Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тукПриемам

Калин Терзийски: Писах книгите си в тежка абстиненция

| ПОСЛЕДНА ПРОМЯНА 19 ноември 2012 в 12:14124099
Калин Терзийски. Снимка: Личен архив

Калин Терзийски. Чували сте го. Виждали сте го. Може би дори сте го чели. Роден през 1970 г., по професия лекар-психиатър, той е българският писател, който за последните 4 години стана един от най-известните съвременни автори. В периода 2009–2012 г. издаде „Имен ден за добрия човек”, „Любовта на 35-годишната жена”, „Има ли кой да ви обича” (получил европейската награда за литература, 2011г.), „Лудост”, „Алкохол” (от една година се играе спектакъл по книгата) и др. Най-новият му роман „Войник” излезе от печат преди седмица, от издателство „Сиела”. Книгата е написана за година и половина, с което се нарежда между най-дълго писаните книги от автора. „Писах я повече време, тъй като известността също отнема време и не можех да се концентрирам само в писане”, споделя той. 

Терзийски е един от малкото писатели в България, който има щастието да изкарва хляба си само с писане. Kогато е на площад „Славейков” или в книжарница, с поглед търси своите книги прилежно наредени на сергии и рафтове. Когато ги види, се усмихва с умиление и сдържана гордост.

Кога разбрахте, че писането е вашата страст и искате с това да се занимавате?

- Много късно. Не по-рано от 36 г. На 26 обаче започнах да пиша интензивно, за да изкарвам малко допълнителни пари към лекарската ми заплата. Работех медицинската си работа като вид странно хоби. Допълнително работех като сценарист и дописник във вестници и списания. Това ми носеше основните доходи и цял живот е било така. Започнах първо като сценарист.

Около 7-8 г. съм писал едно нещо, което е не само моя запазена марка, но на цяла група от подобни на мен писачи. Това са кратки абсурдистки неща, които могат да минат за пародии. Стават за сценарии. Нещо, което е философско, но и смешно и абсурдно. Например пародии на приказки, на литературни герои. Този тип писане в България в новото време го отключи Людмил Станев. Аз винаги съм му благодарял. Той е човекът, който ми даде увереност. Прочитайки неговите неща разбрах, че и аз мога да пиша такива неща. А този, който ми е дал увереност в световната литература, е Даниил Хармс. Людмил Станев, Даниил Хармс, след това аз, Емил Йотовски, Карбовски и т.н. Това е един маниер на писане, който ставаше за всякъде. Пишейки за „Каналето”, те ставаха на скечове. Писал съм в едно хумористично приложение на „Труд”, след това в сп. „SAX”, конкуренция на „Егоист”. Сега планувам да издам и книга с неща, писани тогава. Тя ще се казва „Смешният съд”.

 - Как и защо се отказахте от професията на лекар психиатър и станахте писател?

- Когато бях лекар, имах голяма младежка мечта да се занимавам с психиатрия. Като се запознах с психиатрите обаче, разбрах, че и при тях основното е жаргонът, клюката, интригата. Живеенето вътре в една защитена от морето на големия живот среда не ми допадна. Това е една самодостатъчна среда. Като си психиатър, си само психиатър, като си писател, си само писател. Примерно сред работниците не е чак така. Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец. Той просто това работи сега, иначе си е човек. Това живеене, благодарение на статуквото да си някакъв е доста жалка работа и аз затова съм се чувствал чужд и сред психиатрите, и сред писателите.

 - Дори и сред писателите се чувствате чужд?

 -Да. Има едни такива писатели, които са много институционализирани. Те и това работят като държавна работа, и са завършили литература. Общо взето те живеят в литературата. Интересно обаче от къде пък пишат, защото човек трябва да има някакъв опит в живота, за да пише. Някой ще каже – не е така, той може да чете книги и пак да пише. Ти, за да познаваш човешките мотивации и човешките движения в пространството, трябва да живееш много. Не задължително, за да извлечеш сюжети. Просто ти трябва да познаваш различни хора и ситуации и най-вече да познаваш много добре различни свои състояния в различни ситуации. Защото човек може да опише достоверно нещо, само ако го е преживял.

 - Вие казвате, че сте се разочаровали от психиатрията и тези кръгове. Когато навлязохте в кръговете на писателите, как се почувствахте?

