазара, това вече си е par excelence една най-обикновена регулация. Чрез търговския кодекс, наказателния кодекс, закона за банките и така нататък, а в международен план – чрез Световната банка, Международния валутен фонд и Световната търговска организация.

Всъщност когато говорят за дерегулация, либералите и неолибералите имат предвид такава регулация на пазарните отношение между пазарните субекти, при която капиталистът, който купува суровини и наемен труд и продава стоки, да не се контролира от държавата по отношение на ценообразуването, вида на производството и неговото качество. Което е напълно достатъчно, за да могат едрите бизнесмени да наложат една кожодерска експлоатация на другите – продавачите на наемен труд, продавачите на суровини, стоки и услуги, произведени със собствен труд, и крайните потребители.

Същото е при пазарните механизми. Всъщност пазарен е всеки механизъм, чрез който може да се въздейства върху пазара. Но когато либералите и неолибералите говорят и пишат за пазарни механизми, те имат предвид и признават за пазарни само онези механизми, които са изгодни за едрите пазарни субекти и неизгодни за дребните пазарни субекти, за продавачите на наемен труд и за крайните потребители. И, разбира се, не казват нищо за това, че на практика начинът, по който се разпределят данъците, също е пазарен механизъм.

При такава регламентация на пазара в обществото се генерира бърз процес на нарастване на имуществената диференциация (диференциация на доходите), който е установен още около 1990 година и при който колкото една държава в рамките на планетата (една социална група в рамките на държавата) е по-богата, толкова тя още по-бързо забогатява. А колкото е по-бедна, толкова по-бързо още повече обеднява. И точно тази нарастваща имуществена диференциация, точно това обедняване на бедните, са тези, които разрушават неолибералния пазар.

Причината за възникването на този процес е фактът, че по начина, по който е регламентиран този пазар, на него пазарните субекти може и да са равноправни, но са неравнопоставени, поради което на практика стават и неравноправни. Защото в пазарните отношения особено важни са две неща: степента на пазарен професионализъм и размерът на притежавания капитал. А докато професионалните търговци (бизнесмени), особено едрите, имат и сравнително висок пазарен професионализъм, и много пари, един продавач на наемен физически труд например обикновено не притежава нито едното, нито другото. Това е все същото, каквото би било да накарате Карлос Слим или Бил Гейтс да се боксират на професионалния ринг с един професионален боксьор от свъхтежка категория, и то без рефер.

Има и други причини, но тук няма място за такова пълно разглеждане на проблема.

Тъй като материалните ценности на пазара са някакво определено количество, в процеса на нарастване на имуществената диференциация те постепенно се натрупват в ръцете на богатите пазарни субекти и остават там. Това движение при бедните продължава до пълното пауперизиране на най-бедните, след което те на практика излизат от пазара. Това стеснява пазара, без да намали апетитите на патологично алчните бизнесмени, което води до засилване на експлоатацията (експлоатацията е безвъзмездно присвояване на чужд труд или на резултати от чужд труд, независимо дали това се прави доброволно или насилствено) и до интензифициране на процеса. Това от своя страна води до пауперизиране на нови бедни субекти и едновременно до застой, увеличена безработица и предизвиква ново, още по-засилено изтичане на материалните ценности от бедните социални групи към богатите. И така точно този процес е причината, която генерира всички ония особености при развитието на процеса, които авторът на статията засяга в нея.

За съжаление, тук нямаме условие да разгледаме този проблем и по-пълно, и по-подробно. Но този процес вече е толкова напреднал, че самите неолиберали вече търсят начин да излязат от този порочен кръг, който води към сериозни социални и политически конфликти и може да предизвика бунт или революция. Но за да не намалят своите печалби, вместо реални и действени, имат намерение да не се отказват от неолибералната политико-икономическа глобализация, а само да преминат от симетрична и всеобща, към асиметрична районирана глобализация. А анализът показва, че при такава промяна ще се промени само начинът, по който ще се проявяват кризите, но че те няма да бъдат елиминирани.

РS: За да имаме представа как неолибералите манипулират своите политико-икономически теории, нека да разгледаме онази част от статията на автора, където е казано, че „ В случая е интересно да се коментира, че посоченото състояние се явява равновесно, съгласно теорията на Джон Неш (Неш равновесие), тъй като мнозинството от населението е убедено, че това разпределение е единственото възможно и няма смисъл да се опитва да го промени”. И е приведен като доказателство следната измислена ситуация:

„Има двама заловени от полицията престъпника, които имат пред себе си следните възможности: ако двамата откажат да признаят за престъплението, ще получат 2 години затвор, защото полицията няма да има много доказателства и те ще бъдат осъдени на базата на косвени доказателства. Ако и двамата признаят своето престъпление, те ще получат по 5 години затвор. В този случай полицията ще има достатъчно доказателства да ги осъди, но смекчаващо вината обстоятелство ще бъде тяхното съгласие да сътрудничат. Третият вариант, който се разпада на допълнителни два е, ако някой от престъпниците реши да сътрудничи на полицията, а другият откаже. Тогава този, който сътрудничи ще получи 1 година затвор, а цялата строгост на закона ще бъде стоварена на другият престъпник, който в случая ще получи 10 години затвор (Таблица 1).”

