Явор Гърдев (част III): Театърът и агентите на индивидуализацията

Ивайло Цветков 13 февруари 2016 в 19:00 10004 0

Явор Гърдев (част III): Театърът и агентите на индивидуализацията

Първа част.

Втора част.

Смъртта на Боуи сякаш ни припомни за хиляден път, че просто не можеш да просъществуваш на върха в културна среда само с един вид жест през цялото време - има нужда от диференциация на типовете културни жестове.

Напълно справедливо, да. От два века насам, например, през цялото време пророкуват смъртта на театъра, всеки момент. Има хора, които смятат, че той е умрял още през XVIII-и век, а всичко насетне са някакви анахронични остатъци. Но театърът постоянно се завръща, понеже е изкуство на присъствието, което на секундата превръща виртуалността в реална наличност. Той, така да се каже, възстановява контакта с другите по пряк и безусловен начин, поради което и търпи циклични възраждания. Включително и след дигиталната революция.

Не споря, но и не доразбирам защо. Формалистично погледнато, театърът е част от културата на мимолетното. Възможно ли е най-новото му “възраждане” да е част от едно несъзнателно самоимунизиране срещу виртуализацията?

Хайде тук да се върнем малко към античната драма, а и към Ницше. Театърът произтича от виещото се хоро, на което хора са се хванали в кръг и образуват жива верига. Това е прото-формата на античния театрален хор. Не случайно натъртвам на смисловата и алитерационна верига “хоро-хор-хора”. Значи аз съм част от веригата, тактилно – чрез директно съприкосновение с други хора, чрез докосване до другите и в този кръг, непосредствено се осъществява нашата заедност. Тоест ние сме общност, когато буквално и метафорично сме се хванали на хорото и сме заедно. Тогава ние сме заедно с цялото си присъствие – физическо и духовно в неразделност. Няма никакъв момент на представителна или виртуална абстракция в такова общество. Затова то се преподновява циклично.

Т.е. пак идеята за едносубектност.

И хората са краен брой: могат да бъдат обхванати с поглед и можеш да се запознаеш с всички до един. Нали това е пък мечтата...

... на вътрешната група.

Да, т.е. тя, като едно колективно тяло осъществява нещо, което отдавна е изгубено в представителната демокрация: присъствието. Наистина на хорото не се хващаш, за да решаваш определени обществени въпроси с волеизявлението си, но самото събиране предполага съвместно смислено съществуване. Всички сме тук заедно, гледаме, всички имаме отношение, което може и да е различно, но съществува в контекста на общност. Макар и отделни, сме събрани в едно. Театърът възстановява общността. Той удържа идеята за общество, за смислено съвместно присъствие по отношение на някакъв случващ се в действието смисъл. Често се чува носталгичната фраза: “Хубаво би било, ако можехме да съществуваме на принципа на пряката демокрация, да се съберем всички в Народното събрание, всеки да каже своето, но накрая да решим общо”. Това е мечтата, върху която се създава и гради социумът – върху която се вае образът на колективното тяло. Обаче във виртуализираната среда няма непосредствена възможност за такова нещо, защото не разговаряш с другите, а с техните намислени и усърдно подържани безплътни призраци. И тогава девиртуализиращите изкуства, каквото понякога е театърът (но не само той, има и други), отговарят на този копнеж. Те те вкарват в непосредствено усещане за общество, което при това би могло да бъде и национално, и космополитно, и метафизическо в зависимост от мярата на проблема, с който се занимава. Затова, струва ми се, театърът оцелява толкова дълго.

А не е ли, защото – още от хорото насам - има вътрешна мечта да изнесем извън себе си живота и да си го разкажем някак си обратно пак на себе си – т.е. това, което става на сцената?

Да де, но строго погледнато, тази работа би могла да бъде свършена и от четенето на глас. То също изнася разказа извън. Пребивавайки в културата на логоса, се изразяваме и биваме възпитавани чрез слово, докато театърът заселва това слово в плът, инкарнира го, лицедейства чрез него. Той по-скоро има общо с пришествието на логоса в плът. Децата все още слушат приказки и възприемат сюжети, които влизат през езика, но това не им пречи да се преобличат и действат като героите от тези сюжети.

