Новите спастични позиви за “антикорупционен закон” (въпреки десетките актове досега): нещо като философски антиконструкт, с поздрав за Местан. Те – КОИ - няма как да приемат закон против самите себе си. Това е сякаш парадокс като онзи на Епименид: той нарекъл всички критяни лъжци, но самият той бил критянин. Тогава и той е излъгал, следователно всички критяни говорят истината. В такъв случай и Епименид е казал истината, но от това следва, че всички критяни са лъжци. Това може да продължава до безкрай. (Специално в нашата политическа реалност, продължава.)
***
Или: парадоксът на Всемогъщия Бог. Той може да бъде описан така: може ли някой всемогъщ да създаде скала, толкова тежка, че даже Той да не може да я повдигне? Ако може, значи Той престава да бъде всемогъщ, защото няма да може да я повдигне. Ако пък не може, пак не е всемогъщ, защото не може да я създаде.
***
Или: антиномията на Ръсел с онзи бръснар. Но за нея знаете.
***
Ислямът: религия с две лица, сякаш Мека и Медина. Мохамед благият - сред “езичниците”-корейшити в Мека, които искат да го разпарчетосат и въобще анихилират, вбесени от учението му; и Мохамед преселенецът, бежанецът и воинът от Медина, където, след цели 23 години усилен труд и прото-PR (плюс, да предположим, свръхкиселост и реваншизъм), основава първото ислямско управление. Насетне ислямът просто няма как да извини един вид световна рационалистка стигмата (сори за християнския термин), която цари и до днес – че Мохамед от Медина е твърд и непоправим експанзионист. По-късните му “деца” – и в момента - традиционно го разбират еднопластово, “медински”. Вследствие на което “хиджра”, по начало мирно преселение от едно място на друго, се кръстосва с “джихад” (война в защита на Бога), и се обляга предимно на онези сури, които говорят най-строго за подчинение на немюсюлманите с огън и меч. Нещо като онзи “Mythus” на Розенберг и идеята за “Lebensraum”, само че с ножа за дюнери, близкоизточното мачете.
***
Но: в продължение на 5 века (от средата на VIII-и докъм средата на XIII-и, докато ние, Европа, все още сякаш не подозираме, че има такова нещо като Европа) ислямът е най-напредничавата “система” – включително като стандарт на живот, законодателство, прото-наука и дори религиозна толерантност. Ислямската (или “мавърската”) експанзия в голяма степен е окултурила нашето западно, тъмно, ранносредновековно битие, и е сглобявала парчета бъдеща Европа – чрез архитектурата, занаятите, изкуствата, прото-феодалната система. Без мюсюлманските постижения най-вероятно нямаше да има Ренесанс – от медицинските познания до първите научни изследвания и систематичното пренасяне и “разселване” на древногръцка култура в Западна Европа. Да не говорим за мисловността – Бейкън, Леонардо, дори ранният Галилео. Накратко, ислямската цивилизация спасява голяма част от древното наследство и основава бъдещата химия, физика, алгебра, тригонометрия, геология, хирургия (не заради Авицена, а заради Абу ал-Касим в края на XI-и в.; да не говорим за Ал-Хасан ал-Хайсам и приноса му в бъдещата офталмология), експерименталните науки, дори счетоводството. Плюс може би най-важното, всъщност – научният метод.
***
A precis: мюсюлманите първи наследяват древните, докато Европа се мъчи с ранното Средновековие; тъкмо те ни “донасят” културното наследство на Месопотамия, Персия и Гърция, както и част от бъдещия европейски бит: лекарствата, оръжията, вкуса към изкуството, търговията, корабоплаването и т.н. Разцветът на мавърската цивилизация – основно в днешна Испания – е една от причините за пробуждането на западна християнска Европа, както и за полагането на основите на по-късната научна и индустриална революция.
***
Защо подобно културологично напомняне? Защото е имало времена, когато ислямът е бил нещо повече от онзи съвременен изрод с ножа, надвесен над сведената до жертвено животно фигура в оранжев гащеризон; и защото днешният ислям сякаш е забравил Мохамед от Мека, не е културно оплодотворяващ, както преди 10-12 века, а е вид проекция на 28-те “медински” сури, завоевателен бяс с нож в ръка. Кървавите разправии между сунити и шиити, както и между един и друг вид сунити подсказват едно – тази религия днес прилича на някаква ожесточена детинщина, вещо направлявана от различни “възрастни”, която смята за легитимно да къса злорадо крилцата на всички мухи, които не приема за свои.
