Сияна: Разказ от Здравка Евтимова

Здравка Евтимова 02 юни 2018 в 09:14 5970 0

Предпочиташе всичко да е ясно и просто: тоест плащаше си и получаваше услугата. Хората отдавна го бяха измислили. Сияна никога не мамеше, даваше на работниците си парите, които им дължеше на седемнайсети, точно до стотинка, а те, блъскали цял ден по нивите ѝ, казваха, без да я поглеждат:

- Благодаря, госпожо.

Бяха твърди глави те, дървени, препечени от слънцето като тухли. Не биха казали “благодаря” на лекаря, че е извадил куршума от раната им, но на Сияна казваха. Защото парите бяха по-дебели от дървените им глави и от калта под ноктите им.

Вечер тя ги наблюдаваше в жадното за хлад лято – насядали направо под смачканата от слънцето липа, захапали шишета ракия, по двама, по трима. Пиеха и говореха, но тя не слушаше, защото думите им бяха грозни. В най-възпитаните си изрази наричаха жените “мръсници” и описваха какво им е правила някоя за толкова и толкова лева.

Но имаше една фуста тук, Боряна се казваше тя. Нея обсъждаха по-меко, когато минаваше вечер в кръчмата - както всичко наоколо, собственост на госпожица Сияна. Та Боряна идваше, сядаше направо на изцапаната и смазана под работните им дрехи трева и пиеше от малката си плоска бутилка.

След това, ако беше вторник, си избираше някой от небръснатата, потънала в прах, миризми на коне и пот група и го отвеждаше отзад, зад “Мопасан”.

Така се казваше кръчмата, странно название, измислено от собственицата на нивите и гората наоколо. Отначало кръчмата нямаше никакво име. Казваха ѝ просто “Изгорялата”, защото някой бе дръзнал да я запали, но Сияна нае три здрави момчета от Перник, които, без много да разпитват, пребиха всеки един от работниците ѝ, така, за назидание.

После самите пребити работници издигнаха кръчмата от недопечени тухли и госпожицата отвори барче. Там продаваше възможно най-евтината ракия, която отново тия работници печаха от сливите и крушите, избили в изобилие по нейните земи. Госпожицата нарече кръчмата, която приличаше повече на полумъртъв кон, “Мопасан”.

Във вторник Боряна, която работниците ругаеха по-меко, сякаш ѝ казваха “Добър вечер”, взимаше един отзад, при касите с празни бирени и ракиени бутилки, и не му взимаше нито стотинка. Понякога се случваше Боряна да си избере един и същ работник – два вторника поред, но останалите не роптаеха, чакаха и си пиеха спокойно.

Тя носеше брадва на кръста и имаше също така пищов, беше отсякла парче от ухото на Велин, един работник, който бе опитал да си тръгне, без да плати. След това, за назидание на всички останали, Боряна бе опекла парчето от ухото му. Този мъж започна да я нарича с такива мръсни думи, от които и небето почерня, а земята, както беше разрязана от жегата, се раздроби на пясък под устата му.

Обаче тоя Велин идваше от София, където хората са самонадеяни и си въобразяват, че всеки може да нарече Боряна както му щукне в препечената от топлината глава. Тя нищо не му каза, а това беше още по-лошо за него.

За всяка мръсна дума Боряна го рязваше с ножче по корема и все по-надолу слизаше, по-надолу, като с другата ръка бе опряла пищова до мръсната сплъстена коса на Велин, дето се бе опитал да не си плати. Накрая кръвта от рязаното на корема му се смеси с миризмата на опеченото парче от ухо и мъжът започна да вие като онова куче, което умря от развалената риба – беше му я подхвърлила Сияна.

Така че собственицата на чифлика видя колко струва Боряна и я назначи в “Мопасан” да продава ракията, бирата, цигарите и консервите риба копърка – смешно евтина копърка, защото тия мъже бяха стиснати като клещи. За ракия имаха стотинки, но не и за копърка, по цял ден нагъваха плодовете на работодателката си, без да плащат - ябълки, сливи, круши, праскови.

