Съвременни блянове за величие

Напоследък в публичната реч все по-често се употребява една доскоро почти забравена дума – величие. Тя е възродена за нов живот, благодарение главно на политически фигури от различен калибър, опериращи у нас и зад граница. Те обявяват постигането ú за водеща цел на своята дейност, превръщайки я в основен стимул за промяна на актуалната обществена действителност.

В това отношение в очи се набиват представителите на опериращата в страната ни партия „Величие”, както и наскоро преизбраният за президент на САЩ Доналд Тръмп, спечелил изборите под лозунга „Да направим Америка отново велика”. Към този списък могат да се добавят и редица други съвременни лидери, претендиращи, че работят за постигане на ново величие за техните държави, нации, народи, етноси и пр., като Владимир Путин, Виктор Орбан, Александър Вучич и др.

Увличащи се по подобни „проекти” могат да бъдат открити не само сред заетите с управленска дейност, а и сред редовите граждани. Логично е да си зададем поне няколко въпроса: Каква е същността на явлението „величие”?, Какво означава извършването днес на велики дела – нови или повторение на вече състояли се?, Какви хора и защо са привлечени от перспективата да се включат в планове за постигане на величие?

Да започнем с речниковото значение на думата, извлечено от широко достъпни електронни ресурси. Да бъде нещо велико означава, че то е изпъкнало, откроило се със своята неповторимост и важност. Този феномен най-често привлича с внушителния си външен вид, необикновени характеристики и изключителни постижения.

От своя страна, великият човек е изпълнен с достойнство и самочувствие, има горда осанка, привлича и буди възхищение с непостигнати от други хора значими успехи. Великите личности се гордеят със своите необикновени способности и забележителни резултати от работата си. Те оставят траен отпечатък върху човешката история, макар рядко да получават признание приживе.

Често този тип хора предизвикват желание за подражание у лишените от талант, да не говорим за гениалност, хора. В такъв случай последните демонстрират подчертан нарцисизъм, проявяващ се в характерните високомерие, надменност, арогантност и стремеж към самовъзвеличаване, но без реалистично оценяване на собствените възможности и постъпки.

Понякога стигат до изпадане в „мания за величие” или мегаломания, която като всяка друга мания представлява „тежко медицинско състояние”, което може да има различни причини, но най-често е свързано с „биполярно разстройство, при което периоди на маниакално състояние се редуват с клинична депресия”.

По-конкретно манията за величие се определя като „патологично състояние, тип самосъзнание и поведение на личността, изразяващо се в крайна степен на надценяване на своята важност, известност, популярност, богатство, власт, гениалност и политическо влияние, водещо до всемогъщество”.

Тя се проявява чрез отделни епизоди, появяващи се периодично и отшумяващи „резки смени на настроението”, „емоционални върхове (еуфория, депресия)”, „грандиозни идеи” и пр. В психиатрията манията за величие „не се счита за отделно разстройство на психиката, а по-скоро се разглежда като симптом на друго психическо разстройство”. Такова може да е например „комплексът за малоценност”, което чувство се заражда при осъзнаване от човека на своята слабост – природна или социална.

Предизвикан е от съпротивата срещу нежелани действия, които той е заставен да върши, както и от забрани на постъпки, които би искал да осъществи. Положението на подчиненост предизвиква тягостно и потиснато настроение у него. Като компенсация на този комплекс, обладаният от него човек „намира спасение в утешителните мечтания, лекувайки раните си с илюзии”.

В днешно време призивите за постигане на ново величие се отнасят най-често до отделни страни, нации или държави. Те стъпват върху провокиране у съвременниците на гордост от грандиозни постижения на предците им в миналото – особено по-далечното, за което сведенията са твърде смътни, но по правило положителни. За да имат смисъл тези призиви създателите им избират от собствената история само събития с еднозначно позитивна оценка, като тези с двойствена или негативна такава, удобно премълчават.

Припомнянето на бляскави героични дела и на някогашна слава се представя като повод за вдъхновение за постигане на впечатляващи успехи занапред. Понякога апелите за действия в посока на предстоящо величие се свързват с реставрация на вече състоял се „златен век” в развитието на собствената страна или народ. Привиждането на реални или мними огромни постижения трябва да укрепи самочувствието на днешните хора и да ги подтикне към извършване на не по-малки по мащабите си подвизи.