***
Този вид неомюсюлманизъм, разбира се, трябва да бъде смачкан с хрущене като хлебарка – въпрос на цивилизационен избор, нов Поатие. Затова и руската решителност изглежда оправдана: макар и икономически гол на коня (ако се пошегуваме с онази негова снимка), Путин е твърдо решен да покаже, че във военен смисъл е облечен добре.
***
Нашият отговор на мюсюлманските бежанци/мигранти? Едно спокойно, решително и консервативно “не”, без излишно brio, в стил Орбан или онзи твърдоглав словак. Досущ като любимия ми анонимен форумен коментатор: има такъв лаконичен гений. Вместо да мрази, да презира активно, да не одобрява надълго и нашироко или да обяснява как знае повече, той (или тя) под определени противоречиви статии казва просто “не”. Великолепно, едносрично “не”. “Не”, което виртуозно обезсилва значението на всичко над “чертата” – и в същото време оценява без грам сквернословие.
***
Има времена, когато трябва да се действа строго консервативно.
***
Орбан v Борисов: no fucking contest. Правист, калвинист, един вид съвременен християнски политически воин (макар, уви, и тежък опортюнист, но успява да ни го “продаде” като необходимост). И най-вече – типичен консерватор, въпреки залитанията през годините и национал-популизма; образован премиер, който е в състояние да дискутира с Меркел и Оланд всичко, от австро-унгарския крах до отвратителното у Миклош Хорти. Орбан казва “не” на всичко, което смята за антиунгарско, и го отстоява (макар и на моменти да го кисне в сълзи за изгубените територии през 1918 и т.н.) Имаме нужда от подобна “орбанизация”; все пак не с големия черпак, а на вкус.
***
Орбан, по липса на по-близък до нас пример, много прилича на необходимия съвременен скептик. Той е сякаш лицето на днешното европейско догматично съмнение.
***
Защо “орбанизация”? Тъкмо заради здравословния консерватизъм, който сякаш противостои на мишкуването и културата на “полу”-то в българската политика. И заради догматично съмнение на Орбан, досущ като при всеки сравнително добре образован човек: ако ученият казва “смятам, че е така и се надявам да го докажа”, а любознателният лаик е “не знам как е, но се надявам да разбера”, Орбан е сякаш десният прагматичен скептик - “никой не знае и никой не би могъл да знае, затова ще приложа калвинисткия метод”. Забележете обаче: в 40-процентна католическа Унгария. Защо го обичат ли? Не заради данъчното законодателство, а тъкмо заради образования консерватизъм, който съдържа в себе си и така лелеяното патриотично. Нещо непостижимо за нашите презрени схематици в националистическото.
***
“Lebensraum” е популярен немски политически “кonzept” още преди Първата световна (и при “Дългото примирие” през 1918), но светът реално се сблъсква с него преди Втората. В началото на миналия век означава, че сравнително наскоро обединената под пруския щик Германия смята себе си за свръхнаселена, и настоява за териториална експанзия към “повече колонии”. След краха през 1919 се трансформира в нещо като обидено националистическа идея – тип “няма да плащаме репарации, върнете ни колониите” (бившата Танганайка, Камерун и Того, сегашната Намибия и т.н.). Днес знаем за термина заради Хитлер – като част от бесния порив за “Drang nach Osten”, и най-вече да се превземе “житницата” Украйна.
***
Но да си оправим малко вкуса. Отвъд разговора на минус първо ниво за реалистичното рисуване срещу чувствителността на модернизма (или инфантилния спор дали бил българин), ние имаме само Кристо. Първото негово “опаковане” е през 1958, а “арт-жертвата” е малка празна ламаринена кутия от боя. Обвива я с платно, обработено със смола, завързва го с канап и го покрива с лепило и лак, а накрая го боядисва в кафяво и черно. Тъкмо този инстинктивен жест трансформира обикновения предмет в нещо “out there”. Кутията е някак “разбирана” извън основната си функция, а Кристо сякаш осъзнава, че е създал нещо, което не принадлежи на “строгия реализъм” (ако се доверим на по-късния Бодрияр); преобразувал го е в мета-предмет.
***
Най-ранните “опаковки” на Кристо сякаш разкриват задръжки, които силно напомнят за неговото собствено съществуване в задушливата среда на ранния роден комунизъм - и за личния му усет за културна изолация. Той не намира “свое” място тук. Hence, емиграция.