Ядяха като китове и може би вече ѝ бяха изяли един влак плодове, но тя не можеше да им забрани, не можеше да ги следи. Те пестяха всяка стотинка, хващаха дори смокове, които в жегата се излежаваха блажено по камъните, и ги печаха. Често Боряна им готвеше смоче месо с ориз в “Мопасан”, а вечер пиеше с тях.

- Защо вторник не им взимаш пари? – бе попитала Сияна.

- Тогава го правя за отмора – каза Боряна. – Жената трябва да си направи удоволствие от време на време.

- Но ако те пресрещнат и те пребият някой ден? – попита госпожицата.

- С кого ще отмарят при старите касетки с празни бутилки от бира и ракия? – възрази Боряна. – Кой ще ги приема за толкоз евтино? Тук, на края на географията, няма нито една друга жена. И бабите измряха. Само аз и ти седим тука, Сияно. Освен това ти си богата. Ако тебе претрепят, кой ще им плаща?

Земята беше огромна, нейна, от дядо ѝ, от прадядо ѝ, потънала до покривите на къщите в трева, която оставаше зелена цяло лято само на северния склон. Там последният сняг се топеше в края на юли. Иначе, сред тръните съскаха змии и гущери, но Сияна, твърда като каменните керемиди на къщата си, реши – на това място ще забогатее. Насади жито, царевица.

Тия седем човека, нейните работници, откъснати от града, живееха тук, в сградата, която някога била старата къща на дядо ѝ. В нея настанявал младите си любовници, но мъжете бяха обърнали постройката в място, което имаше тъмна миризма на мъртъвци или мъртви животни, забравени в стаите.

Седемте работеха тук цяла пролет, лято и есен. Чифликчийката знаеше какво ги държи – пачките, които им наброяваше на седемнайсети, а това бяха много пари. Тя бе особена жена и искаше когато плаща, небръснатите потни лица да ѝ кажат: “Много благодаря, госпожо”.

“Благодаря” беше най-чистата дума, която излизаше от подутите от алкохол и евтини цигари устни. Боряна беше благословията за цялата околност. Откъде се бе довлякла в тоя пуст край, може би бе претрепала някого в Перник и се криеше тук, между двете планини? Мъжете бяха доволни от нея. Тя си бе поставила нещо като работно време – сутрин от 11 до 12, вечер след 00.30 най-много до два след полунощ.

Вземаше по един лев, понякога дори караше на вересия, докато госпожицата не дадеше заплатите. Дори имената на длъжниците не записваше. На тезгяха на “Мопасан” издълбаваше чертичка с нож кой колко трябва да ѝ даде. Дойдеше ли вторник, избираше Калинко и го отвеждаше при касите, където беше нейният дом.

Боряна така бе укротила мъжете с нейната брадва, която не смъкваше от полата си, че понякога, докато още спеше след 11 сутринта, те ѝ правеха кафе, нарязваха хляб и онзи от тях, който бе наред, ѝ занасяше закуската.

Макар че Боряна държеше газов пищов на кревата до възглавницата си, винаги когато Сияна питаше, мъжете твърдяха, че Бобчето е злато, една бала пари е тази Бобка, щото ако не беше тя тука, като вълци щяха да си прегризат гърлата. Толкова евтино им излизаше и толкова прекрасно беше във вторник, когато не им вземаше никаква стотинка, абсолютно нищо.

Госпожицата живееше в къщата на баща си, голяма двуетажна постройка, обърнала гръб на северния склон, където снегът лежеше почти до есента. Всичките прозорци, с изключение на два, бяха заковани с дъски – онези, които не бяха, гледаха към езерото, където собственицата на чифлика отиваше да се къпе и бе забранила на работниците да влизат във водата, защото в него развъждаше пъстърва.

Много пари правеше Сияна; в къщата имаше тон книги, потънали в прах; стърчеше телевизор, компютър, видео и пиано, също потънали в прах, дремеха заедно. Вечер, капнала от обиколките по нивите, от забележките, които непрекъснато трябваше да хвърля подир мъжете, госпожицата плуваше в езерото, после лягаше и заспиваше.

- Можеш да дойдеш и да се нанесеш в някоя от стаите в къщата – бе предложила веднъж тя на Боряна. – Ще ти вземам десет лева наем на месец.