- Аз съм разочарован от всички “inner circles”, от всички затворени кръгове. Както казах, аз се чувствам чужд и сред писателите. Истинските, големите писатели са саможиви хора. Те не се стремят към намиране на среда, която да ги подкрепя и среда, в която те да се чувстват свои. Само слабакът има нужда от защитена среда. Слабите писатели се радват, че не ги четат. Радват се, че ги четат само техните познати и други писатели по приятелска линия. В България има цяла малка клика от такива писатели, които са си вътрешните хора на литературата. А такива като мен са външни за литературата.

Някои хора обаче смятат, че вие сте вътрешен писател поради факта, че сте добили популярност.

- Аз съм добил популярност, но странното е, че точно вътрешните писатели не са добили популярност. Тях идеално си ги обслужват техни литературни, институтски, университетски затворени, защитени среди. Има разлика между човек с връзки и човек, търсещ защитена среда. Има и хора, които имат много големи връзки, които могат да им помогнат за популярността им и т.н. Аз и връзки нямам, защото нито съм от род, нито през живота си съм успял да създам познанства, които да ми помогнат. Единственият ключ към мен е това, че днес съм станал в 4 сутринта и съм седнал да пиша.

Аз се блъскам със стени, това, което са стени в България – връзкарството, недоверието, негативизма. Една особена черта – ниското самочувствие на българина, което води до незачитане на всеки друг. Типичният българин си казва: „Аз съм нещастник, той е подобен на мен – българин, значи и той е нещастник, защо да му обръщам внимание?!” И на този феномен се дължи, че в България стават известни само хора, които живеят в чужбина и са признати там по някакъв начин. Всеки българин се смята за нещастник и за недостоен човек. И затова някой, който все пак по някакъв начин се е откъснал оттук, вече може да бъде ценен. Затова и когато умре някой писател, той бива повече ценен. Той вече е откъснат от тук.

 - В някои от текстовете ви се усеща цинизъм към живота.

- Да, защото става въпрос за искреност.

 - Циничност означава ли искреност?

- По-скоро звучи цинично на тия, които смятат, че всяко необлечено в калъфа на благоприличието нещо е цинично. Това да кажеш на някого, че ще умре, е цинично. Т.е. сурова истина. Но аз много държа на тази сурова истина. Аз държа и на прикриването на суровата истина, когато трябва. По принцип искам да събуждам хората, като им казвам сурови истини. Истината, че ще умрем всички ние, е важна за целите на живота. Ако човек няма постоянно тази ярка, сурова истина, той живее като дете или по-скоро като глупак. „Memento mori” – „Помни, че си смъртен”. За това внимавайте какво правите, правете добро, танцувайте, защото ще се мре...

 - В началото, когато сте публикували първата си книга и все още не сте били познат като автор, усещали ли сте скептицизъм у издателя, а след това и у хората?

- Аз с книги много късно започнах да се занимавам. Изпитвах едно младежко пренебрежение към книгите. И това е обяснимо. Имах една случка – един дядо, мой пациент, често ме спираше в двора на болницата и ми казваше: „Докторе, докторе, аз трябва да ви подаря нещо”. И един ден ми донесе негова книга с автограф. Той беше изключително изпаднал човек, който си живееше в психиатрията от години и моят, все още младежки, ум правеше естествената асоциация – ето кой пише сега в България книги. И беше така.

Това беше най-непрестижното занимание. Ние пишехме в луксозни списания, които плащаха хонорар колкото една лекарска заплата, за един текст (в сп. „Егоист”, сп. „Едно”). А по онова време, за да издадеш една книжка, първо, че трябваше да си платиш, след това почти до никого не стигаха тези книги, бяха с много лошо качество. Самата идея за литература в книгите беше непрестижна и пишеха предимно графомани. А тези, които имаха силна амбиция, пишеха по списания, където се чете много. Сега много от тях излязоха от списанията и издадоха книги – истинските хора на литературата.

 - Кои са истинските хора на литературата според вас?

- Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев. Изчезването на списанията вкара в книгоиздаването една голяма група наистина талантливи писатели, които преди това са били „лайфстайл” писачи.

 - Но е имало и издателства, които са се съгласили да ги издадат?

- В края на краищата да имаш хляб, нож и сирене и да не искаш да направиш сандвич, е голяма срамота. Пък и имаше глад за български писатели.

 - Тези писатели, които изброихте, до тях ли най-близко се чувствате като светоусещане и стил на писане?