И театърът не отмира, защото не отмира и автодискурсът за homo ludens?

Чудесно напомняш - ”докато играем, сме хора”, Шилер, и т.н. Да се опитам да го обясня чрез феномена multiplayer при компютърните игри, който се стреми да преодолее виртуалността на нивото на възможната комуникация по интернет. Т.е. той вкарва възможността да не играеш срещу компютъра, а да играеш срещу реален друг, който - дори да е анонимен за теб - в този момент е въобразен като реален, и идеята за това, че той е реален, те връща “на мача”. Макар и опосредено, ти си някак вече на стадиона, т.е. ти си в кръг с други и викаш заедно с тях, което е същото като хорото. Ти си там във веригата на емоцията, която е предвербална. Можем метафорично да го наречем “вътрешната мексиканска вълна”, която те споява с другите в едно понякога плашещо имперсонално цяло, което ти усещаш като сила. Атавистичното усещане за споделена мощ на колективния субект. Проблемът обаче е тъкмо в това “въобразено”, т.е. виртуално. В това “въобразено” е ключовата разлика между мексиканската вълна по телевизора и тази на стадиона.

Но кое в момента реалистично ни възстановява усещането за колективен субект, за общество? Прословутото “гражданско”?

“Гражданското” е модификация на съпреживяването на действителността в колектив, разпаднат на индивидуални субекти със собствена воля, но отново събран в цяло през личното усещане за справедливост, което копнее да се превърне в общосподелено. Понеже на идеологическо ниво усетът за колектив през соца беше матрично набиван в главите, активните сега поколения имат естествена реакция на съпротива към идеята за осъзнато солидарно действие. Неслучайно поколението ни се превърна в агент на индивидуализацията през 90-те, но днес, когато виртуализацията на взаимоотношенията с другите разпада обществената тъкан до фолклорно-митологично поле на непотвърдената информация, сякаш отново настъпва нуждата от пряка комуникация с другите хора. Както правят хората на мач от NHL или NBA: докато долу в далечината дребни фигурки удрят със стиковете си една почти невидима шайбица или си подават едва забележима топчица, екраните над главите на гледащите са грамадни и чудесно виждаш в близък план какво се случва долу на терена. Но пак опосредено, пак през медия. Процентно вниманието ти е привлечено много повече от екрана, защото чрез него си почти в играта и гледаш 75% видеото на екрана и 25% реалната игра долу – колкото да сверяваш и да си потвърждаваш, че това долу е реалност. С други думи – пак ползваш виртуалната патерица, но пък си спокоен, че си заедно с другите. Съобщаваш се с тях. Тези мачове служат да се видиш с хора, да си побъбриш, да пийнеш бира, да обсъдиш бизнес-проект или да се поцелуваш с гаджето си пред камера по време на играта на целувки през полувремето. С други думи – да се хванеш за малко на хорото.

Което – да обобщим - какво означава? Че преживяването така се валидизира като истинско, а не като виртуално?

Точно така. Стоиш и го възприемаш през виртуален посредник, какъвто е грамадният екран, но в същото време телесно си в реалността му.
И хвърляш по един поглед надолу, за да свериш - “а-ха, реално е”.
Може да се уподоби на разликата между интернет-мастурбацията и реалния секс.

Но в мастурбацията си саморефлективен. Според други колеги-философи, разбира се. (смях)

Ами да - сам в пещерата си гледаш сенките. И си знаеш – това са сенки и ги гледаш сам. Като ги гледаш обаче, можеш да влезеш в разговор със себе си за това какво са тези сенки, какво е заблуда и какво не е заблуда. Само това е рефлективният аспект. Според мен обаче доминиращият аспект в тази дейност, дори в ерата на виртуалността, си остава домогването до недостъпния в своята непосредственост реален друг.