- Ти луда ли си! – викна ѝ Боряна. – Десет лева знаеш ли как ги изкарвам? Знаеш ли как ги заработвам тия десет лева? Ще спя върху строшени бирени бутилки, но десет лева няма да видиш от мене.

- Добре, пет тогава – съгласи се Сияна. – Знаеш ли колко е гадно да седиш вечер сама, звездите лъщят, нощта се озъбила като онова куче, което умря от вкиснатата риба. На небето освен луна да свети и да плаши пъстървите, нищо друго. И така цяла нощ. Знаеш ли колко е гадно.

- Не знам – отвърна ѝ Боряна. – Никога не съм оставала сама. То направо си е престъпление да оставаш сама и ония мъже да стенат като песа, дето ти отрови, Сияно, с прокисналата риба. Ми аз съм човек, не ми се иска да гледам как се мъчат, като родни братя ги усещам. Вече намалих таксата. Взимам им по седемдесет и пет стотинки. Не им стигат парите, искат като свърши лятото, да се оженят.

- Добре – съгласи се собственицата на чифлика. – Добре, Боряна. Нанеси се при мене, без да плащаш наем. Ще ти пускам интересни филми.

- Но работното ми време е до два часа през нощта, ще ти се запали телевизора, докато ме чакаш – възрази Боряна. – Аз ти се чудя, Сияно. Вярно, плащаш ми заплатата, дето продавам ракията и бирата, и цигарите, това е вярно. Но ако ме изхвърлиш, смокове ще си пека, момчетата направо на раменете си ще ме вземат, ако няма къде да спя. Ще ги приемам направо на тревата, не върху оня мекия дюшек до касите. Онзи, същият, за който ми разправяше, че на него умрял дядо ти. Не ми пука кой знае колко дали ще ме изхвърлиш, затова те питам – как караш толкоз време само на телевизор и компютър, и на “Мопасан”?

- Какъв Мопасан? – попита госпожицата.

- Нали каза, че Мопасан е някаква книга. Та гледам Мопасани до колене си струпала при тебе и всичките в прах. Как не си се задушила от тях, не зная. От хартията не печелиш. Защо не започнеш и ти да взимаш на момчетата, хайде ти, като по-учена по лев и петдесет? Те са стиснати като гробища, повече няма да ти дадат. Слушай, Сияно, виждаш ми се хубава жена. Може да им искаш дори лев и осемдесет. Но момчетата са бедни, много искат да се оженят, като годината се обърне към октомври, затова едва ли някой ще се бръкне за лев и осемдесет.

- Ще се пренесеш ли при мене? – попита я госпожица Сияна. – За последен път те питам – идваш или не?

- Ти си особена. Нито мъж, нито котка, нито куче около тебе, само пари. Аз съм за друг влак, Сияно. При седем работника трябва да ти е ясно аз каква съм.

- Искам да си говорим вечер – отговори ѝ Сияна. – Човек може да се побърка от тая луна, дето тежи на небето като керемида и всеки момент ще падне на главата ми.

- Че какво ѝ на луната? – зачуди се Боряна. – Знаеш ли, говорим много глупости с тебе, да съм изкарала пет лева през това време. Чуваш ли как псуват момчетата, значи едвам се сдържат. Разбери ги. На тая жега се чудя как и ти не си започнала да виеш.

- Започнала съм, но не пред всички… Добре, щом не искаш да се нанесеш при мене, може ли да ми препоръчаш някой от работниците?

- Какво да направя? – не разбра Боряна.

- Да ми препоръчаш някой от ония, дето ти дават по седемдесет и пет стотинки.

– Какво значи това – да ти разкажа какво правя ли? – отново не разбра Боряна. – Правя всичко, дето ми се прииска. А ми се искат сто работи наведнъж. И ти, Сияно, ако вместо яздиш оня кьорав кон Балзак, а седиш да продаваш като мене по цял ден ракия, и ти ще искаш сто работи едновременно.

- Да не мислиш, че не искам? – измърмори госпожицата.

- Да ти го река открито: долна ракия продаваш, Сияно. Жени сме, две сме, никой друг не чува, срамно е да ме караш да продавам такава ракия. Ти трябва да им плащаш, че я пият… Ти ако не продаваше тая гадна ракия, момчетата ще казват и на тебе: “Голяма работа си, да знаеш, жено. Голяма!”

