Така е то през март - разказ от Здравка Евтимова

- Очаквах, че точно на някакъв важен ден ще се случи – обади се Мария. - Така наистина ще го запомня.

Антони не реагира. Завърза връзките на обувките си.

- Заповядай – каза на гърба му Мария. - Направила съм ти сандвичи. Сирене и домати. Ако по пътя огладнееш.

Беше хладно, така се случва в началото на март.

- Човек трябва да не унива, беше му казала Мария. – Особено сега. Не се знае какво ще стане. Не се знае дали ще има утре. Когато има война, хората не трябва да се разделят.

Антони беше облякъл тънкото си яке. Тъмносиньо.

- Прибрах в багажа ти фланелата – беше я забравил. Чиста е.

Той мълчеше. С бързи движения наметна раницата на гърба си.

- Ето – продължи Мария с бавния си си глас, който беше привикнал да се приближава на пръсти към него. – Сложила съм супа с гъби в буркан. И бисквити. Това са ръкавиците ти. Беше ги забравил.

- Напускам те – каза й Антони. – Не разбра ли?

Бавният глас обясни, че е разбрала.

- И ми го казваш на рождения ми ден – добави Мария.

Антони се огледа.

- Четката за обувки ли търсиш? – попита бавният глас. Тя му подаде четката, кутията с черна боя.

- Страх ме е за хората – каза тя. – Трябва да оцелеем. За тебе ме е страх.

Той мълчеше, лъсна първо лявата си обувка, с внимателни точни движения. Тя му подаде гребен, той отблъсна ръката й.

През март времето е нестабилно, но това е напълно в реда на нещата.

- Тихо е – измърмори бавният глас. - Войната е далече. Никой не може да каже кога ще връхлети. Аз обаче се надявам, че ще спре.

- Престани да дрънкаш – каза Антони.

- Беше хубаво – избъбри Мария. – С тебе ми беше хубаво. Толкова рядко се случва, някои хора не знаят какво е това.

Човекът е по-голям от всяка раздяла, повтаряше си Мария. Трябваше да намери изход. Щастието е мисъл, че утре ще те има с някого. Трябва да държиш в мислите си човека, който ти е дал радост. Дори да си отиде от тебе. Да каже – „напускам те“ на рождения ти ден.

- Човек пораства, когато го напускат – каза тя. - С мене е така.

- Къде са сандвичите? – попита Антони.

Тя му ги подаде.

- Къде ми е шалът?

Та му го подаде.

Антони го взе. Помириса сандвичите, напъха ги в джоба на тъмносиньото си яке. Излезе. Не каза довиждане. Гърбът му беше широк. Изглеждаше здрав. Обувките му грееха, почистени, лъснати, косата сресана. Беше човек, който полага грижа за външния си вид.

- Не искам никакви имейли. Не ми се обаждай - каза здравият гръб на Антони. Не се обърна към нея.

Мария остана до отворената врата на жилището – толкова тясно, че не заслужаваше гръмката дума, с която го наричаше. Гледаше гърба му, очакващ асансьора да допълзи до единадесетия етаж. Никакви сълзи сега, никакви! Гледаше високия му, стегнат силует.

- Пази се – каза на гърба му тя.

Той не се обърна. Асансьорът най-сетне дойде. Антони отвори вратата, влезе.

- Благодаря ти, че ме направи щастлива – каза тя.

Беше слаба, мургава, с тъмна коса. Двамата се справяха с наема за „жилището“. Антони не беше приет да следва архитектура. Учеше нещо в лесотехническия университет, работеше като крупие. Печелеше. Тя нямаше да може да се справя сама. Налагаше се или да се прибере в малкото градче, при майка си, а там нямаше работа, или … Да, щеше да продължи да почиства стаите на втори етаж в хотел „Пролет“- и можеше да изкара поне в началото около месец в сервизното помещения за препаратите. Собственицата щеше да разреши, като удържи половината от заплатата й.

- Беше хубаво – каза тя на асансьора, който вече бе избягал два етажа по-надолу.

Трябваше да събере багажа си. Наричаше го багаж, защото в българския език няма по-малка дума за няколко блузи, чифт обувки, палто. Но колко чисти блузи, колко щастливо палто. Тя следваше българска филология – книгите я бяха научили, а може би малкото градче, където се беше родила и смъртта на баща й – всичко, дори есента, я беше научило, че когато някой си тръгва, не бива да го връщаш. Не можеш, не трябва да го връщаш както писателят не може да напише два пъти една и съща страница – това ще убие цялата история, а човекът е много повече от история. Човекът не е роден да гние в затвор – заключен във връщането назад.

Антони не искаше да остане при нейната радост. Там му беше тясно. Още преди баща й да се стопи, преди да го изпратят двамата му най-добри приятели, майка й беше казала – животът е подготовка за деня, когато някой ще си тръгне от тебе. Не тъгувай. Това е нормално нещо. Просто порастваш.

Но Мария тъгуваше. Тъгата е дреха, която те пази от студа на всички сезони. Самотата е стая, в която си запазил мястото само за един човек – макар че ти е казал „Напускам те“ на рождения ти ден.

