Сутрин с приятелката на баща ми Дарина ходехме в градината. Аз се напъхвах в дълга червена фланелка, която ми беше като рокля, и я връзвах с парче канап през кръста. Тя имаше още по-дълга рокля от моята – сигурно това облекло някога е било завеса или перде, защото бе много шарено. Дарина бе пробила дупка за главата, завираше се в пердето и го връзваше като мен с връв през кръста. Аз нахранвах кокошките, после се заемахме с ягодите, а някъде към десет и нещо, когато слънцето беше поток от лава, изливащ се в очите ти, Дарина казваше:
– Край. Отиваме да продаваме.
Натоварвахме ягоди и череши, които бяхме обрали в грамадния двор на баща ми; в последния момент грабвахме марули – съвсем не спаружени - и черници в кофички от кисело мляко. Преди това се измивахме със слънчева вода, понеже устните на Дарина лъщяха черно-червени от черниците; моите също. За пазара обличах единствената си нова рокля от злато. Дарина ме поглеждаше и отсичаше:
– Екстра дете! - После и тя се натъкмяваше в новата си рокля, по-зелена от гущер. - Как съм, Ано? – питаше ме тя.
- Екстра – казвах й честно. Макар и с нови рокли, двете се тътрехме като чукове към гарата под пламналото слънце. Там сядахме да продаваме прясната си стока, но най-хубавото се случваше още преди да стъпим на перона, защото Шушомир, най-умното момче на света, вървеше след мене и повтаряше:
– Махни тая рокля, махни я! – и ми пъхаше в ръката една синя, избеляла като паста за зъби фланелка. – Облечи това. Иначе някой ще те открадне, когато Дарина не гледа. Няма да те видя повече.
Но аз не се скривах, продавах черници, вишни, ягоди. Вечер беше прекрасно. Аз, Дарина и Шушомир отивахме в кебапчийница „Голямата уста“. Знаех, че Дарина няма много пари; тежко ми беше да гледам как изважда стотинките да плаща кебапчетата. Но те бяха толкова хубави, сякаш кръчмарят ги бе омесил от шоколад. Ядяхме повече хляб – то е ясно. Като си наблажих роклята – златната ми – така ми стана мъчно, че не можах да спра да цивря от гарата до нас. Шушомир бе виновен - той ми даде онова кебапче, той! Какво да правя, освен да рева – имах само една рокличка.
- Майка ти те вика да заминеш при нея в София – каза изведнъж Дарина.
- Ура! – изпищях аз. – Ура!
В този момент Шушомир започна да гледа земята. Толкова дълго я гледа тая земя, като че не бе стъпил на трева, а върху десет отровни змии.
- Не ходи в София – избъбри той. - На.
Подаде ми едно ножче, но аз не исках ножче.
- Нямам нищо друго - въздъхна той.
- Не отивай в София – каза Дарина и в гласа й онова мече – моето любимо мече от детските филми – спря да диша. – Стой тука и ще те науча да се биеш.
- Стой тука и ще те науча на всички букви – каза Шушомир.
- Как ще ме научиш, като и ти не ги знаеш? – попитах.
Не мога да кажа къде беше баща ми. Шушомир разправяше, че го виждали в София, а бабата на Шушомир ми обясни: – Майка ти се моли на баща ти да се сдобрят. Заради тебе. Някой й приказвал, че много си опростяла покрай простата Дарина. Затова ти, Ано, ще заминеш в София при майка ти.
- Но нали ми каза, че мама умря – напомних на Шушомировата баба аз. – Още преди да цъфнат джанките умря.
- Излъгах те да не ревеш за нея – отсече Шушомировата баба. – Цивриш и циклиш. Човек се съгласява да си отреже ушите само и само да не те слуша.
Бабата на Шушомир се обърна към Дарина:
- Бащата на Ана каза ли ти да се махнеш от къщата му? Чуваш ли ме, ма?
Дарина беше много висока, по-висока от облаците. Обаче не си наведе главата надолу. Облаците се наведоха, но тя не.
- Да. Каза ми: „Отивай си” - потвърди Дарина. – Съгласил се да се приберат с жена му.
- Не ходи в София, Ано – повтори Шушомир, дръпна баба си, а тя беше ниска и дебела жена. Полата й висеше като бесило. – Бабо, може ли да вземем Ана да живее у нас? Тя не яде много. Като ни води Дарина в „Голямата уста”, само с половин кебапче се наяде. Аз ще й давам половината от моята манджа. Тя ще ни мете двора, ще мете кухнята и ще ти носи вода да пиеш.
- Майката на Ана не е умирала. Намерила е хубава работа за една торба пари на месец.
- Ано, взимай – Дарина ми даде един найлонов плик. – Това са ти дрехите – гащетата, червената фланелка, потниците. Новата ти рокля.
