Произволът като ''ред''

Напоследък все по-често в публичното пространство се говори за нуждата от „отказ от стария световен ред“, за неговото фактическо „разпадане“ и за вече настъпилата му „смърт“. Мнозина говорители дори обявяват, че на мястото на досегашния вече се ражда негов наследник – „нов ред“ в света. Нему се посвещават специални анализи, в които главно място се отделя на въпроса какво от съществувалия досега начин на организация на отношенията между хората вече не е актуално или тепърва е на път да отпадне. Използващите това на пръв поглед безобидно и дори привлекателно словосъчетание са хора, които желаят да се „развържат ръцете“ им за нарушаване на трудно постигнати съгласия и съвместно поети ангажименти от нашите предшественици. Затова и смятам за нужно да разгледам това опасно със своите последици словоблудство, особено ако то се наложи в съзнанието на съвременниците като съдържащо безспорна истина.

Употребяващите визирания словесен израз не предлагат смислен отговор на естественото питане какво е принципно различното на „новия световен ред“ и защо той да е за предпочитане пред „стария“. Засега като основен признак на различния универсален порядък се посочва отказът от спазване на установените в отделните държави правила на човешко общежитие – морални и юридически, както и на наличните международни споразумения, някои от които създадени преди десетилетия и поддържани от наднационални институции. Тези съглашения след средата на ХХ век са осигурявали що-годе мирното съсъществуване на хората от различните страни, макар да могат да се посочат редица прецеденти за нарушаването им. Досега никой не си е позволявал открито да оспори смисъла от тяхното съществуване и да предложи отмяната им. Спазването на тези договори се поддържа от многодържавни организации като ООН, а на базата на някои други дори са създали съвместни въоръжени сили (например НАТО) за колективна защита. Тъй като този тип споразумения нямат силата на закони и са сключени доброволно могат лесно да се нарушават или напускат. Отказът от тяхното спазване обаче не води автоматично до поява на техни заместители. Логично следствие от оттеглянето от договорите е образуването на нормативен вакуум или иначе казано до хаотично съществуване.

Отказът от спазване на международните конвенции означава не само нежелание да се следват съдържащите се в тях правила за съвместно общежитие на хората, а е израз на неприемането на стоящата в основата им система от ценности и принципи. Другояче казано, поставя се под съмнение идейният фундамент на още неотменения, но съзнателно атакуван и последователно подкопаван от редица държавни ръководители, а и публични говорители, наличен световен порядък.

Всеки що-годе зрял човек знае, че оттеглянето от вече поети ангажименти не означава непременно поемане на други. Нарушаването на наличния ред само по себе си не създава друг такъв, тъй като всеки ред означава съобразяване с договорена, институционализирана, възприета и съзнателно следвана система от норми, основана на разбирателство и съгласие. Напротив, то трябва да се тълкува преди всичко като заявка за отказ от каквито и да е обвързаности. Израз е на стремеж за „развързване на ръцете“ за всякакви действия, за освобождаване от принудата за съблюдаване на споделени с други хора изисквания за поведение.

В настоящата ситуация основателно възниква питането дали критиците и нарушителите на наличния порядък в човешките отношения – лични, групови, обществени или междудържавни – изобщо се стремят да установят някакъв ред или искат да узаконят безразборното си действие. Вместо основан на признати и следвани в поведението на гражданите норми те предлагат като негови „заместители“ индивидуалните или груповите стремежи и желания. Другояче казано, на личния или споделения с други лица произвол.

Невъздържаността и действието без самоограничаване на щенията водят до безчинство и са път към установяване на безконтролна власт. Тиранията като тип управление се основава върху прекършване на свободната воля и подчиняване на тези, които държат на придържането към общосподелени правила за общежитие. Те са потискани от диктаторите, мразени и преследвани заради свободомислието им. Стават обект на тормоз и груба намеса в частния живот, като често се стига и до физическото им унищожаване. Всяването на страх и ужас, „изблиците“ на жестокост срещу всеки, който дръзне да се противопостави на стоящите „отвъд доброто и злото“ сатрапи, са средство за узаконяване на насилието и модел за антихуманно взаимодействие между хората.

Отхвърлянето на споделените норми за човешко общежитие е удар срещу универсалисткия начин на мислене. То загърбва убеждението, че съществува общочовешка перспектива за решаване на възникващите пред хората проблеми. Оспорва се нуждата да бъде гледана действителността именно от „световна“ перспектива, т.е. от мащаба на човешкия род и времевия хоризонт на неговата история. За преследване на общи цели от обитателите на различни краища на планетата Земя не може да става дума.