Като каза “агенти на индивидуализацията”: да приемем за удобство, че ние все още сме сред тях. Ако можем да бъдем разглеждани като част от мислещ елит, каква е отговорността на този елит? Какво да направи? Как да допре жичките така, че да получи гражданска искра?

Идеята за мислещ елит, отново въвежда идеята за немислеща инертна биомаса, която подлежи на задвижване. От такъв порочен кръг излизане към “гражданското” няма. Има излаз само към идеята за перманентно “будителство”, съпроводена с равна по сила и обратна по посока идея за перманентно “спане”, тоест болезнена субектност срещу инертна обектност. Мога обаче да ти говоря единствено за своята лична стратегия. Първият й аспект е да не се мисля като елит, а като свободен изследовател. Този аспект ме спасява от необходимостта да мисля за света в рамките на идеологически предразположения. Вторият аспект е да се опитвам да усвоявам опита на повече от един културно-политически ареали, без да се опитвам насилствено да ги хармонизирам помежду им. Чрез продължителното общуване с хора от различни култури и контексти се научих, че опитът да се хармонизират възгледите, така че да се превърнат в универсално валидни и приложими към всяко едно общуване, е обречен. Изследователската настройка те изважда от подобна необходимост. За да можеш да общуваш пълноценно с дадени хора, сменяйки контекста, трябва максимално да потънеш в собствения им контекст, така че да прозреш гледната точка на този контекст към дадени феномени. Ако не го направиш, първо, нямаш никакъв шанс да се разбереш с тях, второ – много страдаш, и трето – прогресивно оглупяваш.

Но въпреки всичко стои въпросът как да помогнем.

Вярно, стои... Придобиването на власт в среда, неразположена към откривателство и развитие, за мен е напълно безмислено нещо. Тогава желанието да управляваш по-скоро свидетелства за избуяла страст за доминация над другите, а често и за невъзможност да се реализираш чрез професията си. Лостовете на властта в несубектна общност бързо се превръщат в уреди за самоизмъчване. Честно казано, не зная как да отговоря на въпроса ти... Съжалявам. И се страхувам да не изпаднем в тихото лукавство на наиграния граждански патос. Защото той е по-грозен дори от еснафщината... Изскочи ми далечен мотив от Хусерловата феноменология – допускането, че светът може да се изпитва и осмисля едновременно, в един синхронен акт, в който нещата, случвайки се, проявяват и своя смисъл.

Защото той самият е - и се преживява - като смисъл.

Синтезът на света и смисъла му. Де да можеше това да се случва в колективен синхрон. Иска ми се да можеше. Тогава дори в политиката щеше да е възможна хармонията. Но щом като не е, а светът може да бъде преживяван и осмислян едновременно в един и същи акт, в едно явяване, то тогава изкуството се оказва не само красивото, но и смисленото занятие. И то е някаква утеха. Всъщност май само чрез него мога да отговоря на въпроса за действието: опитвам се да събирам случващото се със смисъла му в красотата на явяващото се. Тук, разбира се, също се живее в дисхармония, понеже красивото за едни се оказва грозно за други. Знаеш ли, за да дам солиден отговор на въпроса ти, май трябва да съм твърдо в единия от двата свята, а не съм. На границата между двата съм. Аз не съм докрай индивидуалист. Стоя разкрачен между колективния и индивидуалния субект и не мога да кажа, че съм агент на индивидуализацията докрай.

Защо?

Ами защото – ако щеш така го приеми, – идеята за радикална индивидуализация ме прави болезнено несинхронен със света. Сякаш изгубвам историята на произхода си и шумът в листата на дървета престава да ми разказва приказки. Втвърдявам се, изсъхвам, затъпявам, губя способност за взиране и вживяване, ако се задоволя с разбирането само на днешния свят; ако оставя вчерашния свят, който продължава да трае, да потъне в забвение. Гледам възможностите ми за общуване в колективния свят да остават еднакво силни с тези за общуване в света на индивидите-субекти. Но не мога да кажа, че успявам в това. Все пак е утопично.

