Кавказка луна над София

Обичам разговорите с приятели на чаша вино, спомените, които всички споделят. Забавляваме се с хилядите истории около стари намерени снимки. Направо детективски клуб! Но всеки път после си мисля, че след като съм разкопал стотици истории, все още нещо ми липсва. Нещо се губи и не е на мястото си. Зная какво е, търся го през годините и все не мога да го открия в пълната му яснота - паметта за дядо ми. Една нощ обаче всичко се промени. Или може би пък това беше сън… И до днес не съм сигурен къде свърши лентата на съня ми и къде започна истината.

Сънувах, че сме в 70-те години на ХХ век и се возя в стара „Волга“ с бял държавен номер*, която се друса по павирания път към планината Витоша. Денят ми беше изминал сред юлската жега, прах, умора, разговори с безкрайно много доволни и недоволни от живота и работата си хора. Напрежението ме беше скапало. Влизайки в колата си помислих: „Ще подремна десет - петнадесет минути“ и…. съм заспал веднага. Сигурно това се нарича „сън в съня“.

Когато отворих очи, видях, че навлизаме в някакво селце. Погледнах през задното стъкло: над мен се беше разперило нощното небе – буквално опънато безгранично черно кадифе, обсипано с безброй огромни звезди. Толкова едри и близки, че сякаш можеш да пипнеш краищата им, висящи малко над комините на селото. Онемях от гледката. Свалих прозореца до долу и изведнъж видях луната – наполовина отрязана, досущ като зрял пъпеш. Лежеше кротко на една страна - сякаш бе забравена лодка, която бавно плуваше над притихналия гръб на планината.

В детството, когато гледах илюстрациите на „Хиляда и една нощ“ в училищната библиотека, мислех, че такава луна е само поетична измислица. Ама ето я – висеше точно над неизвестното софийско село, сякаш някой я беше нарисувал и забравил там още от сътворението на света.

Колата спря пред някаква малка къща. Стените ѝ светеха като намазани с фосфор от отражението на луната и придошлите отгоре ѝ звезди. Скръцнах с вратата на колата и стъпих на каменните плочи на улицата. Нямах никакво понятие къде изобщо се намирам и защо съм тук. Шофьорът, възрастен софиянец с мустаци на стар файтонджия от 20-те години, се обърна към мен и спокойно изрече:

– Аз съм Петьо. Тук живеят мои хора. Гладен съм. Ще ни нахранят.

Погледнах часовника си - беше два и нещо след полунощ. Навсякъде тъмно. Аз се смутих – да будиш хора по това време. Но докато го разубедя той вече чукаше на вратата.

- Всички спят, моля ти се… - направих опит да го спра.

- Не. Чакат ни - отвърна той и продължи нахално да тропа.

След малко вътре светна лампа. Вратата се отвори и на прага застана висок мъж с почти бял перчем под каскета си. Имаше голям орлов нос.

- Влизай, братко! — каза на руски с тежък кавказки акцент - Чакахме те – продължи той и ни посочи полутъмния коридор.

Вратата се отвори широко. Домакинът беше як мъж с големи като лопати длани - усетих силата му, когато ме прегърна сякаш сме стари приятели. Бях доста смутен, защото не го очаквах от напълно непознат човек. В тъмното, в два часа след полунощ.

Масата беше подредена като за голяма сватба: изобилие от сирена, луканка, суджуци, туршии, питки, баници, кани с вино, безброй чинии и плата с десерти и плодове… Храна за цяла махала.

Домакинът ме прегърна още един път, даже малко по-силно от предишния. Кокалите ми изпукаха.

– Аз съм Иракли. А това е семейството ми. Седни, седни…

Представи ми съпругата си - красива, мълчалива жена с тъмни омагьосващи очи, която само кимна и се усмихна леко, сякаш криеше някаква тайна, която никога нямаше да разбера.

Някъде се отвори врата и нещо зашумоля зад гърба ми - обърнах се и видях няколко деца, строени като аптекарски шишета. Бяха пет момчета, в чисти ризи, изгладени панталони и училищни сака, сякаш бяха облечени за първия ден на училище.

Най-високият имаше сако, което очевидно беше ново и купено по мярка, а братята му явно износваха дрехите на по-големите. Но сега бе юли и не беше време за училище. Лицата им бяха детски, а очите – същите като на майката, загадъчни. Някак изстрадали. Очите никога не лъжат, никога. Тези момчешки очи сякаш носеха умората и паметта на поколенията.