- Да ми препоръчаш означава да ми кажеш дали някой от тях се къпе по-често.

- Ами всички се къпят. При пъстървата ти плуват, ловят пъстърви, аз им ги пека. Всички са много чисти момчета. Аз, Сияно, също събирам пари. Още месец ще работя и край.

- За какво събираш? Кажи, може да ти увелича заплатата.

- Събирам да се оженя. Дето се казва, да не му взимам по седемдесет и пет стотинки на човека, а ей така – да го радвам даром, както си върви водата в реката. Защото ти е мъж. Разбираш ли? И не само във вторник вечерта.

- Не разбирам – отвърна госпожица Сияна.

- Момчетата са ми драги. Искам да им направя светло след печените смокове, с които са се нагълтали до мустаците. Затова обичам вторниците. Да знаеш, избрала съм един – Калинко се казва. Ще речеш, че е мършав, ама има сила. Преди да си тръгне, ми казва: – “Стой още малко, Боряно, да те погледам.”

- Калинко казваш, кой е тоя Калинко? – попита госпожицата.

- Ами един такъв има белег на челото между веждите. Кротък е като яре, само с него си отвързвам брадвата от кръста. Другите също уж тихи, но нали помниш оня, дето му рязах от ухото? Човек не знае дали ще му се наложи да реже още уши.

Точно на седемнайсети, точно на обяд, дванайсет часа, когато пускаха гръцка музика по радиото и мъжете, въпреки жегата, почваха да шават натам-насам – музика е това, не е бабичка, да я подминеш – та когато гръцката веселба звънеше, та плашеше пъстървите навсякъде из езерото, стопанката на имота дойде с парите.

Мъжете бяха свикнали да я виждат облечена винаги в бяла рокля, бели сандали, с бял кон Балзак – сигурно била кръстила коня на някой от бившите си работници. Разправяла, че този човек пишел нещо. Може би надниците, може би изораните декари на нивите, но общо взето с драскане по хартия си изкарвал хляба. Та днеска Сияна извади от бялата си чанта сноп пари.

Такъв ѝ беше обичаят. Както винаги първо извика Боряна, наброи ѝ заплатата и попита:

- Размисли ли дали ще се преместиш при мене?

- Ами размислих. Оставам на дюшека, на който умрял дядо ти. Ние с момчетата го съживяваме всяка вечер. Който легне там, веднага му минава умората.

- Добре – отсече госпожицата и плати на всички.

Върху ноктите ѝ светеше бял лак, от нея не миришеше на кон Балзак, нито на прах от книги, нито на безкрайни ниви, които бе обиколяла целия ден. Роклята ѝ ухаеше хубаво. Остана да плати само на Калинко. Той беше висок и слабоват, по-мършав от Балзак – чифт стари панталони и избеляла фланелка.

- Ти, Калинко, ела с мене – каза собственицата на чифлика. – Имам работа в къщата на тате.

- Ама, госпожо… – измърмори Калинко.

- Ела с мене в къщата.

- Днеска е вторник, госпожо. Днеска вечерта е вторник – повтори той, но тя въобще не го изслуша.

- В къщата ще ти платя – каза тя.

Тоя вторник, както всички останали вторници, Боряна изпържи два-три смока, панира пъстърви и направи една кофа салата от малко недозрели домати. Вторник беше тяхната неделя. Вторник всички изваждаха по петдесет стотинки и наливаха една дамаджана ракия. То всъщност не беше ракия, а нещо кисело, та прокиснало, варено от гнили репи. Истинската ракия госпожицата продаваше някъде навън, в Гърция, в Перник и в Прилеп.

Никой не можеше да хване края на тая жена. Никой не можеше да я разбере какви ги разсъждава. Какво толкова имаше да говори с Калинко? Но работниците събраха по петдесет стотинки за пълната дамаджана, Боряна им наряза една кофа салата с недозрели домати. За мезе имаха печено смоче месо, уловено в най-голямата жега.