По правило прокламиращите идеята за бъдещо величие не предлагат конкретни планове за неговото постигане. Всъщност те внушават приказни очаквания за бъдещо благоденствие от вида блян, т.е. „мислен образ на нещо, създадено от въображението, което е силно желано, много привлекателно”, въплъщаван в мечти, надежди и копнежи. Преследването на подобен утопичен идеал или химера лесно може да доведе до унасяне в халюцинации и полагане на усилия за реализация на безсмислени начинания. Ала вярващите, че раят на земята е възможно да се установи чрез чудесни действия, предизвикани обаче не от божествени, а от човешки създания. Подразбира се, че водещи в тези начинания ще са самите те.

Обяснение за разпространението във възродена форма на бляна за величие може да се търси в различни посоки. Една от най-близките до ума е менталното състоянието на съвременните хора и ефектите му върху тяхното поведение в личния и обществения живот. Относно това състояние може да се кажат много и различни неща. Ала струва ми се няма как да бъде подминато широко разпространеното неудовлетворение от собственото и социалното битие, което изпитват огромни маси от днешните хора. Може да се каже, че разочарованието и недоволството са станали доминираща нагласа за тях. Представителите на тази категория човешки същества се чувстват лишени от признание за личностната и на делата им значимост. Те са обладани от желание за принципна промяна на своя социален статус, който да им позволи да бъдат водещи участници при вземането на съдбоносни за тях решения.

Чувстващите се недооценени, ощетени и онеправдани съвременници се стремят към реванш за претърпени в миналото реални или привидяни поражения. Техния копнеж по лична и социална реабилитация е основан върху желанието за компенсация на претърпените неправди в живота и най-вече противопоставяне на техните причинители. За такива са обявени както личности, общности, институции, нации, държави и др., които действително са повлияли негативно върху начина им на съществуване или просто са нарочени за виновници на собствените неуспехи. Представителите и на двете категории неприятели е нужно да бъдат подложени на преследване, наказание или дори унищожение. Досега губилите искат да се наложат с принуда над бившите „победители”, като ги подчинят и превърнат в послушници на волята си. Другояче казано, бившите лузъри виждат своето преуспяване за чужда сметка, собствения си възход като резултат от чуждо падение.

В основата на светогледа, споделян от хората, копнеещи по бъдещо величие, стои убеждението в собствената самодостатъчност. Личният или общностният изолационизъм ги тласка към противопоставяне на общности с различен облик: полов, етнически, религиозен, културен и пр. Най-често този тип хора попадат в плен на национализма, който е маскиран като патриотизъм, но лесно се изражда в шовинизъм. Техните инфантилни бълнувания за бъдещо господство на тяхната общност (етнос, народ, нация, държава) предполагат използването на силов подход спрямо „различните” от тях, които и да са те. А това означава превръщането на принудата – физическа или ментална – в основно средство за решаване на проблемите, възникващи в отношенията между хората. Резултатът от подобно развитие би бил нарушаване на трудно постигани съгласия и баланси, и в крайна сметка произвеждане на хаос в човешките дела.

Как да се проведе лечението на обладаните от мания за величие хора? Отговорът на този въпрос е банален: като се опрем на натрупаната през вековете човешка мъдрост. А тя предполага признание от съвременните хора на собствената слабост, уязвимост и ограниченост на възможностите за радикална промяна на действителността чрез героични дела. Опитът на множество поколения от наши предходници следва да ни поучи, че трябва да приемем взаимната зависимост между различните хора – които и каквито и да са те. За решаването на трудните проблеми, пред които сме изправени в нашия сложен и бързо променящ се свят, е нужна подкрепа от себеподобните, обединяване с тях, а не противопоставяне.

Що се отнася до съвместния ни начин на действие, то той следва да се изрази в рутинна и прозаична работа за постигане на реално подобряване на собствения ни човешки живот. Нужна е продължителна работа за постепенното подобряване на своето и на себеподобните благосъстояние. Чрез тези системни и съгласувани усилия на множество хора можем да превърнем страните си, а и света като цяло, в добро място за живеене. Процесът на последователно реформиране на действителността е доказано довеждащ до прогрес, макар и да не е свързан с извършване на величави подвизи. Успехът на подобна житейска стратегия е възможен при възприемане на меритократична социална организация, при която се постигат частични, но реални успехи, постигани под ръководството на високо образовани, мотивирани и способни хора. При нея всеки човек може да намери своето достойно място и да допринесе за общото благополучие.

Следете новините ни в GoogleNews