Децата се представиха, подадоха подред дланите си, за да се ръкуват с мен и тихомълком се прибраха в стаята си. Учудващо запомних имената на всички: Гиоргий, Нико, Сандро, Торнике и Лаша.

Седнал на стола продължавах да се учудвам. Още не знаех защо съм тук на този впечатляващ банкет и каква е тая бяла „Волга“, която ме докара. Че и с шофьор, сякаш излязъл от фотография от 20-те години.

Домакинът Иракли наля от една бутилка гъсто червено вино и вдигна чашата си:

– За госта! За човека, чийто дядо лекуваше зъбите на цял Сухуми!

Замръзнах.

– Познавали сте дядо ми?

– Как да не го познаваме!!! В Сухуми всички го знаеха – Нико, зъболекарят, който имаше златни ръце!

Отпих от виното, но се сетих, че по грузинска традиция чашите трябва да останат сухи и само на жените е позволено да поглъщат виното на малки глътки. Обърнах чашата до дъно и я поставих на бялата покривка – празна.

- Ние сега пътуваме за Франция – продължи Иракли без да сяда - Но още когато се запътихме към България, хора от махалата в Сухуми ни казаха, че внукът на Нико е в София. Затова сме тук. Затова е тази маса. Да почетем златните ръце на дядо ти! Наздраве! Нико ще пие за Нико! Гаумарджос***!

Изпихме чашите си отново до дъно – нали следвахме грузинската традиция. Добре, че умеех да пия, иначе някой друг на мое място би се катурнал под масата още след първата чаша. Така е, кръвта вода не става.

Домакинът Иракли ми направи знак и се извини, че има „малко работа“. Нахлупи каскета си на главата и излезе. По-късно разбрах – отишъл е до двора да донесе шашлиците (шишчета, б. а.), които се приготвяха в огнището на жар.

Докато го нямаше, шофьорът раздели една питка на четири и си наля от виното. Казах му, че ще трябва да чака Иракли, за да си налее вино, защото само „тамада-та“ (водачът на тостовете на масата) може да командва гостите и не е никак учтиво да се пие без негов знак.

Инстинктите се събуждаха в мен и започвах да се чувствам малко повече грузинец.

Огледах стаята. Не бях забелязал, че в ъгъла, на стар железен креват, лежи една възрастна жена. Не стара, а направо древна. Станах и отидох до нея, целунах ѝ ръката. Гледаше ме с огромни, черни, немигащи очи.

В тях беше всичко: и персийските нашествия, и вековната борба за вярата, и опожаряването на Тбилиси от Ага Мохамед хан. Там бяха и руските войски през 1801-ва, и червеният терор на трийсетте и всичките останали ужаси на ХХ век. Тези очи бяха видели как страната се ражда отново и отново сред пепелта и руините на Кавказ. Бяха виждали, как улиците сменят много пъти имената си, но коравият грузински дух оцелява. Почувствах се малък пред тази стара жена.
-------
Димящият шашлик бе поставен на масата от Иракли. Пихме още два тоста, говорихме. Но не можеш за един час да разкажеш накратко целия си живот на тези хора, както и те да изплачат патилата си за толкова кратко време.

Скоро се съмваше. Иракли говореше за Сухуми, за залива, за морето, за палмите, за тежката година, през която са напуснали родния си край. Помнех всеки камък, който той споменаваше. Дядо ми живееше близо до центъра и парламента. В паметта ми изплуваха кеят и моста „Амра“ от който ловяхме морски кефал - само на рибарски конец с навързани кукички и малко дънна тежест.

Пускаш приспособлението докато не усетиш дъното и после вдигаш малко нагоре. Въдица нямаше – един празен пълнител от обикновена химикалка вързан за рибарския конец беше индикаторът в ръцете ти. Усещаш, ако рибата долу кълве. И още на първия ден хванах две закачени риби наведнъж и успях да ги извадя – късметът на начинаещия! Всички наоколо гледаха със завист.

Усетих, че момчетата не спяха, а ни слушаха от другата стая. Мълчаливо поглъщаха моите истории и тези на баща си. И мисля, че най-малките плачеха – поне така ми се стори.
Възрастната жена беше седнала на леглото подпряна на голяма възглавница и от време на време кимваше, сякаш потвърждаваше всяка дума на сина си.

