Четях „Робинзон Крузо“ и така спасих децата си, разказва Анна Зайцева спасена от тъмните подземия на обкръжения от руснаците Азовстал в Мариупол след 67 дни блокада. С Анна в катакомбите е бил синът й на няколко месеца и 17 чужди деца, за които се е грижела. Фабио Тоначи разказва в „ла Република“ преживяванията на смелата украинка, които са като написани от някой с таланта на Даниел Дефо. А всъщност, са написани от войната.

Само една млада майка би могла да призове онази сила, която да й позволи да превърне ръждясалите тунели на Азовстал в острова на Робинзон Крузо. И да направи ужасяващото ехо от експлодиращите бомби основен инструмент в един въображаем оркестър.

„Бях там в продължение на 65 дни с моя син и 17 ужасени деца без техните настойници. Какво друго можех да направя, за да ги предпазя от този ужас?" Анна Зайцева оцветила този ужас.

Помолила децата да рисуват плодове и сладкиши и след това да ги продават на въображаем пазар, намиращ се във вентилационната система. Почерпила вдъхновение от книгата на Даниел Дефо, за да предложи разходки до тъмните кьошета на бункера. На свещи четяла на малките приключенията на Крузо, за да приспи малките, докато големите, обърнати на една страна тихо хлипали. Помагал й баща й Олег, който е музикант. Когато падали руски ракети, той нареждал децата в кръг и ги карал да пеят и пляскат в такт с избухванията.

Анна Зайцева е на 24 години, родена е в Мариупол и преди да попадне в блокадата преподавала френски в училище. Сега е в Западната част на Украйна с родителите си и със своя син Святослав, с когото слязла в катакомбите на съветския стоманодобивен комбинат, когато момченцето било на четири месеца. При евакуацията им на 30 април вече бил на шест.

"Там беше и моят съпруг Кирил. - разказва Анна. – Работеше в стоманодобива, а след руското нахлуване постъпи в полка Азов. Последната ни прегръдка беше на 11 март, в тунелите. Донесе ми бебешки пелени и мляко на прах, което стоплих, като поставих метална чаша над една свещ. От стреса и недостатъчното хранене кърмата ми спря. Кирил ми даде и книгата на Даниел Дефо. Обещах му, че ако се върне жив, ще го даря с дъщерята, която толкова желаеше. Повече не съм го виждала, знам, че е ранен и е в Новоазовск, в ръцете на руснаците. Написа ми писмо."

„В бункера имаше деца на възраст от 4 до 12 години. Бяха гладни и един ден нарисувахме върху листи плодове, зеленчуци, кока-кола и бисквитки и започнахме да си играем на кафене: идваха при мен да си купуват храна, плащайки с банкноти, които също измислихме сами. Едно от момичетата, Светлана, беше на 6 години, беше ужасена. Успях да я успокоя с обещанието за шоколадова торта: заклех се, че ако успее да издържи без да плаче, когато изляза навън

ще й купя цяла торта, с глазура.

В убежището, на десет метра под земята, нямаше нито вода, нито ток. „Използвахме генератор, въпреки бомбардировките, мъжете излизаха всеки ден за дизелово гориво от резервоарите на тракторите. Подобно беше и с водата: имаше запаси, но само в определени точки в лабиринта на Азовстал. Бяхме си взели храна със себе си от вкъщи, беше готова още в началото на март. Шефът на завода се беше подсигурил и купил хранителни комплекти. Но в края на април те свършиха."

Сложно беше и отиването до тоалетна. „Имаше един с канализация отпреди половин век. Тръбите се запушваха веднага. Изхождахме се в метални кофи и ги държахме далеч от мястото, където спяхме.

Знаете ли онази история за японски момичета, които могат да си измият косите само с чаша вода? Мислех, че не е възможно, обаче...

Имаше и друга тоалетна, горе на повърхността, която работеше, но представляваше риск за живота. Една по-възрастна госпожа отиде там, в този момент снаряд от минохвъргачка разбил огледалото и парчета от него се забиха в жената. Върна се цялата в кръв."

Трудно било да се обясни на децата защо някои хора кървят, дори Анна нямала достатъчно въображение. „Казах им истината, защото не искахме да подценяват опасността. Обясних им войната по следния начин:

светът е разделен на добри и лоши, а лошите хора правят злини на добрите.“

„Там, където живеехме, вентилационната система беше развалена. Само когато въртяхме вентилатора на ръка, влизаше свеж въздух. През първия месец можех гледам слънцето, като се качвах горе за не повече от пет минути. След това стана твърде опасно.

Играехме си на училище, аз бях учител по френски, а баща ми учител по ноти. Организирахме миниконцерти, помня, че направихме шест тържества за рождени дни, подаръците бяха хартиени цветя и направена от децата книжка с картинки. На 8 март момчетата направиха рап песен за жените.

Най-лош беше денят на 25 април, първия опит за евакуация: когато излязохме навън, бяхме бомбардирани, имахме четирима ранени. Руснаците използваха една от тези свръхтежки бомби, които пробиват стоманени конструкции. Бяхме затворени в сградата с часове. Най-добрият ден? 30 април, когато излязохме от тунела - и този път не стреляха по нас.

Миг преди това един от украинските войници й предал писмо от Кирил, който се сражавал на друго място в огромния комбинат. „Вие двамата сте най-ценното нещо, което имам, и в този труден момент само мисълта за вас ме държи спокоен. Възхищавам ти се, Аня, ти си прекрасна и луда“, написал съпругът й.

На дясното си рамо Анна Зайцева има татуировка, надпис на френски: "La vie est belle". На 26 май се падаше първата им годишнина от сватбата с Кирил, но не можаха да я отбележат.

А Светлана е в някакъв друг град по света и със сигурност си е хапнала вече шоколадова торта.

Даже, може би, с глазура.