Явор Гърдев (част II): Виртуализацията и “Двата Изтока”

Ивайло Цветков 06 февруари 2016 в 15:15 13658 0

Ивайло Цветков
Ивайло Цветков

Първата част вижте тук.

Как да произведем сериозен граждански протест? Как да надградим над Камю, при който “разбунтуваният човек” се превръща в нарцистичен сюжет – т.е. разбунтуваният човек като самонаслаждаващия се на себе си субект в състояние на протест?

Тази тенденция в протестa, разбира се, e притеснителна - не за друго, а защото прагматичният въпрос “какво да се прави” започва да отстъпва на кадровото боричкане “кой да го прави”. Така разговорът за проблемите по същество често се преобръща в битовата интрига – кой успя да се уреди. Отваря се един шумен и циклещ разговор за това кой е “подходящ” и кой е достатъчно “свестен” с подмолната презумпция, че в края на краищата такъв няма. Гражданите се превръщат в нещо като “дефектолози”, задълбочени да открият дефектите у всекиго – я произход, я биографични тежести, я клюки... Развихря се искрената и силна страст за дискредитиране. Гражданският протест натежава от баласта на стратегиите за самопромоция. Хората на протеста, ние самите, ако щеш, се изправяме пред въпроса, дали изобщо сме демократи. Защото как така сме демократи, след като смятаме народния вот за незрял? Та не е ли именно това демокрацията – да зачиташ и уважаваш избора на суверена, т.е. на народа, като основополагащ и законодателстващ в държавата? И ни се иска народът да гласува така, както на нас ни се иска. Но не – народът гласува другояче, а ние шумно се чудим защо той не се осъзнава. И от сърце ни се приисква да го покровителстваме, да го упътим, да му кажем как точно трябва, да го инструктираме. А той върти невярващи очи и си вика: “Няма да се излъжа!” Тук, за да бъдем правдиви докрай, на нас просто ни се приисква да суспендираме демократичната процедура и да мислим и решаваме от името на народа, докато той узрее да се грижи сам за себе си. И макар и неволно, достигаме до идеята за кадифен просветителски авторитаризъм. Такъв с човешко лице и по възможност европеидни черти. Тих, добър и ефективен. И ни се доплаква, че не живеем някъде, където не би ни се налагало да стигаме до такива недемократични крайности. Иска ни се да бъдем демократи, а душата ни, от друга страна, силно вика: “Долу вишегласието, властта – на добрите и умните!” И без да щем, вътрешно в себе си суспендираме демокрацията? Задържаме я за фасада, но по същество я оставяме да почива до по-добри времена, когато народът ще е по-зрял, за да упражни разумно суверенитета си. Без афиширане поставяме народа в графата “умствено недоразвит”. De facto, зачеркваме конституцията, докато de iure я държим за приличие. Протестът се убеди в незрелостта на суверена и арогантността на властта, суверенът се убеди в незрелостта на протеста и неизбежността на властта, а властта се убеди, че без нея, такава или онакава, просто не може. Протестът продължава спорадично да надига слабо вълнение, но вече търпеливо го изчакват сам да спихне от умора, повтаряемост и намаляващи дози тестостерон. Инертността и ентропията побеждават. Дори източените банки биват забравяни.

Накратко, микрообщество, което - без да иска - отрича демократичната процедура, докато сякаш всякак настоява за нея?

Уви, според мен става дума нещо повече - за двоен вътрешен стандарт, с който вече свикнахме да си живеем. Изповядваме елитаризъм, а се кълнем в демократизъм, оправдавайки се пред себе си с това, че българският демос е незрял и води нещата към охлокрация, ако използваме Аристотеловия термин, към диктатура на тълпата, осъществявана според мимолетни прищевки и временни настроения. Този двоен вътрешен стандарт ни тика към възгордяване от позиция на самовъобразения ни авторитет. Процедура на виртуализация. Чрез нея губим връзка с реалността.

Но има и някакъв травматичен елемент - че има такова самозатваряне, което казва, “аз знам, но всъщност няма как да им го преподам”.

Или пък се учудваме и ядосваме от менторска позиция: “Ама как не успяхме да ви го набием в тъпите глави за толкова време”! И се възцарява една постоянна изненада от това как другият не споделя моите ценности и как аз съм се озовал в някаква среда, която ме дразни с това, че не приема моите ценности. Да, ние сме асинхронни и шумно се изненадваме от какви ли не събития – битови, политически, апаратни. И геополитически включително. И всичко ни изглежда като скандал, защото проектираме мечтан модел върху несъществуваща даденост. Да кажем, днешна тема на учудване е как така сме се оказали в менгеме между две големи, опитващи се да възстановят влиянието си геополитически сили.