Момчетата бяха свидетели – тогава небето позеленяваше от горещина, а буците пръст в царевичните ниви се разпадаха на прах пред очите им. Заради смочето месо ли беше, заради бялата прашна земя ли - но те мислеха, та се скъсваха за Боряна и жалко, че сега не ѝ беше работно време.

Всички в тоя вторник, който беше тяхната неделя, се наливаха с ракия от репи, нагъваха пъстърви и плюеха костите върху пожълтялата трева. Вместо хляб гълтаха салата с домати, после още ракия, още ракия, още ракия и печено смоче месо, което не дава на ракията да те събори.

Радиото се беше съсипало от жегата и вместо “Обичам те”, пееше само “О–оо–оо – !”, но понеже беше вторник, те знаеха какво искаше да им изпее старата щайга. Хващаха се през раменете и всеки гледаше да се добере до Боряна. Тя, както добре знаеха, можеше да отреже ухото на всеки, ако ѝ щукне подобна мисъл в ума, но във вторник жената не помисляше за брадва.

Тая вечер Боряна беше много натъжена, че шефката ѝ прибра Калинко – да мете стаите със закованите прозорци, а може би да отковава закованите прозорци, кой знае. Боряна беше много тъжна, затова тоя вторник първо избра един, после още един, после още един, и толкова голяма беше тъгата ѝ, че момчетата събраха от всеки по левче - да ѝ оставят да си купи гердан, когато свърши лятото.

Те знаеха, че и тя като тях събира пари да се ожени – ей така, да има само един човек до нея на онзи дюшек, на който сдал багажа дядото на госпожица Сияна. Боряна нямаше да му взима такса, както е честно и почтено и както почтено и честно постъпваше с тях, ами щеше да му пече месо от смок и пъстърва на този мъж, да пере дрехите му. Всеки ден от седмицата за него щеше да бъде вторник. Демек животът щеше да върви, да върви хубаво и чисто като оная вода, която без пари стои в езерото и безплатно топли пъстървите под камъните си.

Какво щяха да правят момчетата без Боряна в тоя пущинак? Човек и в пущинака трябва да остане голям мъж, да събере пари и да се ожени, но как да ги събере, как да търпи, ако я няма Боряна? Как в тоя див край, пълен със смокове и житни ниви?

На другия ден Калинко не дойде на работа.

Къде е тоя глупчо, да не е умрял в къщата със закованите прозорци? Там има много Мопасани, има прах, има и уиски, защото госпожицата пие уиски; на рождения си ден, 17 юли, дава и на тях по чаша за нейно здраве. Те за нейно здраве биха изпили езерото, тя е точна и почтена жена, на седемнайсето число им плаща до стотинка.

Идва, облечена като Господа в бяла рокля, с бели сандали, с бял лак по ноктите на ръцете и краката, с бяла шапка, бяла чанта и мирише на хубаво. Те веднага си изчистват вересиите пред Боряна.

Даже понякога, ако тя е забравила да издълбае с нож рязката на тезгяха, ѝ дават парите, защото като човек яде смоче месо – а смоковете не се свършват по тези места, повече са от звездите над ечемичните ниви, – та като ги ядеш тия звездни смокове всяка вечер, през деня само за Боряна мислиш. Една хубава Боряна, макар да носи брадва, за да ти разреже ухото, ако случайно ѝ кажеш нещо обидно.

А че понякога е подла, спор няма, защото какви ли не работи измисля! Но това е от смочето месо, а смоковете са повече от вятъра по тия места. Какво е вятърът – въздух, който ти мирише на Боряна. А като нощите обърнат към септември, момчетата ще имат страшно много пари и ще отидат в Перник.

Там е пълно с момичета. Там момичетата са повече от ечемичните класове по нивята и всяко момиче иска да се ожени за тебе. И като се ожени, ти ще ѝ оставяш всяка нощ по левче, а може би дори по лев и петдесет, зависи, но няма да ѝ казваш защо ѝ ги оставаш.

А ги оставяш, защото така си свикнал. Като ѝ ги слагаш до възглавницата, си мислиш за Боряна, за смочето месо, което щом веднъж ядеш, все мислиш за Боряна, макар че лятото е топло като сто запалени печки, една върху друга. Добре, че е лято! През лятото си мислиш: “Кога ще стане дванайсет и половина?”. Тогава започва работното време на Боряна.