***
Всяка “опаковка” на Кристо поставя въпроси пред игнорантите: “какво е това”, “какво означава”, “защо е опаковано”. Но и пред “cognoscenti”-те: откъде идва “камуфлираната” вътрешност на обекта, каква е сублиминалната цел? Защо Кристо не последва Мондриан или Бейкън, а изнамери свой начин? Ако Кристо бе избрал, да кажем, бронза, може би нямаше да я има онази негова фрагментарна непомерност? Геният на Кристо е в летливостта, в нетрайността, в глътката въздух; нищо мистериозно не закача или обърква сетивата. Революцията му е в МОМЕНТНОСТТА.
***
Проблемът с мигрантите у нас и изгубеното “при превода” (а не “в превода”, както казват хората, бягали от английски): някой се е огледал в европейските пари за бежанците, но ще приключи като гражданина Гигиенишвили. Т.е. когато “началниците” му набият канчето, ще заскърца със зъби още повече. Възможно е дори – заради спадналите политически серотонинови нива - да се кандидатира за президент.
***
Reductio ad absurdum: представете си християни-бежанци към Леванта. Как ще ги интегрират с дива радост, особено бежанките.
***
Да пропуснем покрай ухото си абсурдните обертонове на “политическата коректност”: всеки момент някой ще се оплаче на Комисията за защита от дискриминация, защото белите тръгват първи в шаха.
***
Антиномията на Ръсел за бръснаря, все пак: представете си град, в който има само един бръснар и всеки мъж в града се бръсне редовно – някои се бръснат сами, а други ходят при бръснаря. Бръснарят спазва правилото да бръсне само тези, които не се бръснат сами. При това положение можем да попитаме следното: “Бръснарят сам ли се бръсне?”. Ако не се бръсне сам, тогава, според правилото, той трябва да се обръсне. Ако се бръсне сам, тогава, според правилото, не трябва да се бръсне. Сега ясно ли е?
***
Следователно, ако позволите: кой в антикорупционния проектозакон бръсне изобщо някого “за слива”, и кой ще одитира ipsos custodes?
***
Ние с вас можем да кажем “не” на мигрантите, но има една съществена пречка – бай Ганьо и неговата свита от гочоолувци, дочоолувци и обикновени харсъзи, които надушиха чистата печалба на мигрантска глава. Засега ни спасява единствено фактът, че голямата част от тези мигранти – млади мъже - така са се изплашили до смърт от ИДИЛ, че копнеят да отидат точно, ама точно в Северна Германия, Швеция или Дания. Може би защото тези държави географски са най-далеч? Или?
***
Спасява ни и още нещо: нашата политическа класа, някак без да иска. Защото, за разлика от циганите, нелегалните или полулегални имигранти не са електорат, т.е. няма никаква нужда от тях.
***
Не се страхувайте от сегашните бежанци/мигранти/измамници/”sleeping cells” - страхувайте се от децата им. Защото те по всяка вероятност ще израснат в затворени мини-общества в сърцето на Европа, които – поради естеството на социоантропологичния опит – ще се самоизолират, а отдолу ще къкри експанзията. И не става дума за онази нашумяла “мюсюлманска” дистопия на Уелбек, или пък за “виноватия” либерализъм на Меркел; става дума за нарушението на питагорейския ред, върху който отчасти почива ЕС. Какво е “питагорейски ред” ли? Всички живеят съвместно, в съчувствено съзерцание, равнопоставеност и трансмиграция на душата, споени от бясната нужда от идеал и “геометрично” рацио, но и творчество на собствената съдба. Последното е сякаш пророчески подиграно и обяснително за днешна България в онзи велик диалог в “Дванайсета нощ”, когато шутът казва на Малволио: “Махай се, върви си, все така невеж; по-лесно ще се съгласиш с Питагор, отколкото аз с това, че у теб има и капка разум”.
***
Като казахме “Бай Ганьо” (който почти винаги управлява у нас, само от време на време го сменя Христофор Белокровский): на управляващата коалиция “Бостан” (щях да я нарека “Омбостан”, но точно в този момент Мая, нашата политическа Скарлет Оувъркил, изчезна от хоризонта) й е важно да контролира съдебната система, и най-вече ВАС. Защото единственият шанс на нормалния бизнес е да обжалва евро поръчките. И при обслужваща КЗК, номерът е следният: КОЙто държи ВАС, държи и “държавния бизнес”. А възможно ли е Цацаров и шефът на ВАС Колев да са повече от симпатични на “КОЙстан”, след като не бяха поканени от западните посланици на дискусията за съдебната реформа? Или и това ще го минем като латентна “русофобия”?
***
Още един a precis, ако не стана ясно: съдебната реформа, освен в daydreaming-a на Христо Иванов, няма как да се случи, защото “тайният” конгломерат (не “КОЙ”, а вече “КОИ”) има нужда от нея в сегашния й вариант, за да си редят необезпокоявани европоръчките, за да не може да се обжалва успешно и за да могат, ако се наложи, да отнемат фирми, активи и цели бизнеси.