– Баба не говори много. Но помни отдавна минали събития. Помни стара и млада Абхазия***… Помни как дядо ти лекуваше бедни и богати. Казваше, че зъбът боли еднакво при всички.

Бабата бавно вдигна сухата си ръка. Всички ние замлъкнахме. Гласът ѝ беше тих, но всяка дума тежеше:

- Гостът е дар от Бога… Дори да дойде посред нощ. Защото паметта и историята са по-силни от границите на държавите… и много по-дълги от един живот.

В тишината, която настъпи, се чуваше само как възрастната жена си поема въздух, за да събере сили и да каже още нещо:

- Ти носиш името на дядо си. А името му носи светлина. – обърна се тя към мен.

После ме погледна право в очите и се приведе леко напред. Черните ѝ очи ме пронизаха:

- Синко… гостоприемството не е само ядене и пиене. То е хем весело, хем и тъжно събитие, за да отбележим чуждата добрина и вечният покой. Тази нощ правим тъкмо това – празнуваме добрата памет.

Тя кимна с глава и снаха ѝ ми подаде плик със снимки.

Отворих го. Вътре имаше цяло съкровище – десетина снимки на Иракли и жена му с дядо ми. Палми, крайбрежната улица на Сухуми. После снимани пред някаква хлебарница с големи халби квас наточен от уличните продавачи. Усмихваха се с преливащи от риба кошници на същия този мост, на който и аз направих първия си удачен улов.

Това беше тъкмо изгубеното парче от спомени, което винаги ми е липсвало.

Горчива буца заседна на гърлото ми. Бабата продължаваше да ни наблюдава от кревата, а красивата, мълчалива жена на Иракли очи седна до нея и също мълчаливо ни погледна.
Иракли произнесе поредния си тост, този път посветен на жените:

- Възрастната жена не само седи и слуша – тя решава. Тя е коренът. Тя е животът. При нас жената може и да мълчи, но… така заповядва.

Опразнихме по още една чаша за здравето на майките.

Главата ми взе вече да се замайва от изпитото вино. Стегнах се и продължих да слушам домакина, който се давеше в мъката си по напускането на родината. Срещнах погледите на жените в ъгъла. Главите на момчетата надзъртаха от вратата на стаята им. Гледах това грузинско семейство, което заради далечния спомен за един софийски зъболекар от Сухуми беше станало посред нощ да посрещне напълно непознатия му внук.

Мълчах. Донякъде от срам, че не бях подготвен за такава среща и идвах с празни ръце.
--------------
Събудих се от стърженето на първия трамвай препускащ по релсите. Бях в леглото си - на моята софийска улица, където живея повече от 50 години. Погледнах през прозореца - луната тук вече си беше нормална – покачена доста високо. И почти бяла. Но вкусът на виното и мирисът на шашлика още се усещаха във въздуха.

Отворих прозореца докрай и погледнах надолу – пред входа ми имаше спряла бяла „Волга“. Фаровете ѝ светеха, моторът работеше. Шофьорът беше се подпрял на предния капак и пушеше цигара. Викнах го по име.

Той се обърна, махна ми небрежно с ръка, стъпка фаса на паветата и бързо се качи в колата. Бялата мистична „Волга“ потегли и зави в първата пресечка. Изчезна завинаги.
Погледнах към масата в хола – там имаше един плик със снимки. Бяха същите като в плика от съня ми. Възрастната жена беше права - паметта е по-силна от границите. Доброто не умира - просто чака някой да го събуди.

И тогава изведнъж разбрах: това не е било сън.

Благодаря ти, дядо Нико. И на теб благодаря, Иракли… където и да си сега.

*колите на държавните служби и министерства бяха с бели номери и черни цифри, а частните обратното - черни с бели цифри и букви
**Гаумарджос! – Наздраве, груз. език
*** Абхазия - Абхазия е историко-географска област, един от 12-те региона на Грузия, Автономна република

Разказите на Николай Братоев-Крижицки са обединени в сборниците "Ръкавелите на стария полковник", "Стъпки...", "Софийски импресии". Книгата "Под небето на стара София" може да бъде закупена в книжарниците "Български книжици", ул. "Аксаков" 10 и "Нисим", бул. "В. Левски“ 59.

Следете новините ни в :