Всъщност агентите на т.нар. нов световен ред действат като унищожители на самата идея за създаване и поддържане на общоприет порядък във взаимоотношенията между хората. Те работят за узаконяване на хаоса в човешките дела, превръщайки произвола на някои управници във форма на „ред“, при който обаче липсват общозадължителни законови и/или морални стандарти. В „норма“ се превръщат мимолетните хрумвания, прищевки и капризи на разполагащи с власт личности. Отхвърля се всеки опит за установяване на контрол върху дейността на велможата, който не търпи подчинение от никого (закон, други власти, гражданско общество), стреми се към абсолютна недосегаемост и ненаказуемост за начинанията си.

Напоследък в световната политика се появиха мощни сили, желаещи принципна промяна на нейните фундаментални идейни начала и за разпадане на системата от правила за регулирането ú. Взаимоотношения между държавите, а и вътре в тях, са на път да излязат извън контрол вследствие от на настъпилото ценностно объркване. Ала неяснотата води до нестабилност и увеличаваща се неконтролирана промяна. Неопределеното бъдеще е следствие от загуба на ориентири, посока и споделени цели на хората, по които те да са се договорили. Разколът, разривът и разнобоят на ценности и целеполагане неизбежно води до колизии, сблъсъци и конфликти. Затова и съвсем логично на все повече места в нашата планета избухнаха войни с различни участници, мащаби и значение, но с еднакво вредни последици.

Изглежда днес е нужно да се припомнят изстрадани, но пренебрегвани от някои съвременници прозрения относно природата на войната. Поучени от своя горчив опит редица наши предшественици са установили, че войната е илюзорно средство за постигане на смислени човешки цели. Употребата на физически натиск е способ за узаконяване на антихуманни идеологии и действия: на ксенофобия, етноцентризъм, национализъм, фундаментализъм; за незачитане на човешкото достойнство; за убийство на демокрацията с нейните ценности, идеали, принципи и правила. Всяка завоевателна война донася човешки страдания и беди, поражда политическа несигурност и носи конфликти в бъдеще, защото предизвиква силни чувства на нетърпимост и омраза. Отдавна е известно, че насилието поражда насилие, а унижението на други хора или тяхното подчинение с груба сила предизвикват трайна неприязън, ненавист, враждебност и ярост, а следователно и стремеж за възмездие.

По своята природа политиката не е война. „Другите средства“ на последната убиват политическото. Войната е признание за провал на политиката, за нейното изчерпване. Тя е прекъсване на съществуващия ред и замяната му с безпорядък. Войната е стремеж за установяване на хегемония и налагане на собствената воля. Употребата на военна сила е оправдана само при защита от агресия. Войната може да се отстрани от човешкия живот чрез установяване господството на правото в него. Разбира се, изкушението да се нарушат и отхвърлят нормите му като спъващи неограничената инициатива на стремящи се към пълна безконтролност хора и занапред ще раждат съпротиви и бунтове спрямо него.

В книгата си „Новият световен безпорядък (размисли на един европеец)“ френския мислител от български произход Цветан Тодоров с право отбелязва, че „главното в политиката е словото, преговарянето, търсенето на компромиси и консенсус“. Тя се стреми да „завладее“ умовете и сърцата, а не телата на хората. Търси предвидимост и сигурност чрез договаряне, а не чрез принуда и подчинение. Предполага плурализъм на политическите субекти, който ражда здравословна конкуренция. Макар да е трудно и бавно постигането на съгласие (единение), то е възможно при проявена добронамереност към другите участници в публичния дебат и готовност за мирно съревнование с тях. Политиката в демократичното общество е съвместно начинание на граждани, спазващи общи правила и споразумения, доброволно отказващи се от употребата на сила. Мирните средства не са безсилни и следва високо да се оценяват постигнатите чрез тях резултати, за сметка на вредните ефекти от действията на налагащите чрез принуда и насилие покорство на волята си хора, подчинени от сатрапи и диктатори.

Така нареченият „нов световен ред“ не е смислена алтернатива на „стария“ такъв. Той представлява само пореден опит да се узакони произволът – личен или групов на хора, които искат за тях да не важат общи морални правила и юридически закони. Затова е важно да бъдат съхранени и защитени ценностите и принципите на наличната система за регулиране на отношенията между човеците, като когато е уместно бъдат коригирани и допълвани някои от нейните конкретни правила. Нужно е самоограничаване и самоконтрол над желанията и стремежите от страна на зрелите човешки същества, респ. обуздаване на щенията на загубилите мяра в поведението си представители на рода ни. При решаване на задачата за „определяне на граници“ и „установяване на баланс“ между лично и социално за ориентири е необходимо и занапред да служат почтеността, здравия разум и овладяването на страстите.

Следете новините ни в GoogleNews