- Тези писатели са нови и достатъчно смели да бъдат оригинални. Човек, който пише постарому, който пише, както се е пишело в социализма, той е или глупав, или мързелив, или страхлив. Механизмът за издигане на авторитети и писатели все още подражава на онова наше срамно минало. А именно – чрез връзки, чрез познанства, чрез полудържавни механизми. Те стават чрез Комитета по култура или Европейската комисия по еди какво си... И тук някой ще каже – ти си носител на европейската награда за литература, тебе кой те уреди?! Мене ме избра една комисия, която не познавах до тогава. В последствие в нея се оказа Деян Енев, който харесва как пиша.

 - Медийните изяви не ви ли изморяват?

- Не! Значи, човек се изморява, ако е слуга, ратай, въобще изморява се, когато не върши своя работа. Българинът трябва да усети какво е да вършиш своя работа и по този начин ще се промени много. Когато вършиш свои неща, когато правиш нещата за себе си, няма умора. Как така ще се умориш? Все едно да се умориш да живееш! Нали това е за мене, за моето име, за моето себеосъществяване, за да ми се четат много книгите, за да стигна до повече хора, за да кажа повече неща на хората. Това е адски важно.

 - Чуват се доста критики относно честата ви поява в медиите. Как гледате на тях?

- Аз се сещам какви могат да бъдат тези критики. В психиатрията това се нарича рационализация. Рационализацията означава обличането в една благовидна рационална форма на едни, иначе неприемливи, дълбоки човешки страсти. Рационализацията е тип защитно поведение при по-интелигентни и образовани хора. Т.е. обличане в рационална форма на неща, които не изглеждат добре. Завистта се облича в рационална форма. „Ааа, той така опошлява литературата”, казват някои. Това е завист! Но дори пред себе си тези хора не признават, че завиждат, а обличат това в рационална критика.

Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги! Някои страдат от това, че не ги показват по телевизията. Те си казват: „Аз не съм известен, не съм успял и вместо да взема една кофа кал и да залея Калин Терзийски, аз казвам – той прекали”. Ако се разрови в мотивите на поведението си, човек ще види, че го води злобата към успелия.

 - Известността и популярността повече пречи или помага на един писател?

- Глупаците и тези, които не са популярни, казват, че пречи. Напротив, помага изключително много, защото неизвестен писател, това е писател, който не го четат. А има ли писател, чиято цел е да пише, за да не го четат?! Това също е една рационализация, която се нарича още „гроздето е кисело”. Този тип хора си казват: „Аз не мога да постигна нещо и за това го отричам”. Т.е., когато не можеш да имаш нещо, ти го натоварваш с лоши качества. „А, известността ли, казва той, - тя е гадна, отвратителна, тя пречи!”

Известността пречи от гледна точка на това, че ми отнема много време. Но за какво ми е това време, ако не пиша, за да стана известен. Вярно е, че аз съм написал едни от най-хубавите си неща, когато не са ме занимавали с известността ми. Обаче, това е много нещастно време, когато въобще не знаеш дали твоята работа ще има резултат.

 - Това е интересно, защото много хора мислят, че вие не сте имал такъв период на „неизвестност”, а всичко е дошло така изведнъж.

- Ооо, аз съм имал такъв период в живота си, какъвто никой писател и много малко хора в живота си са имали. В който в продължение на една година не съм можел да стана от леглото, за да отида да си купя пиене, а изключително много ми се пие. Не просто ми се пие, а преживявам много тежка абстиненция.

Който изживее такова нещо - да се пържиш в собствения си сос в продължение на години и да продължиш да пишеш в това време, всеки ден... Аз тогава написах почти всичките си важни неща. Аз правех така – през нощта се събуждах, изпивах 200 грама алкохол, за да мога да си доспя. Сутринта се събуждам и в най-добрия случай имам пиене в кухнята или още по-добре до леглото. Изпивам 100-200 грама и всичко е окей и сядам да пиша. Тогава писах всички тези абсурдни и смешни истории, написах наградения с европейската награда сборник „Има ли кой да ви обича”, „Сурови мисли със странен сос”. Романа „Алкохол” започнах да го пиша 4 месеца, след като спрях пиенето. През лятото на 2009 г. започнах да го пиша.

През 90-те, преди да изчезна от света, когато пишех по списания и вестници, имах популярност като талантлив, млад, перспективен човек, който обаче си пийва. Тогава аз бях точно като героите на Керуак, като битническите герои - бохем. Бях на 30 години и добре знаех кои са моите прототипи. Започнах да се разочаровам от всичко, затварях се все повече и повече, откъсвах се. Всичко ми се струваше прекалено отвратително заради това, че светът не ме приемаше и не ми дава това, което аз смятах, че трябва да получа.