- Дарино, защо не дойдеш с мене в София – най-сетне го измислих аз. - Заедно ще метем и заедно ще носим вода.
Но тя не ми отговори нито една дума. По едно време отвори уста, но тъкмо тогава един дядко, висок и тънък като четка за зъби, дойде и разправя:
- Владил ми зема шилето, Дарино. Дойде, значи, влезна си в моята кошарата като че е негова и ми го взема. Помогни ми, Дарино. Ей толко имам пари. Виж - дядкото извади един стар черен чорап, отвори го и го изтърва на земята. Докато се навеждаше, небето се скърши на две като клечка за зъби.
- Дарино, това са ми парите. Твои са.
Отначало Дарина не посегна към чорапа. После го грабна, набута го в ръката на дядката – пръстите му трепереха, защото сигурно го беше ухапала бясна въшка.
- Владил... – пет кучета се разлаяха в гласа на Дарина.
- Не ходи да биеш Владил – помолих я. - Почакай да ме изпратиш с добро за София – Помислих, че ще ме целуне по челото. Така ме беше целунала, когато имах температура и усещах, че някъде се пекат фъстъци – така мирише смъртта, но аз казах: - „Остави ме, смърт, аз съм едно мършаво дете, дори азбуката не знам. Но твоята буква знам – С – на смъртта и на свраките. Остави ме, Дарина си няма никого освен мене, смърт. Аз й давам вода да пие, разбираш ли."
Като ме целуна Дарина по челото, температурата се махна. Сигурно смъртта е забелязала наблизо Дарина.Така аз си останах жива и здрава, само пет-шест дни ми се въртеше главата като колело на камион.
– Не ходи да биеш Владил, Дарино – помолих я шепнешком, но тя не ме отчете. Реши ли нещо –край.
Отиде да си вземе колана и въжето. Но това въже беше късото, а Владил е едър, как ще го върже с него?
Значи толкова ни е приятелството - колкото едно късо въже. Свършва се въжето, свършва приятелството. Щеше да ме зареже, защото не можех да се бия и не знаех азбуката.
Помня - това стана точно в деня, когато мама беше изпратила една черна кола да ме закара при нея в София. До павилиона за вестници, който отдавна бе фалирал, докретаха две жени, сухи, в еднакви сини престилки, две дръжки на мотики. Дъхът бълбукаше като свредел в гърдите на едната, по-тънката. Застанаха пред Дарина.
- Дарино – подхвана онази със свредела. - Той дойде вкъщи и ми задигна лъжиците. Един меден котел ми обра, правата лопата ми взема, Дарино. Видях го, Владил беше. На полицая казах, той поклати капа, па пита: – „Какво? Да не съм слънце - каза, - че да грея само в твоя двор, ма“.
- Виж - заговори другата жена, ръцете й като пръчки от скелет на хвърчило. - Пак Владил дългия, Дарино. Влезна ми вкъщи, като кърджалия ми седна в кухнята и разправя грозно: – „Шушковице - вика, - дай да ям“. Какво да му дам да яде? Боб имах, а той пиле ме кара да му коля, яхния да му къкря, иначе главата ми ще реже със секирата. На другия ден обадих на полицая, а той: - „Предупредил съм го. – вика. – Какво искаш. Не съм лампа - да светя само в твоята кошара.” Аз не му заклах петела на Владил, той се въртя, въртя и ми прибра маркуча, Дарино. Ти баща, ти майка, жено. Разбираш ли – сега с какво да поливам, ще напече жегата и доматът ще замине. Помогни, Даринче, цяла ме изяде Владил. Никой не смее с пръст да го барне...
Дарина ги гледа тия две жени, дълго - дълго ги гледа, нищо не каза, наведе се към късото въже в мазето, намота го на лакътя си и забърза с гъсти крачки направо през тревата, през магарешките бодили, към една очукана къща. Каменният зид се бе съборил на места. Това, дето трябваше да е двор, бе затрупано със стари автомобилни гуми, ръждясали тенджери, строшени съдини, парчета маркуч.
Аз ходех на пръсти след Дарина. Ако умре – поне да й затворя очите.
Един човек - брадясал, в мръсна дънкова риза - се показа от къщата с нож в ръка. Той тръгна с наежени стъпки към моята голяма приятелка. Дарина не трепна, като че сатърът в ръката му беше парче кашкавал.
- Ще те коля – ревна мъжът и замахна. Не видях какво направи Дарина – не се виждаше от бъзака и от копривата, цяла нива с коприва, сякаш някой я беше садил, торил и поливал. Двете жени, две проходили мотики, не се осмеляваха да пристъпят напред, не дръзнаха дори око да вдигнат пред себе си. Може би мъжът в мръсната риза вече бе светил маслото на Дарина и сега идеше техният ред. Първо се прекръсти едната, по-високата, която изглеждаше по-яка, след нея другата, навела глава, сякаш някой вече я беше обесил. Господи, гледай какви въглени си сложихме на главата. Тоя я е заклал.
