Когато мислиш за езеро: разказ от Здравка Евтимова

Тичаха. Тичаха! По пътеката край реката. Малко момче, малко момиче. Познаваха се още откакто бяха проходили. На училище бяха в един и същи клас, седяха на един чин. Пораснаха заедно. Учиха в един и същ университет, една и съща специалност. Не се бяха разделяли. Дори не се караха. Когато на Ясен му беше тъжно, Жасмина не казваше нищо, сготвяше супа от киселец, любимата му.

Заговореше ли за малкото момче и малкото момиче, които тичали заедно, Ясен изпадаше в онова настроение. Жасмина знаеше това. Мълчеше, опитваше се да не прави резки движения и настроението на съпруга й се разпадаше от само себе си. Чаша чай също вършеше работа. Горещата течност му помагаше да възвърне състоянието си на уравновесен, добродушен човек.

Тази събота това не се случи.

Бяха живели под един покрив над четиридесет години, синът им завърши медицина във Виена и остана там. Бяха ли щастливи? Да, сигурно, мислеше Ясен, ако точно до къщата им го нямаше онова езеро. Не особено голямо, никой не беше измервал дълбочината му. Говореше се, че някога там се удавила учителката по български език в гимназията, но пък други хора казваха, че я срещали във Варна. Може би Ясен си внушаваше, но когато минеше край тревясалия бряг през гъсталака от бодливи храсти, денят му не беше добър. Синът му се бе плувал в езерото последния път, когато се отби до дома. Оттогава не се беше завръщал вече петнайсет години.

Тичаха, тичаха. Пътеката до реката.

Жасмина отчете – настроението отново бе сграбчило съпруга й. Случка на пръв поглед странна, но отдавна очаквана от Ясен.

- Подозирам, че ти си онази – подхвърли той, без да поглежда жена си.

Жасмина не изгуби дар слово. Вероятно настроението му щеше да се разпилее, ако се бе престорила, че думите я напускат. Можеше поне да попита: - „Коя онази?“ Но тя мълчеше, затова Ясен реши да доведе случката докрай .

- Онази с косата.

Жасмина вдигна ръка към челото му.

- Имаш температура.

Но Ясен нямаше температура.

- Вече съм сигурен – заяви той. – Зная какво ще се случи със сина ни. Следих те и те следя внимателно. Когато мисля за тебе, виждам езерото.

Жасмина не се усмихна. Спокойствието й го влудяваше и плашеше едновременно. Стъпките й, безшумни като нож, забравен до възглавницата, го изненадваха. Тя се приближаваше, когато най-малко я очакваш. Първо идваше сянката й, след това Жасмина, Ясен я възприемаше като предупреждение за студ. Ръцете й бяха слана. Краят на октомври е времето на първия лед за годината.

Ясен не се чувстваше болен.

- Наблюдавах те внимателно – подхвана той. – Все още съм учен… бях, макар че не успях да постигна нищо. Не станах професор. Никой не споменава името ми, но аз зная.

Както всяка друга вечер Жасмина не го гледаше, нейната едва загатната усмивка отново му напомни пестеливия блясък на лед. Усещането не беше приятно. Но беше решил да говори. Да й каже.

- Ти посрещаш невъзмутимо бягствата ми от семейния небосклон, които невъзпитаните хора наричат „изневери“. Хлад лъха от тебе при проявите ми на дива ревност. Очите ти не блещукат, когато ти казвам, че не мога да живея без дъха ти.

- Време е да изпиеш хранителната добавка за добро зрение – обади се Жасмина. И думите й бяха като стъпките – първо се появяваше сянката.- Ела да вечеряме, Ясене. Скоро ще започне „Гласът на България.“

- Кой поглъща всичко – усмивки, удари, обиди. Кой? - Ясен я гледаше. Въздъхна. Беше й беше казал, че въздишката е сестра на колебанието. – Краят, Жасмина. Краят приема всичко с безразличие. Без страст. Краят е безчувствен.

Ясмина не го попита „Какво ти е?“. Тя рядко задаваше въпроси – освен „Боли ли те?“ Безшумните й стъпки го правеха. Успяваха да го изненадат. Предпочиташе „изненадат“, пред „смазват“.

- Отдавна предполагам – започна той. – Аз съм… бях учен, когото никога не са награждавали. Следя постъпките ти.

Навън беше тъмно, студено, октомври, но нощта едва ли плашеше някого. Жасмина му подаде чаша чай. Ясен отблъсна ръката й.

- Вселената е безкрайна. Невъобразима. Човешките същества не могат да си представят нещо без край. Говорят за хоризонт, но той е зрителна измама. Зад него не е краят, защото край не съществува.

- Чаят е ароматен. Пий – каза Жасмина. – Отслабнал си.

- Жалко – прошепна Ясен. – Пак приличаш на езеро. Жалко. Хората не могат да си представят безкрайността, затова са измислили Бог, който прилича на човек. Чрез Бога хората дават образ, глас и нерви на безкрайността. И страх от езерата.

