- Видях – каза едното дете, момиче, дребно, с лице, което никой не би запомнил. Гласа би запомнил, няколко трохи, разпилени под масата. - Стреляха – думата беше троха, останала от закуската на сит човек. – Страх ме е. Има война.
Момчето, седнало на пейката до нея - и то ситно, слабовато, остригано до кост, каза:
- Далече са. Не се бой.
Момичето го погледна. Страхът е свлачище. То има големи очи.
- Гледах по телевизията – измърмори момичето. – Хващат деца. Стрелят. Децата падат.
- Слушай, Яна – прекъсна я момчето. - Смъртта е дреха. Не е страшно. Обличаш смъртта, както си обличаш пижамата вечер. После събличаш смъртта. Отново се разхождаш до сладкарница „Пчела", както се разхождаме ти и аз.
Двете хлапета крачеха по площада на малък град – толкова неизвестен, че за името му нямаше място в географската карта. Дори точка не беше сложена на картата там, където се намираше училището им. Но това е добре, твърдеше момчето – така пушките не могат да ни намерят, дори да си купят куче.
- Защо куче, Павко? - попита момичето, което беше по-малко с цяла година и няколко месеца.
- Защото кучето надушва обикновените хора и води пушки при тях. Обикновените патят – обясни момчето. То вече беше завършило първи глас при госпожа Проданова, най-строгата учителка не само в тяхното градче, но и в България, а това означава в целия свят. Светът започваше от тяхната улица „Пролет“ и свършваше там, където небето най-после слизаше на земята.
- Ще дойдат – предположи момичето. – Ние сме обикновени. Войната става, за да ти вземат всичко. Има ли нещо за вземане, падат бомби. Бомбите са хитри. Не можеш да избягаш. Не можеш да се скриеш. Видях по телевизията.
Октомври беше в разгара си – студено сутрин, толкова, че дори звукът замръзваше в човките на петлите и тяхното Кукуригу! - излизаше с половин час по-късно, отколкото трябва. Чакаха го да се размрази.
- Защо не помагат на децата? – попита момичето. – Нали смъртта е пижама, която някой лош човек ти облича. Значи добър човек може да я свали от гърба ти. Ще се събудиш. Ще пиеш вода.
Момчето се почеса по челото, всъщност по черепа, защото беше остригано до мозък - може би затова беше толкова умно това малко момче, макар че в диктовките му имаше грешки, които госпожа Проданова подчертаваше с червен молив. Дори веднъж момчето - то се казваше Павко - беше плакало от училището чак до тяхната улица. Тогава станаха най-големите приятели с Яна. Тя го хвана за ръка и успя да го утеши:
- Не плачи. Диктовките са като хората. Ако рониш сълзи, те се намокрят, стават тежки, дебели и не могат да се измъкнат от тетрадката ти. Ако се усмихнеш и препишеш диктовката, грешките ще си кажат – защо пък да седим тук, с този червен молив? Я да скокнем да видим какво е положението в другите тетрадки. И ще си заминат..
Павко се успокои мъничко. Макар и по-малка от него с година и няколко месеца, Яна имаше право. Беше страхлива, разбира се, но то бе защото това момиче не бе направило нито една лицева опора през живота си.
- Не ми харесва палтото ти – забеляза изведнъж Павко. Уж беше слънчево, но дъждът се криеше в сивия си облак и търсеше удобно място къде да завали. Есента е моят велосипед, беше казал дъждът на Павко. Хлапето постоянно си измисляше приказки. Вярваше, че баща му може да ги чете направо в мислите му, нищо, че човекът отдавна беше заминал някъде далече. Далечината нямаше никакво значение. Бащите четат историите на синовете си, където и да са написани, Павко беше убеден в това. Стремеше се приказките му да бъдат интересни, за да има баща му често да идва в мислите на Павко. Аз отвеждам есента, където поискам и си валя, защото ми е приятно. Вашият град е хубав и ще валя тук, да знаеш Павко - беше му разкрил дъждът.
- Палтото ти е тънко. Ще вали. Ще ти е студено - каза момчето на Яна.
Отнякъде вятър изпълзя на улицата. Облакът беше скъперник и в началото поръси тай-малките си капки.
- Мама не ми позволява да гледам телевизия с нея – призна Яна. – Тя по цял ден е на работа. Заедно сме, когато дават новините. Държа я за ръка да не се страхува – продължи момичето. - Аз гледам. Хващат деца. Някои са по-ниски от мене. Подреждат ги в редичка. Така госпожа Проданова ни подрежда в училище. Редичката на децата не е права. После стреляха..