Това е по-скоро дилема между един изток и друг изток. И е отвратителна, доколкото сякаш априори изключва традиционната наша от ново време – запад или изток. Получава се нещо като при онази на Григорий I Велики.

Тъкмо за това говоря. Ние проектираме като изход в собственото си съзнание един “Запад”, който в реалността обаче е най-слабият от гравитационните центрове. И не защото ние се интересуваме малко от него, а защото той се интересува от нас сравнително малко. Първо, понятието “Запад” вече нищо не значи. То е събирателно понятие за страни с често противоположни интереси, докато нашата грешна изходна презумпция е, че те по условие са сходни, че западът е хомогенен. Та когато заговорим за “Запада” като за някакво възжелано поле, към което искаме да се приближим, и което би било алтернатива на “двата Изтока”, ние имаме предвид въображаемо поле, което не е действително съществуващо геополитическо поле, а намислица. Това поле е легенда, съставена от общи смътни представи за непознати реалии.

Но докато duopoly-то “Изток/Запад” остава геополитическо, то – икономически - вече отстъпва на “Север/Юг”. Протестантска срещу католическо-православна зона, може би. Икономическият провал на европейския юг срещу традиционно успешния Север.

Зоните са най-малко три, като към тях се добавя и трансатлантическият запад като най-мощен играч, но ние предпочитаме да се отдадем на смътното понятие и да говорим за “Запада” като неясен обект на желанието. Западът в момента е въобразен от нас като светлината, която ни примигва извън Платоновата пещера, докато ние сме вътре в пещерата и на стената й виждаме отразени своите сенки. Тази светлина отвън ни опиянява, но сме неспособни да я видим пряко. Виждаме собствените си отражения от нея. Не можем и да излезем, макар вратата на пещерата да е отворена. Като героите в “Ангелът унищожител” на Бунюел: стоим си и се чудим защо не можем да прекрачим прага, след като вратата не е заключена и все пак по някаква причина оставаме да стоим вътре. Това, което е отвън, то е мечтано и желано, понеже не е осезаема налична реалност, а съставена от въобразени картини на “по-доброто”. Композитен обект на желанието. Здравата интуиция обаче ни шепне, че дори и да решим да се опитаме да се измъкнем от менгемето на конфликта между Североизтока и Югоизтока в полза на Запада, няма да можем. Поради осезаемото неприсъствие на “Запада” и свръхосезаемото присъствие на двата “Изтока” наоколо. Народната душа помни какво винаги се е случвало и внимава да е подготвена отрано. И има известно основание, защото знае, че от векове живее на фронтовата линия, а който живее на фронтовата линия, е пушечно месо. Независимо от коя страна се намира. Да си страна от интермариума днес не е лесно. Всъщност, никога не е било. Животът на граничната бразда, освен със страх за бъдещето, най-много да те изпълни и с неоснователно усещане за особена важност. Интуитивното вътрешно познание за географската зона, в която живееш си остава. Просто усещаш близките присъствия. Дори когато за пръв път тръгнеш на екскурзия към Цариград, сякаш усещаш, че този път е бил основна артерия в живота на дедите ти. Че по него са се движили към “центъра”.

Явор Гърдев. Фотография: Яна Лозева

Но сега вече не е така – натам е просто “Младост”.

(смях) Където, между другото, съм роден и израсъл. Край пътя към “центъра”. Забелязал ли си колко по-развита е инфраструктурата от пътища на югоизточния изход от София и колко смачкана и недоразвита е тя на западния изход? Дори съвременната пътна инфраструктура по някакъв начин отразява в себе си пътя към престола на Константин, докато междувременно враждебно е обърнала гръб на близките сродни съседи от западната страна. Точи се към тях през тесни ждрела, докато мечтае да се превърне в анклав на по-отвъдния запад. И тук стигаме до лутащия се човек — ценностно лутащият се между невидимите граници, така да се каже. Възниква въпросът за културата на едно общество, което осъзнава, че се състои от ценностно лутащи се части. Всяко общество, за да остане такова, трябва да изработи минимални съгласия по това защо и как то продължава да живее. Не въобще, а в дадените обстоятелства. Имахме революционната илюзия, че съществува начин, чрез който ценностите могат да бъдат наложени механично за кратко време. Т.е. че тук ще минат някакви 15-10 години и ще се установят нови ценности. Това обаче се оказа наивно очакване. Тези неща не стават току така. Което е пускало корени векове, не се изкоренява за петилетки. Справка – възраждането на чалгата. Мисля, че на несподелено ниво, отвъд дипломатичността, западът също не мисли, че България е част от него. Разбира се, такова заявление няма да се чуе на официално ниво.

