Годината е 1974. Гъстият, непроходим, червендалест и подпухнал комунизъм на Брежнев и компания, в който едно от най-забавните занимания е да крадеш държавен бензин или каквото там успееш да отмъкнеш. Няма кой да те хване, понеже всички са заети със същото. Държавният бензин е с различен цвят от продавания по бензиностанциите - за да се различава и крадците да бъдат залавяни. Това, разбира се, не се случва, всички са заети. Друго такова суперинтересно нещо по това време от световната история е да зяпаш „Ну, погоди“ и кинопрегледите, излъчвани преди филмите. А филмите са „Сандокан“, „Слонът, моят приятел“ и прочие индийски хитове. Нищо лошо нямаше в евтиния вкусен сладолед, евтината бира и незаключените врати на къщите. Нищо лошо нямаше и в празниците, когато на площада се събирахме всички. И като кажат „комунизмът бил такъв, комунизмът бил онакъв“, ограничавал свободата на човека, унижавал достойнството му и така нататък - дрън-дрън. Пък толкова сладко да си ни беше в онази кочинка, ех... Неблагодарници такива! Това, разбира се, не касае онези нещастни народи - унгарци, чехи и словаци. Това касае нас, живеещите в България.
В деветия месец тази същата 1974 година родила мен
Заченала ме в началото си около Нова година и след кратки родилни болки ме пръкнала на бял свят през септември. В преизказно наклонение съм, но всичко си спомням като вчера. Честна дума. Болките били кратки, понеже през септември се пръкват много неща и се е създал, така да се каже, навик за пръкване. Ранната есен е сезонът на урожая, сезонът на броенето на пилците, в този смисъл аз съм част от този урожай. Един от многото снопове сухи царевични стъбла. Баща ми е българин. Българите са смесица от славяни и прабългари. Славяните били кротки земеделци, а прабългарите - войнстващи номади. Като изключим хулиганските изцепки на дядо ми и чичо ми, други войнолюбиви черти в рода ми не знам да е имало. Е, като изключим и онзи старец, героя от Ботевата чета, дядо на дядо ми по баща. Дядо ми се казваше Христо, неговата майка Мария е била щерка на Кольо Черкеза. Трябва да ви разкажа повече за него някой път. Но той е просто изключение. А баща ми си е кротък земеделец и винопиец. Следователно е славянин. А може и тракиец да е. Знам ли и аз. Важното е, че има български паспорт и това го прави българин.
Българинът Димитър отишъл на гурбет в СССР. СССР била огромна и могъща държава. Толкова могъща, че някъде далеч на север и изток живеели племена, които до моето раждане и след това не подозирали, че светът вече бил преживял втора световна война, а на власт е някой си Брежнев и неговата шайка тлъсти тюфлеци. В тази огромна, но пропаднала морално страна Димитър си живеел безопасно и щастливо в работническото общежитие, с водка, гъби и есетрова риба, строил сгради и подобни неща, които хората тогава правели на воля, без някой да ги ограничава или унижава. Там имало всичко и имало по много. Всичко в онази епоха било мащабно и железобетонно, плановете се изпълнявали в срок, а сроковете осигурявали спокойствие на всички, консумариатът тогава се наричал пролетариат. Тогава върху продуктите, произведени в тази страна, пишело „Сделано в СССР“.