На следващия ден Калинко пак не дойде на работа. Нямаше го да окопава царевиците, нямаше го да плеви пипера, не поливаше доматите. Чак някъде следобед откъм къщата със закованите прозорци работниците що да видят! Задава се един господин – облечен с бял като корем на пъстърва костюм, с бели като очите на пъстърва обувки и бяла като хрилете на пъстървата шапка.

- Това сигурно е годеникът на госпожица Сияна – казваха си момчетата. Шефката им веднъж разправяла на Боряна, че много харесвала работната синя престилка на работничката си. Боряна направо я попитала:

– “Сияно, ти да не си ме харесала? Защото моят рейс върви в друга посока.”

Но госпожицата така и не отговорила в коя посока пътува нейният рейс. Само погалила бялата си рокля, бялата си чанта и разказала на Боряна за годеника си. Той бил хубав и висок, обаче бил и много учен. Изчел Мопасан заедно с праха по него, изчел и онзи тип Балзак, дето пишел надниците на работниците в чифлика преди две години. Изчел и старите вестници онзи въртоглав годеник и след като свършил тези чудеса, си рекъл:

- Защо да седя в тоя пущинак, където смоковете са повече от мухите? Я да ходя на някое учено място, където няма нито един смок.

Той, нещастникът, разбира се, не ял смоче месо и затова въобще не мислел за госпожица Сияна, а само учени работи си мислел. А може би не му достигат парите да се ожени, предположиха момчетата, но все пак шефката им има пари да купи целия Перник заедно с врабците в него, така че пачките тука едва ли са играли някаква роля.

За момчетата, включително и Боряна, която тъкмо похапваха от хляба, останал от големия вторник, който за тях, край това езеро, винаги си е бил неделя, зинаха от изненада, когато видяха онзи тип с белия костюм, с белите обувки и бялата шапка.

- Гледай какво изискано парче! – прошепна Боряна и изчисти с плюнка лицето си. – Гледай какво идва при нас. Сега ще го направим наш човек.

Всички оставиха хляба, който дъвчеха. Бяха гладни, защото като си на крак от четири сутринта, единайсет на пладне ти се вижда далечно като полунощ. Всички се стегнаха, вързаха панталоните си здраво с канап. Не купуваха колани, защото всяка стотинка трябва да се пести, в Перник момичетата са повече от керемидите по къщите и това са все неженени момичета. При това всички до една са хубави.

Но когато онзи бял костюм взе, та се приближи към тях – по-точно не само се приближи, но затича така, че костюмът щеше да се разпори на краката му, работниците забелязаха, че това съвсем не беше никакъв годеник на началничката им, ами техният Калинко.

- Калине, ела! – извика един глас. Това не беше някакъв непознат глас, ами гласът на госпожицата. – Веднага се върни. Казах веднага!

Белият костюм спря на място, белите обувки заораха в изсъхналата трева и гласът на Калинко, бял като хриле на току що убита пъстърва, изхриптя:

- Госпожо, нека си остана при тях.

- Ела. Веднага! – извика госпожица Сияна. Белият костюм се преви, шапката се поклони към земята, а белите обувки, като престарели и обидени на света годеници, се затътриха обратно към къщата със закованите прозорци.

- Какво става? – запитаха се момчетата.

- Ами какво става – казах ѝ, че той е най-чистият от вас и е кротък като яре – обясни Боряна. – Казах ѝ, че само с него си отвързвам брадвата от задника. Казах ѝ, че той ме моли: – “Стой малко да те погледам”.

- Аз ти казвам: – “Стой на тая страна” – обади се един от работниците, тъмен и здрав като вълнолома в езерото с пъстървите.

- Но не е същото – сряза го Боряна. – Шефката е кучка.

- Но плаща добре – възрази онзи, здравият като вълнолом мъж. И беше напълно прав.

Беше нощ, пълна с тежки прилепи. Луната светеше, една голяма бутилка ракия на небето, в което по това време имаше повече звезди, отколкото вятър.

Някъде посред нощ Боряна замахна рязко с брадвичката. Беше привикнала, докато спи, да усеща, когато някой я приближава без разрешение.