Но тук, извинявай, сякаш се намесва и Бергсон с чистия си дуализъм. За него, както си спомняш, светът е разделен на две коренно различни части – от една страна, животът, а от друга, материята или по-скоро онова инертно нещо, което интелектът вижда като материя. Цялото битие е ожесточен сблъсък на два противоположни “вектора” – животът, който се изкачва нагоре, и материята, която слиза надолу. Но и животът като изначалие постепенно се приучава да използва материята посредством организацията. Т.е. въпросът, изведен до днешното, отново опира до това как организацията – гражданската, ако щеш – да се самоосъществи.

Нищо гражданско не може да се самоосъществи в страна без реален суверенитет, освен болезнения граждански копнеж за суверенитет. А той често се самоосъществява под формата на вдигане на пушек и изпускане на пара в публичното пространство.

Същевременно казваш, че начинът да влияем е отчасти да прекрачим в колективното.

Или поне да направим задълбочено усилие да разберем логиката на живеещите според неговите закони. “Другите” в собственото ти общество. Или, извинявай, по-скоро тези, за които ти си “друг” в собственото им общество. Все пак човек може да има — извън всякакви идеологически матрици — добри намерения спрямо своята общност. Да иска да живее в пълноценно взаимодействие с нея. Вярно, геополитическото ни разположение предполага граничност - единият крак от тая страна, а другият - от оная. Въпросът е как тези два крака да доведат до походка, която не е изкривена. Нали все пак се стремиш да бъдеш единно същество и да се движиш в света уверено. Как обаче да произведеш от собствената си граничност безконфликтно битие, или поне такова с минимализиран конфликт?

Т.е. без да отиваш към шизофренно живеене, така да се каже?

Да, това е най-трудното. Ако изобщо е възможно. Защото това не е хомогенен мироглед. Винаги си принуден да битуваш в херменевтичната ситуация на разбиране на мотиви, които не са докрай твоите, да си в постоянна криза, през цялото време да осцилираш между две зони. Защото, ако не сновеш, автоматически губиш представа къде живееш, съграждаш си виртуален микросвят и упорито се държиш така, сякаш е действителен.

И ще спечеля тези избори, като ви прожектирам едни мои сенки, сякаш на стената в Платоновата пещера.

Да, а накрая - “този народ пак не ни разбра и пак загубихме”. И все така.

Т.е., ако го рационализираме, как все пак поне да направим крачка към проактивна, а не реактивна гражданска култура?

Проактивната гражданска култура, осъзнато субектна, изгражда свой дневен ред на живота и сама произвежда новини, а реактивната чака новини от чуждия дневен ред, за да се занимае с това да ги обсъди от позицията на съдник. Проактивната задвижва процеси, а реактивната чака гравитационните центрове на света да генерират събития, които да бъдат натъпкани в местната интерпретативна месомелачка, от която да излязат традиционните два вида идеологическа кайма, стимулираща месиански геополитически комплекс.

Т.е. България май недоразбира, че е в публиката и то някъде на задните редове.

Геополитически се намираме насред пътя. Към нас никой не се стреми крайно. Ние сме стъпка по пътя към по-големи други цели.

И се самопреживяваме като невеста, за която двама женихи са влезли в дуел, за да я придобият. Или, ако продължим метафората, двамата женихи за по един-два часа ще се възползват от тази невеста срещу герданче, след което ще продължат към крайната цел. Ето това всъщност е да си “попътна цел” (смях).

Дори не знам дали сме обект на желанието. Просто малко надценяваме собствената си стойност на геополтическото поле. Онзи месиански уклон.

Вид фиксация. Ако продължим онова от “Ангелът унищожител” на Бунюел, за което спомена, ние стоим заобиколени от отворени врати и не смеем да прекрачим през нито една от тях.

Врати в полето.

(край)


Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

    Най-важното
    Всички новини
    Най-четени Най-нови
    X

    Ивелин Михайлов: Запознах се с Николай Марков 3 месеца преди изборите