Този надпис бил знак за качество. Но не просто за някакво си качество. А качеството, символ на гиганта, на генетично обремененото стоглаво чудовище, изродът, който, въпреки че бил заченат в море от кръв, бил доста жизнеспособен. Бил железен като колело на валяк. Безпощаден като месомелачка. Стоок, сторък, лоясал, подпухнал и като че ли вечен. Като че ли. Но бил изрод, следователно бил обречен на изчезване. Ето на какво, значи, бил символ този надпис. Този надпис ми е изписан на челото. Жигосан ми е на задника. Татуиран ми е на рамото. Тъй като 1974 ме родила точно там, в онази страна. Майка ми и тя е смесица от разни племена, та не мога да я определя към коя нация спада. Но все пак съм европеид. С бяла кожа. Очите ми са дръпнати и тесни, което може да е в резултат на някоя забежка на баба ми. Когато бабичката раждала майка ми, била някъде накъм китайската граница. Украинката била омъжена за немецо-поляка, който ми се пада дядо. Трябва да си направя кръвен анализ и да говоря за себе си с проценти - 12,5 процента съм немец, например... И на вас хаил. После пък моята майка се озовала на края на света, в Полярния кръг, където белите нощи продължават от началото на май до края на юни. А тук-таме просветват северни сияния... Освен тия феномени там бил и феноменът Димитър, който вършел гореспоменатите приятни и безсмислени неща. Сделали после и мен. Там, в СССР. Омръзнало им да вършат безсмислици, затова. И решили и нещо смислено все пак. Макар че то какво излезло...
Всичко, сделано в СССР, е вечно, издръжливо, нечупливо и неръждаемо. Има и някои недоразумения като Чебурашка и запорожец, но общо взето си е така. Ами съветските дрехи, часовници, тенджери под налягане и най-обикновени вилици! Продукти оригинали, ценни като ръчна изработка и безценни като антики от вавилонската епоха. Произведеното от съветския човек носи духа на времето, запечатал го е в себе си за вековете. Произведеното от съветския човек е попило от неговото овче щастие, от непукизма му, от страха му и от алкохолните съединения, които ежедневно поемал. Друг народ толкова страдание не може да понесе. И нашето не е било малко. Казвам нашето, понеже имам само една родина, тази от петдесетте северозападни процента.
Сделано в СССР съм аз и много такива като мен. Плодовете на българо-съветската дружба се раждат в продължение на цяло десетилетие. А веднъж във влака до Горна Оряховица дочух един младеж с доста бяла кожа да казва на спътничката си, че е роден точно в онзи полярен град, където и аз. И още десетки такива, родени в Архангелск, Коми, Сиктивкар, Ленинград и Москва, познавам. Сделано в СССР. Майката - руски говорещ мелез, понеже в ония ширини чисти племена няма, а бащата - българо-славянин с тракийски корени. Нямаме никаква вина. Не са ни питали. Много сме. Предлагам на другите да поискаме статут на малцинство. И да зачитат правата ни като на малцинство. И да не си плащаме тока. Ех, че живот ще настане! Въпреки че не сме отделен етнос. Някакви експериментални хибриди без бъдеще. Мулета, катъри, улични превъзходни, без консерванти и ГМО. Не сме нация. Но все пак ни има.
Коя е моята родина?
СССР естествено. СССР завинаги! Долу Америка, долу НАТО и империалистите мръсни! Аз съм националист. Държа само и единствено на моята нация. Несъществуващата. Дето ми е в главата. Само там и никъде другаде. Аз съм шовинист, ултрапатриот, антивсичкоист, който заради своята имагинерна родина е готов и на тероризъм.
Да тероризираме глупостта, съветски другари! Да тероризираме омразата на тези, които мразят, хейтват и плюят (циганите, евреите, американците, руснаците, турците, педалите) с приятелски усмивки и разбиране! С кротко приятелско кимане.
Да живее българо-съветската дружба! Тоест ние. Да живеем ние, разбира се. Друго няма. Наздраве!
Ааа, да не забравя. Тоя опит за есе е поздрав най-вече за тия... Да са ми живи и здрави всички тъпи парчета, които сега ще почнат най-анонимно и смело да се изразяват по голяма, малка и средна нужда тук отдолу. Носете си тоалетна хартия и пускайте водата, пичове, че има и гнусливи хора. Гнусливите хора, които разбират, че всичките бигбрадъри са едно цяло и че планът за обезлюдяване на България е успешен.
Ако искате да кажете нещо на автора, можете да му изпратите мейл на [email protected] .