Добре, че е март. Може да се върне при майка си – за два дни. Ще насади иглики в градинката - ще ги купи от магазина. Когато някой си тръгне, насади цветя. Цветята не са приятели на самотата. Пращат я далече от мислите на всеки човек. Направи супа от гъби, любима му. И работи – много, много. Тъгата и работата не се разбират, никога не остават заедно. Отиди при работата. Тя спасява. Хората те търсят - има много жилища за почистване. Упорито момиче си. Вземи автобус 5 – първо при семейство Лачеви, после при холандците. Не забравяй - в петък трябва да се подготвиш за Албер Камю в университета. Това е трудно, налага се да останеш в библиотеката до късно вечерта. Уморена си. Това е добре дошло за тебе.

Изпрати му съобщение по Вайбър. Не хвърляй сандвичите. После опита да му изпрати второ съобщение „Изяж супата. Може да вкисне“ – не успя. Беше я блокирал.

Неразумен човек.

Хора си отиваха от света. Война. По социалните мрежи, по радиото и телевизията говореха за убити, ранени. Бежанци. Тя почистваше къщата на семейство Лачеви, после апартамента на една възрастна жена, работила цял живот в Женева. Възрастната госпожа беше щедра. Собственицата на хотел „Пролет“ й разреши да спи в помещението за почистващите препарати, докато си намери квартира. Срещу две трети от заплатата.

Беше й тъжно, разбира се. Но човек е голям, в него винаги ще се намери мъничко място за щастието. Ще дойде рожденият ти ден и за да пораснеш, вместо подарък - тя така се надяваше Антони да й купи иглика – от онези яркожълтите, в краен случай лилава - в пластмасова кофичка. Но се случи друго.

Ако жена сади цветя, тя прави пътека, по която радостта ще се върне в дните й. Понякога пътеката си пробива път бавно, трудно, нужно й е време да намери посока, но обезателно все някой ден става радостна пътека. Когато някое момиче е било щастливо, то ще бъде щастливо и утре, защото щастието не обича да изоставя хората – просто малко е уморено, набира сили, за да се прибере отново в стъпките на онова момиче.

Мария се опитваше да прогони страха.

Войната. Убитите. Децата, останали без бащи. Майки без деца. Какво да направи момичето, което чисти жилищата на семейство Лачеви и на старата щедра госпожа. Как да живеят хората, какво да слушат, какво да четат? Накъде да вървят, кого да гледат.

Хората са по-големи от войната.

Мария си купи иглики от магазина. Стана лелка в детска градина „Звънче“, в събота чистеше апартамента на холандците, в неделя – мезонета на семейство Лачеви. Щеше й се да може да чете нощем книги за дъжд, който измива тъгата. Хлапетата в „Звънче“ бяха най-щастливият дъжд от усмивки – „Днеска си хубава“ – казваше й Топчо, най-палавото дете. То можеше да познава кога човекът е весел и кога не е.

- Весела си, не ако ми даваш допълнително кисел. Не. Весела си, ако ме погалиш по косата, нищо, че съм се омазал.

Топчо беше доста диво хапе, но и каза:

- Днеска ще ти се сучи нещо много хубаво.

- Защо? – попита го Мария.

- Картофите бяха много вкусни. Аз гледах тебе.

През март ту е топло, ту студено и Мария се чудеше дали да слага шапки на децата. Искаше й се да ходи на лекциите по нова българска литература в университета. Не успяваше. Работеше при семейство Лачеви и при холандците.

Този Топчо и неговите вкусни картофи.

Вечерта, след дългия ден, Мария се чувстваше разбита от умора.

- Здравей.

Човек с тъмносиньо яке, бляскаво лъснати обувки.

– Не съм ти купил подарък.

Мария го гледаше. Човек, който носи меч, в другата ръка трябва да стиска щит, учеше я баща й , преди да се стопи. Тя си спомни двамата му най-добри приятели, които го изпратиха. Човек цял живот се подготвя, за да се раздели с някого, беше казала майка й.

Мария не носеше меч – правеше супи, почистваше жилища, беше лелка в детска градина „Звънче“. Не успя да се подготви добре за Албер Камю. Но имаше щит - тъгата.

Човекът с тъмносиньото яке и бляскавите обувки й каза:

- Провалих се.

Бавният глас на Мария сигурно се беше загубил някъде, защото не се обади. А може би беше останал в детска градина при Топчо и неговите вкусни картофи.

- Не можах да те напусна.

Беше студено, духаше вятър. Времето, както всичко през март, правеше каквото си поиска, не слушаше никого и решително опровергаваше метеорологичната прогноза.

- Има война. Хората не трябва за се разделят – каза човекът в синьото яке.

Март е капризен месец. Направо е опасно човек да се роди през март. Това са най-непредсказуемите хора.

- Със закъснение – честит рожден ден, Мария. Не съм ти купил подарък, но…

Бавният й глас въобще не се появи.

Но се оказа….- на това място онзи в синьото яке погледна встрани, което означаваше, че най-вероятно лъже. Но може би не лъжеше, защото я погледна лицето. Оказа се….

Не стана ясно какво се оказа, защото мъжът в якето изтърси:

- Ще се омъжиш ли за мене?

Бавният й глас се забави още повече. Направо се изгуби по трасето този бавен глас.

Днеска ще ти се случи нещо хубаво. Картофите… аз гледах тебе – беше измрънкал Топчо. Мария харесваше това хлапе. По дяволите. Студено е. Дано войната спре.

Човекът е голям. Все някога ще намери в себе си място за радостта.

- Мария? – човекът в синьото яке се тревожеше. Даже много.

Какво друго да направи, освен да се тревожи.

Така е то през март.

Следете новините ни в GoogleNews