- Борянке, събуди се, аз съм.

- След два часа след полунощ не работя! – измърмори Боряна, сънена.

- Аз съм, Калинко. Боряно, събуди се и се ожени за мене. Още нямам пари, но…

- Какво?

- Борянке, ще взема назаем пари от тебе, за се оженим, после ще ти ги върна до стотинка. Знаеш, винаги съм ти ги връщал.

- Да не си болен? – избърбори тя. Видя луната, която светеше като приятел над нея. Знаеше, че човекът е кротък и трябва да бъдеш благ с него, иначе ще го прогониш. Затова изрече високо и ясно: – Разкажи ми сега.

- Госпожица Сияна иска да ѝ кажа… иска да знае какво правим с тебе. Иска всичко да ѝ опиша, иначе щяла да полудее.

- Да полудее ли? Че защо? – измърмори Боряна. – Тя може да ти купи десет вагона бели обувки и различни костюми за всеки ден от годината.

- Тя иска на тебе да ти купи рокля за следващия вторник, Боряно. Ожени се за мен и да си отиваме. Нали не си убила никого в Перник, а?

- Не съм, само го ритнах – отвърна Боряна.

Вятърът беше горещ като чай, звездите се бяха изпотили в тъмното и се оглеждаха дали отнякъде не се задава септември. Но септември беше далече.

Половин лято смокове и пламнали в жегата градини деляха работниците от парите, които щяха да имат, за да се оженят за хубавите момичета в Перник.

- Не искам момичета от Перник. Искам тебе, Боряно. Стой малко да те погледам. Хубава си.

На другата сутрин, всъщност още не беше сутрин, а четири часът през нощта и прилепите се люшкаха из горещия вятър като хвърчила, една жена крещеше. Тя бе облечена в бяла рокля, имаше бяла шапка и бели сандали, които не бе успяла да пристегне както трябва на краката си. Шапката се клатеше на главата ѝ като пъстърва, която току-що е хвърлила хайвера си и се чуди накъде да поеме. Роклята ѝ бе разкопчана на кръста. Тази жена викаше:

- Калине! Къде си, Калине?

Жената всъщност се досещаше къде е Калин и веднага се насочи към дюшека зад касите с празни шишета от ракия.

- Боряно, ставай!

Но Боряна не стана, защото Боряна я нямаше. Госпожица Сияна разбра това, едва когато освети помещението с мощното електрическо фенерче. Видя само брадвата на Боряна и една кофа, в която няколко смока бяха накиснати в ракията от репи.

- Боряна! Боряна! – извика собственицата на чифлика така високо, че някои от работниците се размърдаха, макар че още беше съвсем рано да потеглят да окопават нивите, да плевят пипера и да връзват доматите за колчетата. – Боряна!

Когато работниците станаха, видяха, че госпожица Сияна плаче. Електрическото фенерче осветяваше сълзите на лицето ѝ, които на вид по нищо не се различаваха от ракията от репи.

- Боряна! – хлипаше собственицата на изгорелите от жегата земи, а работниците се бутаха един друг, безпомощни да направят каквото и да било.

- Госпожо, глътнете малко ракия – предложи здравият като вълнолома в езерото мъж, но тя въобще не го погледна. Устните ѝ трепереха и фъфлеха тихо, като че бяха жадни, но не можеха да се доберат до езерото, огряно от луната.

- Боряна… Боряна…

След две седмици мъжете напуснаха къщата, която бе изградил дядото на Сияна. Взеха си парите на 17-о число. На следващата сутрин госпожицата, забравила да облече бялата си рокля, отиде да яхне своя Балзак и видя, че къщата е празна. Бяха останали само три каси с празни бутилки от ракия и няколко смочи кожи.

Жената не знаеше, че когато човек хапва сутрин, вечер и на обяд смоче месо със салата от недозрели домати, в очите му се върти Боряна, в ушите му говори Боряна, в главата му се върти все вторник, който тука е по-голям от неделята. Много по-безкраен. Без Боряна вторник просто не идваше по тези места.

Госпожица Сияна сигурно знаеше това.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Заедно с Азов на фронта в Донбас. Нашият кореспондент Горица Радева разказва войната от първо лице