***
Ето и малко местни избори: бенефициент на европарите 2014-2020 са предимно общините. И макар че на “незаразения” местен бизнес вече му писна (дори почна да издига независими кандидати), ГЕРБ “работи” усилено по места – преразпределя и усвоява чрез местните там ковчежници. Всичко е ясно предварително, горе-долу като с горивата – плащате по-скъпо от австрийците, щот две фирми са се разбрали за цените. И нямаше нужда от “началническата” шутовщина да се принуждава министър Лукарски да ходи по места и да пломбира непроследимото.
***
“Местни избори”: вид бранд, зад който се крие мащабна търговска операция по изкупуването на гласове на едро. В някои по-груби случаи – и буквалното им изземване.
***
Ето и нещо като виц: днес на всички “здрави сили” им излиза пяна на устата по повод зелената енергия, но истината е, че бумът й беше при първото правителство на Борисов; сума ти фирми се включиха да постигнат квотата на ЕС заради комисионните върху скъпия ток. И сега ръкостискането на любимеца Домусчиев с вечните приятели на властта КНСБ оставя кисел послевкус.
***
Сега обаче бизнесът ще бъде и вече е принуден да плати сметката с това повишение на цената. Дори и защото ние сме най-неефикасната енергийна индустрия в Европа.
***
Най-общо, цялата наша държава прилича на своя Тартарен Тарасконски: снишава се като мишчица, уж чакайки “началниците” да решат всичко, докато си реди пъзелчето с котенцата и прасенцето.
***
Ако при първото правителство на ГЕРБ “сглобяваха” поръчки само в понятни за тях сектори, днес са се светнали – заради общия ”глад” наемат хора за всичко, дори в технологиите. Чрез “съзвездия” от фирми. Трябва да им признаем, че се учат бързо – не бих се изненадал от нищо, дори Цветанов да се появи в Twitter.
***
“Аbaissement du niveau mental” e термин от аналитичната психология и битката с неврозите, въведен от един от учителите на Юнг - Пиер Жане. Означава “понижение на душевния тонус” (или, по-буквално, “умственото ниво”) и се свързва не само с обикновено моментно състояние на затъпяване (да не го бъркаме с “моментната загуба на разсъдък” от “Пинк Флойд” – това е друго, много по-лошо), но и с отслабването на задръжките в поведението. Казано накратко, стават все по-нагли.
***
В момента сякаш сме в ситуацията, описана още през 1985 от американския медиен и културен критик Нийл Поустмън, която той развива в провокативния си анализ “Amusing Ourselves to Death” (албумът на Роджър Уотърс от 1992 е вдъхновен именно от него – б.а.). Там Поустмън обяснява как телевизията, и най-вече телевизионните новини, съсипват конструктивния политически дискурс, като подменят ролята на идеите с тази на имиджа: не е важно какво казваш, а как изглеждаш и как звучиш, докато го казваш. Така Поустмън като че ли предсказва днешния (включително наш) медиен небосклон, обяснявайки, че когато сериозният обществен диалог се изроди в прост “babytalk”, хората се превръщат в comfortably numb-аудитория (пак по Уотърс), сляпа за обществения интерес, а политиците са просто “циркаджии”, ако използваме и безсмъртната реплика на Станишев. И заключението на Поустмън е смазващо – при “медийни политически балони”, нацията е изложена на огромен риск и смъртта на културата на критичността става реална възможност. Ring any bells?
***
Да допълним Поустмън: ние сме в ситуация на безмилостна медийна обфускация. A true exercise in stupidity. Защото родният политически дискурс се съсирва, преди да е потекъл; не само заради самите политици, но и заради “наблюдателите”, които изначално заемат страна поради финансиране (или пък копнеж да се харесаш); те препотвърждават глупашкия двуполюсен модел на “филите” и “фобите”, който подменя съществения разговор. Не съзирам път назад, освен ако не се обърнем към субективната промяна на Юнг, т.е. не се знае как ще стане.
***
Да чуем и самия Юнг: “Загубата (на обективно мислене) често настъпва внезапно и се изразява в значително разстройване на общото състояние. Явлението е свързано със структурата на примитивното съзнание, което няма здравата спойка на нашето. Ние разполагаме със силата на волята, обаче примитивът – не. Той се нуждае от сложни упражнения, за да може изобщо да се съсредоточи за съзнателна, волева, а не само емоционална и инстинктивна дейност… Състоянието на неохота и парализиране на волята може да стигне дотам, че личността, така да се каже, да се разпадне и единството на съзнанието да изчезне; отделните части на личността добиват самостоятелност, поради което съзнанието не може вече да ги контролира”.
