Българи в плен на руснаците: историята на семейството на таврийската българска Ирина

Ирина е таврийска българка. Родителите ѝ са защитници на град Мариупол. Майка ѝ е загинала на Азовстал, а баща ѝ вече трета година е в плен на руснаците. Много хора тук, в България, не знаят, че наши сънародници са в плен. С Ирина си говорим за смелостта да защитаваш родината си, за нечовешките условия, в които живеят момчетата и за това с какво всички ние можем да помогнем на българите и украинците в плен.

Ирина разказва, че баща ѝ е добър и работлив човек. След като тя и сестра ѝ започват да учат и живеят в България, двамата с майка ѝ се присъединяват към полк Азов (сега 12-та бригада със специално предназначение). Това е било шокиращо за двете момичета, защото не са очаквали, че родителите им ще станат военни.

В началото на пълномащабната война Ирина е била в България. Казва, че не може да предаде чувствата си от тогава, невъзможността да помогне, защото тя е тук, а те – там. Поддържала е връзка с родителите си, когато е имало такава възможност. Постоянно е чакала съобщение, обаждане, някакви новини. За смъртта на майка си научава от баща си. Разказал ѝ е, че е имало голям обстрел и никой от хората, които са били там, не е оживял. Говорила е с баща си преди да отиде в плен. Видяла го е на видеата, които публикуваха от излизането от Азовстал. Оттогава насам живее в неизвестност.

На въпроса какво чувства, когато чете пропагандни текстове относно Украйна и Азов, отговаря така: „Изпитвам различни емоции. Повече злобни. Аз познавам баща си и майка си. Те са обикновени хора. Чувала съм много истории за техни приятели, за хора, с които са служили заедно. Да, напълно разбирам, че това е пропаганда, че това е абсурд, че всичко това не е вярно и се старая да не чета такива неща. Защото знам истината.“

Ирина се е обръщала към българските институции с молба да съдействат за освобождаването на баща ѝ. Към момента няма нито отговори, нито резултат. На всички български и международни институции, които си затварят очите за случващото се, би казала: „Хората наистина се нуждаят от помощ. Тази война не е само на Украйна. Мисля, че за войната трябва да помислят всички. Особено хората, които имат някакво влияние и могат да направят нещо. Бих искала да помислят върху това и да направят всичко по силите си.“

На Ирина ѝ е трудно да коментира състоянието, в което момчетата се връщат от плен. Би искала да каже на баща си, че те го чакат тук. Че му пожелава много сили и търпение да издържи всичко това. Че те (всички военнопленници) са силни, че всичко ще се оправи и скоро ще се върнат при семействата си.

За живота на таврийските българи и за детството си Ирина разказва много. От малка е чувала български език, от баба си. Пазили са традициите – правили са баница с късмети за Нова година, учили са български песни, а в училище и български език и литература. Казва, че много обича България. Мечтата ѝ е след войната хората и в България, и в Украйна хората да заживеят по-щастливо. Да забравят този ужас, този кошмар.

Следете новините ни в GoogleNews