 - А вие какво смятахте, че трябва да получите?

- Това, което получавам сега, може би. Ако ми беше потръгнало тогава, може би щеше да се случи това, което се случва с мен, преди 10 години. Но тогава ситуацията беше неблаготворна, отблъскваща.

За да започна да пия, бях създал поредица от предпоставки – разделих се със семейството си, което ми донесе ужасно чувство за вина. Аз си казах – до тук беше с живеенето както се очаква и изисква от мен. Сега вече ще живея, както на мен ми хрумне. И това беше като падане от 500 метра, но си заслужава. В романа „Войник” единият герой казва на другия: „Добре, че падна, иначе щеше да си висиш там”. Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст.

 - Какво беше нещото, което ви спаси от алкохолизъм?

- Преди казвах, че някакво обстоятелство може би е помогнало. Но човек не трябва да мисли, че е жертва на обстоятелствата, те само помагат. Когато разбереш, че не си ти това, което външните обстоятелства ти казват, че трябва да бъдеш или трябва да правиш, започваш да се чувстваш добре. Например, едно външно обстоятелство е силният алкохолен глад, то е външно обстоятелство, то идва от тялото, то е чуждо. Трябва да разбереш, че тялото е нещо, което може да си играе с теб, както и душата, и чувствата са нещо външно. Но ти си нещо съвсем друго. Когато разбереш, че ти можеш да правиш, каквото искаш, тогава се чувстваш наистина свободен.

 - В романа „Войник” цитирате Августин Блажени, който казва, че „хората страдат толкова, колкото си позволят да страдат”. Смятате ли наистина, че ние сами можем да контролираме страданието си?

- Имало е времена, в които човек е можел да понесе какви ли не изгаряния на клада и да ги понесе с потресаващо достойнство. А в сегашните времена се оплакваме, че бензинът е скочил с 4 стотинки. И това сравнено с времената, в които един човек се бори за идеите си и застава на кладата без да издава звук, защото така трябва! Ние сме най-бедните от богатия свят, но поне сме от богатия свят. Прекалили сме в наглото си обезсърчаване.

 - Мислите ли, че романът ви „Войник” ще може да достигне до по-младите момчета, при които вече казармата не е задължителна?

- Да станеш човек, който е достоен за себеуважението си – това е темата на „Войник” и е валидна за абсолютно всички хора. Важното е до какви прозрения се стига, докато четеш.

 - Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?

- Отчайвам се, самоубивам се и ми минава след това. Тъжно е да усещаш злобата на хората, но за циничен човек като мен тя не е от значение. Аз знам, че хората не са нещо особено. Обичам хората, радвам им се, но чак пък като почнат да критикуват да им обръщам внимание... Все едно котката ми да ме критикува...

Във Фейсбук направо са ме обиждали, а пък анонимни ме критикуват за публицистичните ми неща. Критиците се отнасят със злоба към мен. Когато обаче не смяташ човека за нещо прекалено голямо, няма как да се обидиш. Знам пристрастията на хората, малката им същност. Знам велики неща у хората, но те не са критиката. Който мине над това ниво, вече може да предизвика у мен чувството, че човек е нещо повече от тор, но докато живее в минуса, а не в плюса го смятам за едно неудачно животно. Човек става нещо наистина велико във възторга и в своята прекрасна положителност.




Крайният 22.08 2015 в 22:42 9
+ 2
- 0
Уж щеше да ми е лесно да го напиша, пък се оказа не съвсем така.

Да бъде чак толкова самовлюбен едва ли би бил и най-големият глупак.
Никой не е Началото и Краят, г-н Терзийски!
От позицията на какъв и с какво право раздавате елементарните си и като цяло несправедливи присъди над хора и обстоятелства?
Наистина ли смятате, че стойностни, ценни и важни са единствено ония, които Ви харесват?!
Четейки, слушайки и гледайки мнооооооооооогото Ви интервюта, ще се почувствам почти горд от факта, че не съм пожелал да прочета нито ред от вероятно безсмъртните Ви произведения.
Би трябвало да знаете, че умният автор се вслушва в критиките. Те невинаги са тенденциозни.