Защото мечтаната култура в случая е индивидуалистична, а нашата – непоправимо колективистична.

Да, но не това е най-големият проблем. Проблемът не е колективизмът сам по себе си, а това, че той също е в разпад. Общността е загубила солидарността, субординацията и доверието в себе си, вътре в колективния субект. Тя по-скоро развива носталгия по изгубения колективен субект с неговата чистота и простота, в която той би предоставил уютно съвместно съществуване в ненакърнена от вътрешни междуособици общност. Обаче когато няма споделена обща ценност, такава общност също е невъзможна. Колективният субект, суверенът, не съществува като споделен и единен, поради което не може да произведе суверенна държавност. Той е в дълбоко вътрешно несъгласие, не може да бъде единен в себе си, не успява да синхронизира вибрациите си. Той винаги е някак разтресен. Не е в обороти и крета по пътя. Кара със сто километра в час, но на ниска предавка.

Не те ли дразни мантрата “на всяка цена трябва да се обединим”, която никога не се подлага на критика? Това за мен винаги е било леко съмнително, защото удобно отрича индивидуализма.

Мисля, че разбирам тази мантра. В нея усещам копнежа по изгубения рай на хомогенната общност, която дава защита и уют. Макар и индивидуалистично изграден субект, аз я разбирам и усещам тази нужда. Но от друга страна добре разбирам и нейния утопизъм. Мечтаната държавност, за която се говори в България, е въплъщение на ценност, по-мащабна от икономическия интерес или обединението на територията. От държавата тук не се очаква да е просто регулатор между различни интереси, между които трябва да се избегне сблъсък. От нея хората пасивно очакват да постигне консолидацията на колективния субект, да оздрави обществото и да заиграе в синхрон с него.

И животът да бъде едновременен.

Именно. Като при родово-общинния начин на съществуване: голяма седянка, на която са се събрали всички и съществуват като колективен субект: мъжката половина ще удари едно хоро, през това време женската половина...

... ще обговори ситуацията.

При това - пиперливо. След това двете части ще си дадат по един иширет, ще си направят по един фасон, после – ще си дадат нишан и накрая ще се съберат в единно тяло, така че всеки да разбере всичко за всички останали.

Нещо като българския фейсбук?

Той се използва именно така, но с една хипермодерна особеност – той е седянка, в която се видоизменя понятието за неприкосновено лично пространство, почитано в обществата с пределна индивидуализация. Неприкосновеното лично пространство се трансформира в обществено достъпно по собствено желание на субектите, излагащи го на показ напълно доброволно.

Т.е. ти сам се деперсонализираш. При това - отстоявайки някакви ценности, които според личното ти самоусещане отговарят на индивидуалистична парадигма, но в същото време онзи незнаен обект на желанието, за който ти спомена по повод на колективния субект, копнее да те унифицира, да те залюлее в някакъв такъв томителен синхрон с останалите.

Да, разбира се, и ти се подчиняваш на това желание. И, така да се каже, се отваряш, като разкриваш параметрите на частното си съществуване - или пък провокираш другите да се заинтересуват от тях, да поискат да ги разберат. Социалните мрежи са копнеж по изгубения колективен субект. Те са пространство на споделения бит, където всеки е женен или омъжен за всички едновременно. Колективният субект като виртуален харем, при това с полова равнопоставеност. Матриархат, патриархат и анархия в едно. В облака. Микрообщества, които произвеждат собствена митология и я споделят по виртуален път.

Макар и митология на чисто рудиментарно ниво.

То и няма как иначе, май. Това е един особен вид фолклорно общуване, което се базира на експресни идеологизации: “Момент, стана нещо! Да взема бързо да се позиционирам правилно спрямо това нещо от идеологическа гледна точка! Всички след мен!”. Отсреща отговаря хейтър, става скандал, хората се скарват и започва делба, в която идеологическите матрици се оказват по-силни, отколкото приятелствата, да кажем. Ето го и този реален вече феномен на скъсване на истински приятелства и човешки отношения поради идеологически позиционирания. Хора напълно губят възможността да общуват с когото и да е било, защото смятат, че казването на “истината” в очите – един вид късане на риза на селския мегдан и заплюване в лицето – е най-важната и смела операция, която човешкото същество може да предприеме. Всъщност това се превръща в парадиране с невъзможността да бъдеш тактичен спрямо чуждото лично пространство изобщо.

И всичко това - опаковано в някаква детинска саморефлексия. Защото какво друго е това, ако не “аз чисто по детски се осъзнавам като личност и искам да си заградя тази виртуална зона на идентичност, не ми я пипай”.