- Не говори. Да побързаме. Дъждът е решил да вали яко – подкани я Павко.
- Мама не позволява да гледам новините – повтори Яна. - Тя не ги гледа. Заравя ги в телефона си. Но аз видях. Децата. Редичката. Пушките.
- При нас е добре – каза момчето. - Никой не стреля. Тихо е. Дъждът затова е дошъл тук, да посее капките си на нашата улица.
- Мама казва, че нищо ти има – измърмори Яна. – Действал си ми зле. Като се връщам с тебе от училище, съм бълнувала нощем. -Павко се натъжи. Как човек до познае кога едно момче се натъжава? Ами момчето не те гледа, а гледа дъжда, затова Яна побърза да го успокои. – Не ми действаш зле. Честно.
Изведнъж момичето млъкна, макар че дъждът изсипваше най-ситните си капки върху главата й.
- Казах на мама, че ти ми обади…. Съжалявам – прехапа устни Яна. – Казах й за смъртта. Че е дреха. Обличат ти я и край. Но не съвсем. Някой добър човек я маха от гърба ти… и …Пак можеш да в сладкарница „Пчела“. Но…
Тук трохите в гласа на Яна изчезнаха. Някое гладно врабче или още по-зле, някой нахален гълъб, ги бе изкълвал.
- Какво? – попита Павко, който отдавна бе станал приятел на дъжда.
- Мама каза, че няма добри хора. След новините почти всеки път казва така. Значи няма кой да я махне от гърба ти….
- Майка ти нищо не разбира – извика Павко. Диктовката му и днес тежеше със седем, дори и повече грешки. Той въобще не обичаше диктовки.
- Мама каза да не играя с тебе. Да не се разхождам с тебе, защото си странен – призна Яна. – Измисляш глупости. Но аз искам да сваля лошата дреха. Искам децата от редичката да си отидат у дома. Да правят диктовки, дори да имат сто грешки. Разбираш ли?
Дъждът изведнъж се превърна в порой.
Няколко дни Яна не се появи на улица „Пролет“. Не се мерна в първи А клас на училище „Димчо Дебелянов“. Нямаше я седмица. Две. Павко, преди време подстриган до череп, но сега вече със съвсем нормална глава, обикаляше около осеметажния блок 36. Той знаеше, че на третия етаж, вход В, живее Яна от първи А. Вход В беше заключен, но момчето беше решило – измисли най-хубавата приказка наум и беше повече от сигурен, че баща му ще я прочете и ще помогне по някакъв начин. Да, наистина помогна. Павко не се прибра у дома след училище. Напротив. Застана пред вход В. Стоя един час или два часа, дори три, а дъждът караше облачния си велосипед над главата му. Дъждът е хитър – от всяка капка, която засее, се ражда нов дъжд. Студен при това, но Павко не се беше. Стоеше пред вход В, докато накрая една госпожа отвори вратата. Павко се вмъкна след нея.
- Къде, момче? - попита го жената.
- При Яна, на третия етаж – отвърна Павко.
Третият етаж беше много студен и високомерен етаж, но Павко не се уплаши. Не знаеше точно кой е апартаментът на Яна и натисна поред звънците на трите врати. Никой не отвори. Той пак атакува всички звънци. Появи се някакъв възрастен мъж.
- Вие дядото на Яна ли сте? – попита момчето, не дочака отговор и избъбри . – Моля ви. Дори да ние сте дядото на Яна. Моля ви, кажете на майка й да не й облича онова палто… …зеленото. Сигурно Яна е болна. Не идва на училище. Да не й обличат зеленото палто!
Дядото изгледа момчето. Без да каже дума, хлопна вратата на апартамента под носа му.
Какви са хората. Кой е заключил мислите им в крива редичка. Дали някой е облякъл мислите на баща му в онази дреха, от които спираш да дишаш? Баща му така и не се появи у дома. Павко не го бе виждал, откакто стана първокласник. Сигурно той вече не умееше да чете приказките, които Павко измисляше наум за него.
Момчето започна блъска с все сила звънците на трите апартамента. Старецът не се показа повече. Коридорът мълчеше. Входът В беше оглушал. Вход В не четеше приказки. Павко задумка по вратите.
След сто часа, може би след хиляда, едната врата се отвори. Показа се жена – слаба, чернокоса, с очи, които никой не би запомнил, ако го нямаше страха в тях.