Бъдете жив и много, много здрав!
михаил михайлов 11.01 2014 в 16:38 8
+ 6
- 4
“И ти ли Бруте се продаде на червените!”. Слушам те какви ги къдриш по телевизионния екран по повод провокацията с/у Сидеров и не разбирам, това ли е човека преминал през изпитанията на живота и скъпо заплатил до истината. Или това е същото посредствено ле.ке, като болшинството ни сънародници. Глупаво и маниполируемо. Жалко, наистина жалко. Падна ми в очите.
ТАНЯ 02.06 2013 в 09:08 7
+ 6
- 2
Интересно. Не се бях интересувала досега от творчеството на Терзийски, дори не знаех с какво се занимава. Случайно тази сутрин гледах едно предаване с него и ми направи впечатление. Мисля да си купя някои от книгите му, за да добия по-ясна представа. Впечатлиха ме откъси, които дадоха от книгата му "Алкохол".
Пепа Хуманякова 09.02 2013 в 16:57 6
+ 6
- 4
Бих искала да срещна Калин Терзийски и да го прегърна. Ти си смел човек, излезе и каза истината за себе си. Честна изповед пред мнозина. Това е като пробив в злия свят с истината. Затова, нещата които пишеш докосват и не са напразни, понеже си платил цената за тях. Так, че... продължавай да вървиш по водата!
Митков 22.11 2012 в 15:13 5
+ 11
- 1
Пропусках да отбележа! Не се случва всеки ден един писател да спомене друг ЖИВ писател. Поздравления към Терзийски, че споменава за Люси Станев, защото за софиянци обикновено всичко, що не се реди на жълтите павета, е прованс. Людмил Станев е също лекар и адски, ама адски готин писател
Митков 22.11 2012 в 15:09 4
+ 5
- 3
Понякога във вятъра на промяната човек намира себе си. Не знам кой го беше казал, но колко дърводелци станаха бизнесмени, колко бизнесмени станаха затворници и колко затворници станаха национално отговорен капитал? Колкото до дърводелците, друг умник казваше така: ако искаш да си щастлив един ден - напий се, ако искаш да си щастлив една година - ожени сел Ако искаш да си щастлив цял живот - стани дърводелец! Е, хайде!
Мартина 21.11 2012 в 17:24 3
+ 11
- 4
"Добре, че паднах, за да остана жив, за да се раздвижи нещо. Всички трябва да паднат, за да станат истински, иначе човек може цял живот да си пълзи. Ако падне, след това има шанса да се изправи в истинския си ръст."

Велико интервю! Велик автор! Мислете над него, хора, и се гордейте, че сте българи! :)
Gligi 19.11 2012 в 21:49 2
+ 7
- 1
"Никой дърводелец не казва – аз съм дърводелец."

Добре че поне писателите не се срамуват от труда си. А в едни по-стари времена дърводелецът е влагал и душата си в столовете... "Какъв си" -"Обикновен селяндур, а поработвам като брокер"... XXI век...
Мариела 19.11 2012 в 16:31 1
+ 16
- 1
"- Кои са истинските хора на литературата според вас?

- Мартин Карбовски, Тома Марков, Радослав Парушев, Богдан Русев, Момчил Николов, Васил Георгиев, и аз, и Емил Йотовски. От по-старите Деян Енев, Емил Андреев."

Според автора писатели като Георги Господинов, Милен Русков, Захари Карабашлиев не са ли сред истинските хора на литературата у нас, или той е изредил само приятелите си?!

"Критиката е вид рационализация, която прикрива едни жалки мотиви. Винаги!", както и отговорът на писателя на последния въпрос "Как се справяте с негативните критики към вас и творчеството ви?" ме накараха да уважавам по-малко Калин Терзийски, чиито две книги "Алкохол" и "Лудост" иначе са сред книгите в домашната ми библиотека, като първата вече я прочетох и ми хареса, а за втората, която чака реда си да бъде прочетена, чувам отзиви че е по-добра от "Алкохол". Колкото до публицистиката му - прочетох няколко негови статии в "Новинар" и "Дойче веле", но според мен писането на такъв тип текстове не му се отдава много, а и, поне за мен, за сериозна публицистика в българските медии е спорно да се твърди, че има такава.
Критиката, когато е добре аргументирана, е полезна, г-н Терзийски, но егото ви (и комплексите ви!) явно е прекалено голямо, щом се отнасяте така към критичните мнения, а и към значимостта на хората по принцип, след като твърдите, че те "не са нещо особено".
 
Още от : Интервю
29 април 2017
FACEBOOK
Всички текстове и изображения публикувани в OffNews.bg са собственост на "Офф Медия" АД и са под закрила на "Закона за авторското право и сродните им права". Използването и публикуването на част или цялото съдържание на сайта без разрешение на "Офф Медия" АД е забранено.