- Вземи си хранителната добавка – напомни му тя.

- Но човекът умира, Жасмина. Идва краят, който на практика не прекъсва нищо. Никой не знае къде отива и дали въобще отива някъде след последната точка. А аз съм учен. За да се скрият от страха, първобитните хора дялат богове от камък. Толкова много камъни имат човешки лица. Това не те ли притеснява?

- Чаят ще изстине.

- Жасмина, аз те следя. Ти поглъщаш всичко – предателствата ми, моята ярост след всичките ни провали, малоумната ми обич към тебе, завистта ми - не просто безстрастно. Погледът ти е издялан от мрамор. Кой преглъща злост и алчност без да се вълнува? Питам - какво си ти? Замръзнал съд с вода?

Ръката на жената трепна. Ножът се изплъзна от пръстите й. Стоманеното острие издрънча върху мраморния под.

- Смъртта поглъща любовта. Но не я унищожава. Преработва я в спомени. Ти в какво преработваш злобата ми, жено?

Не пуснаха телевизора. Не гледаха „Гласът на България“.

- Слушай ме, Жасмина. Хората дават лице на вселената и го наричат Бог. Вселената създава смъртта. Жасмина, толкова години стъпките ти ме хвърлят в паника. Опитвах се да те напусна. Няколко пъти. Няколко пъти не успявах. Разболявах се.

Беше тихо. Съвсем случайно тази вечер по пътя не профуча нито един мотоциклет, никой не форсира двигателя на автомобила си.

- За да добием представа как изглежда смъртта, вселената й е дала образ на жена.

- Боли ли те нещо? – равно изрече жената.

- Не.

Прозорците на блока отсреща угасваха един след друг. Долу вятърът удряше гъсто паркираните автомобили. Зазвуча аларма, но не от близкия паркинг. Острият звук бълваше от затворения комплекс наблизо.

- Блъсках цял живот – каза Ясен. Косата на слепоочията му беше сива. Брадата - също. - Не можах да спечеля достатъчно за жилище в затворен комплекс. Напъхах те в панелен капан. Защо ме последва?

Обикновено след прилагателното „панелен“ Жасмина му наливаше чаша вино, в редки случаи уиски. Сега не му наля нищо. Не го погледна.

- Не ми даде вино. За пръв път – констатира Ясен. – Затова е време да ти кажа. Помниш ли, когато се запознахме, ти четеше стихове за безсмъртието на душата. Бъбреше, бъбреше, бъбреше. Сега не приказваш. Сякаш съм се оженил за мидена черупка. Впрочем вече свикнах. Тялото е тленно, гние, разпада се, но душата е вечна, нали?

Жасмина разряза ябълка на четири еднакво парчета. При нея всичко беше прецизно, дори въздишките, които знаеха истинското име на страха.

- Онова, което хората наричат безсмъртна душа, е всъщност капчица смърт. Тази микроскопична капка е част от безкрайно езеро. Колкото повече човекът мисли за смъртта, но не я обижда, не се страхува от нея, толкова по-добре се чувства капчицата смърт в човешкото тяло. Позволява на човека да живее дълго. Ти най-добре от всички би трябвало да го знаеш, Жасмина. Смъртта е част от безкрайността, която всеки носи в себе си. Идва мигът. Езерото вика капчицата и я връща обратно в глъбините си. А хората казват – „Душата му отлетя…“

Още веднъж ножът се изплъзна от ръката на жената.

- Зная, че ти си последната точка, Жасмина – прошепна Ясен. – Ти си мигът, когато езерото връща капката при себе си.

Беше времето на първия студ през годината. Краят на октомври. Жасмина беше висока жена, с тъмни очи, слаба. Синът им също имаше тъмни очи.

- Кога ще си вземеш моята капчица, Жасмина?

Жената с тъмните очи се хвърли към вратата. Успя да я отвори. Побягна. Препъна се. Залитна. Запази равновесие. Втурна се към стълбищната площадка. Пръстите й затърсиха копчето на асансьора.

- Жасмина!

Лицето на жената беше изкривено. Той я настигна. Стисна раменете й.

- Другото име на безкрайността е страх! – прошепна Ясен. – Знаеш. Всички, които се раждат, са мои деца – внезапно гласът му се прекърши. Изскърца. - Защото се прибират при мен. Аз съм езерото. Нямам край.

Беше студено.

- Самотно ми е, Жасмина – прошепна Ясен .

Краят на октомври за някого е началото на безкрайността.

Жената застина, око на птица, взиращо се нелепо в нещо, което едва ли някой можеше да види на стълбищната площадка.

На другата сутрин пенсионерите от блока, които имаха купища свободно време, установиха необичаен факт. Езерото, чиито брегове бяха обрасли с коприва и бодливи драки, го нямаше. По дъното не бе останала дори тиня.

Шепа -две пясък, камъни, това бе всичко. Как са успели за една нощ а изпомпят толкова вода?

Повечето бяха доволни.

Следете новините ни в GoogleNews