- Аз съм Павко. Вие сте майката на Яна – момчето прехапа думите и те излязоха строшени на парчета от устата му. – Добре. Няма да играя повече с Яна, щом забранявате. Добре.
Жената го гледаше. Не каза нито дума.
- Добре. Добре – запелтечи момчето. – Яна болна ли е? Не й обличайте онова палто. Зеленото… тъмнозеленото. То е лошо. Сигурен съм. Спираш да дишаш.
Жената понечи да хлопне вратата под носа на хлапето, но макар и дребно, то беше доста пъргаво. Успя да стъпи върху прага..
- Дайте палтото на мене…тъмнозеленото.
Жената мълчеше.
- Ще ви платя! – извика момчето.
Но то нямаше нито стотинка. Беше похарчило парите си за обяд в стола на училището.
Зад жената полека, като първите капки на хитър дъжд, се показа момиче, и то не кое да е, а онова от първи А клас, слабо и жълто в лицето - което няма да запомниш, ако не се казваш Павко.
- Мамо, не му давай палтото – прошепна момичето. Гласът му беше купчина трохи, които можеха да нахранят ято гладни врабчета.
След сто часа, а може би след хиляда, един хлапак с вече пораснала коса държеше в ръце зелено палто. Съвсем тясно и много тъмнозелено.
Важното е добър човек да го свали от гърба ти, помисли си хлапака с порасналата коса. Но може наоколо да няма добър човек. Може добрите хора вече да са измрели.
Значи аз трябва да отида там и да го сваля от гърба й, каза си момчето и се усмихна.
То вярваше, че може би след две седмици, дори след пет-шест дни, Яна от първи А клас щеше да дойде училище. Дано не направи грешки в диктовката си каквато е разпиляна. Чакай. Май че в първи клас децата още не правят диктовки.
В първи клас ги учат да четат и пишат.
Когато Яна отново тръгна на училище, не се качи на първия етаж, където се намираше стаята на първи А клас. Стаята беше много хубава, наистина прекрасна, защото на стените й бяха изписани буквите на българката азбука. Те знаеха всички приказки на света. Яна се качи направо на втория етаж. Там беше стаята на втори Б, не толкова хубава като тяхната, но Яна я харесваше, защото там учеше класът на Павко.
Павко още не беше дошъл на училище. Яна почака малко, после почака много. Звънецът изби и тя с грамадно тичане стигна до най-хубавата стая в училището, тази с буквите на нашата азбука. Разбира се, през междучасието се качи отново до стаята на втори Б. Павко го нямаше.
Павко не дойде на училище на следващия ден, във вторник. Нямаше го в сряда, в четвъртък, дори в петък, най-хубавия ден от седмицата.
Яна не го видя пред блока, нито в сладкарница “Пчела“, където баба му го водеше понякога. И Яна, и Павко имаха телефони, но той не й отговаряше. Може би баща му беше дошъл от много далече да го вземе при себе си. Не. Павко щеше да й каже. Тя първа щеше да узнае за това.
В следващия понеделник Яна подмина входа за първия етаж. Нахълта в стаята на втори Б клас. Павко го нямаше. Тя се изправи пред вратата. Почака малко. Почака много. Звънецът за първия час изби, но Яна продължи да стърчи пред вратата, момиче като троха хляб за гладно врабче.
Павко го нямаше.
Яна не можа да отговори, когато госпожа Проданова, по-възрастна от тяхната класна, я попита – „Кого чакаш, момиченце?“
- Ами… Къде е…
Яна се досети за нещо.
Нещото не беше добро.
Нейното палто.
Нейното тъмнозелено палто.
Много тъмнозелено.
Здравка Евтимова
Здравка Евтимова е родена през 1959 г. Писател и преводач. Нейни разкази са публикувани в 32 страни - САЩ, Великобритания, Канада, Индия, Израел, Иран, Китай, Гърция, Франция, Италия, Сърбия, Словения, Северна Македония и др. Носител е на литературни награди, сред които „Христо Г. Данов“ за цялостен принос към българската духовност, награда за проза „Михай Еминеску – 23“ Румъния, наградата за фантастика „Д-р Т. О’Конър Слоун -23“, САЩ. Разказът ѝ „Кръв от къртица“ е включен в антология за обучение по литература в прогимназиалния курс в училищата на САЩ и в гимназиалния курс в училищата на Дания.