Но нерядко отива и отвъд “не ми я пипай”. Защото тези действия отварят апетит и разпалват желанието за доминация, за власт над умовете. Като си “заградя” моята виртуална територия, предявявам претенцията да ти диктувам и съобщавам как трябва да се “оформяш” спрямо мен, защото аз съм по-умен (или по-умна) и повече ги разбирам тези работи. И който не ме следва, да си гледа работата. Нещо като форма на граничен синдром, проектирана върху виртуалния облак. Това по същество не е изграждане на общуване, а отцепване. Устройване на невъзможност за общуване. В реалното пространство това би изглеждало като да тичаш с колче-флагче из прерията, да го забиеш, за да обозначиш участъка си, и веднага да започнеш отстрел на всички останали наоколо, за да защитиш територията си.

Като в онази пародия на една приказка на Вилхелм Хауф, в която братята Хоенцолерн се бяха окопали всеки в своя си замък и се стреляха оттам с топове – и, така да се каже, резултатът постоянно беше хикс.

Или пък вечната делба в многочленните български семейства – незнанието какво да се прави с имот, който е разделен между много роднини. Много сме, не можем да се разберем, следователно имотът ще изгние и ще падне. Така и става – имотът изгнива и пада. И още нещо – възцарява се убеждението, че суверенът в страната всъщност е просто инертна “биомаса”, която само по себе си е толкова некултурна, че никога няма да може да се дисциплинира и самокултивира в организирана държавност. Следователно държавността трябва да бъде внедрена. Силово. По модел отвън. А от това следва или хаос, или авторитарен командно-административен режим. Как обаче се отнася идеята за суверен, за осъзнат колективен субект с идеята за инертна биомаса, на която трябва да й се инсталира импланта на държавността? Никак. Поради което източният автократизъм облича дрехите на либералната демокрация и излиза на терена, но той не осъзнава държавата като публична услуга за населението. Той поддържа установената йерархия с всички възможни средства поради страха, че загубата на властова позиция е окончателна загуба. Ако изгубиш в борбата за власт, ще те изхвърлят, ще те остракират, ще ти бъдат унищожени всички достъпи. Усещането, че ще бъдеш изхвърлен, те радикализира индивидуално, но не подпомага за изграждането на защитни общности. Сговорите и общностите са летливи и нестабилни, защото никой на никого не вярва.

Но твърде дългото и традиционно пребиваване във вътрешната група (по исторически и всякакви причини), което повишава шансовете за оцеляване, притъпява индивидуалистичния инстинкт – чрез който да се еманципираш от въпросната група и да придобиеш субектност. Без нея на свой ред няма как да се създадат и рефлекси за самоорганизация, особено гражданска.

Тук като че ли има и външен фактор. Преди няколко месеца в една своя лекция изкуствоведът Борис Гройс изказа интересна теза: че в настоящата фаза на глобализацията вече сме принудени да бъдем едновременно всичко за себе си и затова ни се налага да работим много повече, отколкото преди. Поставени сме в ситуация да се конкурираме като буржоазия, а да работим като пролетариат. Въпреки това обаче консолидирани солидарни общности, като в индустриалната епоха, не се образуват. Всеки е сам за себе си на всички фронтове. Стремежът към перфекционизъм постоянно те откъсва от другите, възгордява те.

И те обзема вид хюбрис. Но пък може би тук кръгът, за който говорех, се затваря – т.е. извън хюбриса развиваш индивидуалистични инстинкти, които в социокултурен смисъл, по моему, са по-секси.

(смях) А може би просто ставаш асоциален? И то без да искаш - просто защото си натоварен с толкова много работа и си отрязал връзките си с другите поради постоянна заетост с компютъра си. Този процес го наблюдавам и при себе си през годините – големи обеми социално време ми се губят и се опасявам да не се откъсна от другите, но някак наваксвам, понеже се занимавам със социално изкуство. Работя с хора и заживявам в микрообщества.

И така компенсираш голямата сартърова тъга, която неминуемо развиваш, докато седиш срещу компютъра или смартфона?

Да, това е вид утеха. Какво да направят онези, които работят сами и нямат достъп до микрообщества? Изходът – поне моят и поне засега – е при образуването на социални вериги да изоставям виртуалния свят, доколкото това е възможно. То вече не е изцяло възможно, защото съдържанието от компютъра те атакува през телефона, но самоограничението е желателно. След зареждащи репетиции си давам сметка колко щях да бъда самотен, ако работата ми предполагаше само усамотяване и задълбочаване в себе си. Ако бях писател, да кажем. Представям си това като самия ужас и благославям професионалния си избор. Непосредственото човешко присъствие ми изгражда плътен и стабилен имунитет срещу виртуализацията.

(следва)

Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov

NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.

Най-важното
Всички новини
Най-четени Най-нови