***
Но и да разтълкуваме Юнг, ако нямате нищо против: общото отношение към политиката у нас днес е плод на анестетични полета в съзнанието или систематични амнезии. И по-лошото: днешното необразовано мислене, валидирано най-вече чрез Фейсбук и всичките там “keyboard warriors”, има стесняващо (да не кажа “заличаващо”) въздействие върху личността като цяло, защото подкопава вярата в собствените сили и предприемчивостта, стеснявайки духовния хоризонт чрез първичен егоцентризъм. Помислете върху това.
***
Както пише Бърт Черноу, биографът на Кристо: самото действие на “забулването” може да изкриви рутинните възприятия. През 1928 Магрит рисува няколко версии на “Любовниците”. “Предметът” е целуваща се двойка. Мъжът е с костюм и вратовръзка, малко по-висок; жената леко се повдига нагоре, главите им се приближават – всичко е съвсем нормално, с изключение на факта, че главите им са покрити с плат. Резултатът е разтърсващ – недосегаемостта/непостижимостта на истинската любов.
***
Досущ като любовниците на Магрит, привидно импровизираните опаковки на Кристо чакат и настояват за следващо емоционално ниво, напоено с подтекст. Кристо опакова с идеята да се замислим какво ще намерим, ако “разопаковаме”. Самото опаковане на предмет е базирано на презумпцията, че той ще бъде разопакован, разпаднат, демистифициран. И е иронично, че временното състояние на опакованото е в противоречие с традиционното и условно прието правило, че предметът на изкуството трябва да е в перманентно състояние. Кристо винаги е отричал идеята за перманентното като илюзорна. Дори само това го прави артист от “най-висока модернистка класа”.
***
Как ГЕРБ позират като десни? Да вземем ОП “Транспорт”: Брюксел прави одит на, да речем, магистралите, т.е. любимата тукашна схема за дофинансиране чрез анекси. Роботчетата от ЕС не са тъпаци: те са наясно, че Борисов “схематифицира”, затова заплашват с т.нар. “корекции” на финансирането, ако този тип банкянско “усвояване” продължи. И тези корекции, със закъснението, може да стигнат милиард. Който ще трябва да “извадим” от бюджета, т.е. от безумния 16-милиарден заем. Но вие гласувайте смело – все още звучи като безплатно, макар че не е.
***
Кристо има огромно влияние и върху новодошлите “фенове” на изкуството – богатите парвенюта, изплашени от имитираното high-brow на традиционните дилъри. Произведенията му предлагат прекрасен мост (но не опакован “Пон Ньоф”), по който да минат към света на пост-модернизма. Кристо и Жан-Клод работят извън традиционната арт-система, която функционира като елитен частен клуб; Кристо кара хората да се чувстват все едно отиват на някакво дръзко пътешествие заедно с него. Но, забележете, през цялото време той е смирен. Кристо дава на хората надежда, че могат да правят с живота си каквото поискат – извън конвенциите.
***
Ако приемем, че Кандински, Клее и Мондриан са вид мистици, отричайки видимото заради една по-висша истина, Кристо флиртува с божествената лудост на късния разпад в изкуството. Изтръгнат донякъде насила от рационализма, той стига до собствено просветление – наравно с Франц Клайн, Золтан Кемени или “action painting”-а. Разбира се, Кристо – при цялата му самобитност – не може да живее в едно и също арт-изречение с Уорхол, но без съмнение е част от панорамата на късния модернизъм.
***
Апогеят в битието на Кристо и Жан-Клод не е в инсталацията на определено произведение. Проектите им не се смятат за завършени, докато инсталацията не е разглобена и изнесена, и мястото не се върне към “нормалното” си състояние. Но някак си това някога “нормално” място е променено завинаги от докосването им. Платовете, въжетата, кабелите, стълбовете и всички останали материали отиват за рециклиране, локацията е “върната” към предишното си състояние, но остават културните спомени. Процесът на преоценка продължава дълго след като проектът е завършен. Най-голямото постижение на Кристо и Жан-Клод вероятно е създаването на перманентна вътрешна преоценка - чрез произведения, обречени да бъдат временни.
***
Досущ като всички нас.
Още на facebook.com/ivailo.noisy.tsvetkov
NB! Адвокатът на OFFNews.bg напомня: препечатването на този текст (изцяло или отчасти) става само с изрично писмено разрешение от OFFNews.bg и автора.