Моята Дарина, най-добрият ми приятел след Шушомир.
Слънцето се бе лепнало на небето като пиявица и не помръдваше. Листата на бъза висяха, поръбени с червени буболечки, които – ако ги смачкаш - миришеха на нещо отровно. Дори аз знаех, че ако те ухапе такава буболечка, ще се подуеш, върху кожата ще се надигне пришка, пълна с вода, която мирише също като буболечката. После боли. Така боли, че може сам да си отрежеш рамото с пришката на него.
Изведнъж се разнесе съскане - като колан, дето удря гръб и потъва в гръб. Един дълбок като ров глас, тъмен и корав, заговори равно, като че събираше ябълки от земята, за да свари компот на обяд.
- Ако още един път откраднеш нещо – може да е троха хляб – от леля Добра и леля Петрана - ще ти строша лявото рамо.
Изсъска колан, зафуча, изплющя върху нечий гръб, а златният глас на Дарина продължи да събира ябълки:
- Да върнеш на леля Добра маркуча. На леля Петрана лопатата незабавно да се появи пред мене. Ако още един път стъпиш в техните дворове, ще ти отрежа толкова кила месо от бута, колкото стъпки в дворовете им си направил – равният глас, без да се накланя към земята, каза: – До петнайсет минути да върнеш откраднатите работи на жените. На всяка една да оставиш... –тук Дарина се обърка, но после намери изхода: - На всяка една да оплевиш лука. Аз ще те гледам.
... Чак след тия думи на Дарина опитах да си спомня какво стана по-нататък с черната кола, която мама беше проводила да ме заведе в София при големите шоколади.
Помнех само едно нещо – шофьорът ме натовари на задната седалка. Колата тръгна, Шушомир се разхлипа.
- Ано – извика той. – Не ходи в София!
- Шушомире! – извиках аз от колата. Но стъклото, дебело като оня тунел от единия край на България до другия, глътна думите ми и той не ме чу. – Не бой се, Шушомире. Не мирише на фъстъци. Никой няма да умре!
Но онова гадно стъкло, дебело колкото стадо слонове, ме блъскаше в носа. Исках да кажа: – Не бой се, Шушомирчо. Аз ще избягам. Ще дойда при тебе и при Дарина. Обещавам ти – и както му обещавах наум, погледнах през противното, плътно като зид стъкло. Бе ясно – няма да мога да избягам. Тогава, още миг и съм се разциврила, но помниш ли как ти казваше Дарина – „Ако цивриш, ще ти откъсна главата.“ Ще я откъсне друг път, милата. Най-много да ме целуне по косата, пък тя не е мита. Аз знам какво трябва да направи човек, когато не може да заповяда на очите си и от тях капе като от продънен леген.
- Виж котката Момчил – казваше ми мама, преди да ме заблудят, че е умряла. - Гледай котката Момчил, Ани. Пасе трева. Става й мъчно, хапва оная трева – виж я, тъмнозелената. На тебе като ти е мъчно, като очите ти се уплашат и зациврят, сдъвчи малко такава трева.
Дарина ми беше обещала – „Ще дойда да те взема от София, Ано.“ Опитвам се да смъкна стъклото на проклетата черна кола. Не помръдва въобще. Студено и кърваво е като заклан петел. Въобще не се отмести, но тази заклан петел не можа да изпие гласа на Дарина. В него чувам звън на чукове...
– Ще дойда да те взема, Анче! Миличко.
Аз какво ще правя – ами в София ще ям от оная трева – има я навсякъде, най-обикновен плевел, навит на кълбо, горчив като костилка на зарзела. Ще чакам. Майко Дарино, аз нямам колан. Нямам въже. Даже да имах, съм мършава и не мога да бия никого. Но трева има, майко Дарино. Много трева има навсякъде – за котки и за деца като мене.
Виждам мъничко от червената коса на Шушомир – тича да стигне колата. Мразя да ме изсипят в София. Не искам да ходя там.
Изведнъж на улицата, съвсем пред черната кола, пред шофьора, пред гумите, пред тъмното предно стъкло се изправи една жена - грамадна като Балкана щом буря захваща, по-здрава от бурята, красива в прекрасна шарена рокля от перде.
На дясното си рамо бе омотала късо въже.
- Майко Дарино! Ще ти набера ягоди.
Коментари
Моля, регистрирайте се от TУК!
Ако вече имате регистрация, натиснете ТУК!
Няма коментари към тази новина !
Последни коментари
Танас
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)
Деспин Митрев
Бивш депутат на ИТН внезапно оглави партията на Божков
Деспин Митрев
Румъния влиза в Шенген на 1 януари, увери премиерът Чолаку
Johnny B Goode
Русия за първи път изстреля междуконтинентална балистична ракета по Украйна (снимки, обновява се)