Джон Неш обаче допуска грешка при това си доказателство. Защото примера, който разгледа като адекватен мислен модел на неолибералното пазарно общество, е принципно различен по своята същност от него. Защото при реалното неолиберално пазарно общество при разпределянето на БВП между социалните групи интересите на различните групи са изцяло антагонистични. Защото колкото повече вземе една от групите, точно с толкова по-малко ще получат останалите. А там, където сумата от печалбите на спечелилите е точна равна на сумата от загубите на губещите, е точно игра с нулева сума.

Да, разбира се, Неш казва, че ако бедните бъдат манипулирани до пълно зомбиране, те няма да възразят, защото ще са повярвали, че така трябва да бъде. Че така е правилното. Но това може да бъде вярно само до тогава, докато имат какво да ядат, с какво да се облекат и къде да се подслонят. След което е твърде трудно да бъдат излъгани. Пък и процесът пълзи нагоре от бедните към по-богатите държави и социални групи и вече е достигнал Германия. А ще бъде малко трудничко всички да бъдат зомбирани до такава степен.

Но дори ако и това бъде реализирано, нещата не се променят принципно. Защото целта е огромна печалба за тези, които и без това са богати, високите печалби водят до обедняване на крайните потребители, независимо дали те са зомбирани или не, то пък намалява техните покупателни възможности, пазарът стагнира и се получава това, което като резултати е описано от автора на статията и което става в периода от 2008 година до сега. А всички маймунджилъци, като лесни, но високолихвени кредити, печатане на банкноти, рефинансиране на банки и така нататък, води само до временно подобряване с последващо още по-бързо придвижване към кризата или към краха.

Защото, както показа комунизмът, светът може да съществува и без капиталисти. Но до сега никой не е доказал, че капиталистите могат да съществуват без народ.

19.10 2013 в 23:16

почваш оттук:
"учението на Австрийската школа, която се появява в края на деветнадесети и началото на век при коренно различни икономически и политически условия. Основните допускания на тази школа са свързани с факта, че основните бизнес единици са малки фирми и еднолични собственици, опериращи в една максимално конкурентна обстановка, без наличие на монополни и олигополни структури. Освен това цялото световно население е от порядъка на 1.5 милиарда души и очакванията са, че работната ръка ще остане оскъдна, така че безработицата не може да представлява някакъв проблем."

и свършваш с аргументацията. повече няма какво да се спори с афтара. той си се бори с едни свои си неща.

успех. и скорошно оздравяване.

15.10 2013 в 11:22

Мама му стара, колко много разбирачи-икономисти, колко светли умове има в този форум. Предлагам всички от гореписалите веднага да ги назанчат в Международния валутен фонд, Световната банка, Еропейската банка за развитие, Министерството на финансите на САЩ и то направо на ръководни постове. И светът ще цъфне и върже. А на мен ми се струва, че всичко е ала-бала. Няма такава наука като икономика. Това е политиката на една класа, която владее средствата за производство в ущърб на всички останали класи, които не владеят нищо. Така едни ставата по-богати след всяка криза, а другите остават все по-бедни, потоци емигранти се устремяват от бедните държави към богатите и т.н., и т.н. Всеки знае каво следва. Между другото Джек Лондон още е написал прелюбопитна утопична книга по темата и тя се казва "Желязната пета". Разбира се, хубаво е да се знае теорията, за нея плащат на професорите. Ама заплати плащат не за теории, а за практики.

15.10 2013 в 07:06

Към Моше и неговия коментар:

Невероятно е, че само в 8 реда можеш да напишеш толкова неверни неща. Глобализацияна на практика си съществува още от края на ХІХ век, сега само я допълниха с политическа и правна глобализация, за да могат да ни я предложат като претекс, защо трябва да се неолиберализираме. Противопоставянето е неолиберализъм срещу всичко друго. Самият неолиберализъм наред с комунизма е една от най-изкуствените и неестествени политико-икономически системи.Нито либерализмът, нито неолиберализмът никога не са побеждавали комунизма, защото той сам си се саморазпрадна. А САЩ просто се шашнаха, че това стана толкова лесно, от само себе си. Капитализмът от никого още не е демонтиран, защото неолиберализмът е всъщност свръхкапитализъм. Пазарна икономика винаги е имало след създаването на държавата, но в този термин често се влага различно съдържание. Глобална разпределителна икономика няма. А Каролев не може да ни помогне, просто защото до голяма степен мисли като тебе

30.09 2013 в 10:49

Капиталът е колективен продукт, а собствеността е държавен продукт.

28.09 2013 в 12:15

Когато се дават кредити, се постига това което марксистката икономика иска - 100% от добавената стойност да отива за потребителите - населението - обществото - трудещите се. Премахването на златният стандарт прави възможно безлимитно даване на кредити, монетаризма. Така западът настига социализма. Но дългът е назаем от капиталистите. Тоест принадената стойност, я дават на работещите, но тя е назаем, и трябва да се връща - което намаля доходите когато се връща дългът, и след като всички вземат кредит и го изхарчат - тогава настава ниско потребление. И БУМ КРИЗА!!!!!!!!!!!!!!!